2 Р Е Ш Е Н И Е № 341 гр. София, 14.10.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1168 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Държавно ловно стопанство „В.-Студена”, със седалище в [населено място], обл. П. (в хода на касационното производство преобразувано чрез сливане в Ю. д. п. със седалище в [населено място]), чрез процесуалния му представител адв. Х. В., против въззивното решение № 41 от 29 март 2010 г., постановено по в.гр.д. № 57 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е потвърдено решение № 646 от 2 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 2168 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. К. контрол е допуснат с определение № 760 от 26 май 2011 г. поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото на въпроса по задължението на съда да изготви писмен доклад по делото по чл. 312, ал. 1, т. 2 ГПК, да отдели спорното от безспорното и да укаже как се разпределя доказателствената тежест по чл. 146 ГПК, както и по приложението на чл. 317 ГПК. По заявения правен въпрос касаторът сочи, че допуснати нарушения в процедурата по чл. 312, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка със съответните правила за първоинстанционното производство, водят до неправилно включване, както и до игнориране, на твърдения и искания на страните по спора извън установените процесуални срокове, а оттам – и до неправилни правни изводи по спора. Ответницата М. Л. М.-Д. от [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. В Глава ХХV на ГПК законодателят предвижда скъсени срокове за провеждане на процесуални действия по изчерпателно изброени видове искове предвид характера и значимостта на засегнатите блага. В чл. 317 ГПК, предвиждащ правилата на Глава ХХV – Бързо производство, да се прилагат съответно и за производството пред въззивния съд, законът не създава отклонение от общите правила за въззивното производство досежно правомощията на втората инстанция като въззивен съд и възлагайки й задачи като на първоинстанционен съд. Посоченият в чл. 312, ал. 1, т. 2 ГПК писмен доклад по делото на първоинстанционния съд следва да съдържа всички елементи, описани в чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК. Въззивният съд на свой ред прави доклад, но на жалбите и отговорите по тях и едва в своето решение може да се произнесе дали докладът на първоинстанционния съд е верен и дали дадените указания на страните са правилни. Въззивният съд е ограничен при преценката си от посочените във въззивната жалба пороци, водещи до неправилност на решението. Грешките и пропуските на първоинстанционния съд при указанията в доклада на първата инстанция относно твърдените факти и обстоятелства и при разпределяне на доказателствената тежест, ако са посочени от въззивника и са представени съответните доказателства, ще бъдат обсъдени от въззивния съд и ще поставят основата на въззивното решение при преодоляване на допуснатите от първата инстанция нарушения. Когато се произнася по доказателствените искания, сторени по надлежния ред пред него, въззивният съд не е обвързан от доклада и становището на първоинстанционния съд по допустимостта на доказателствените средства, но следва да съобрази посочените във въззивната жалба грешки и пропуски на първоинстанционния съд и при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК да прецени по-късно представените доказателства. Именно в този смисъл ВКС е приел с решение № 359 по гр.д. № 1848 за 2010 г. на ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, че в производствата по Глава ХХV ГПК въззивната инстанция следва да извърши процесуални действия като тези на първата инстанция, включително и такива, които са пропуснати от първоинстанционния съд. Касационната жалба е основателна. С решението си въззивният съд приел, че по спорния момент на прекратяване на трудовото правоотношение следва да се има предвид заповед за уволнение под № 19 от 19 юни 2009 г., а представената от работодателя заповед под № 119 от 18 юни 2009 г. носи само подписа на директора на ловното стопанство, не е подпечатана, не е вписана в съответните книги на работодателя и не е заведена при него, с различен номер от издадената на следващия ден заповед с № 19; голямата разлика на двете заповеди основава извода, че представената от работодателя такава е била съставена от него за нуждите на процеса; атакуваната с исковата молба заповед за уволнение с № 19 е връчена лично на уволненото лице на 19 юни 2009 г. срещу подпис и за тази заповед е било връчено предизвестие на работодателя по чл. 326 КТ на 21 май 2009 г.; издадената на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ заповед за уволнение е незаконосъобразна, защото в мотивите на заповедта като основание за уволнение е посочено единствено, че служителката не притежава необходимото образование, но не и необходимостта от степен и вид образование, както и квалификационна степен, които служителката следва да притежава съобразно новите изисквания за заемането на длъжността; липсата на мотиви е пречка за преценка на обстоятелството дали са налице основанията за уволнение на посоченото правно основание; прилаганите от районния съд процесуални правила и изготвеният доклад от съда имат съществено процесуално значение при промяна на изхода на делото във въззивното производство, но въззивният съд е достигнал до същия правен резултат при разглеждане на спора по същество. Относимите обстоятелства по спора са следните: С въззивната жалба са посочени пороците на първоинстанционното решение и допуснатите от първата инстанция процесуални грешки и е поискан разпит на двама свидетели по сочения от въззивника факт на прекратяване на трудовото правоотношение с друга заповед, предхождаща атакувания с исковата молба акт на работодателя и посочен като обстоятелство още с отговора на исковата молба. Въззивният съд е постановил определение без номер от 4 февруари 2010 г., в което е описана въззивната жалба на настоящия касатор със съдържащите се в нея искания за отмяна на решението на първоинстанционния съд и алтернативното искане за обезсилване на решението и е счетено за неоснователно искането за разпит на двама свидетели за установяване на връчването на заповед № 119 от 18 юни 2009 г. на ищцата при отказ, поради настъпила преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК. В съдебното заседание от 9 март 2010 г. съдът е оставил без уважение искането на жалбоподателя за отмяна на определението от 4 февруари 2010 г. във връзка с поисканите гласни доказателства и счел делото за изяснено от фактическа страна. Извън преценката на въззивния съд са останали следните обстоятелства: В отговора на исковата молба касаторът посочил, че уволнението е осъществено с представената с отговора заповед № 119 от 18 юни 2009 г., считано от 22 юни 2009 г., връчена на ищцата при отказ, удостоверен с подписа на двама свидетели, а не с представената с исковата молба заповед № 19, която била само относно дължимите обезщетения по КТ. В доклада по делото първоинстанционния съд посочил, че по чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК между страните се признава фактът на издадената заповед № 19 от 19 юни 2009 г. и по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК не се нуждае от доказване фактът на сключен помежду им трудов договор до издаване на обжалваната заповед, а по разпределение на доказателствената тежест се сочи, че ищецът следва да докаже, че обжалваната заповед е материалноправно незаконосъобразна, а ответникът – че е било налице основанието за прекратяване на трудовия договор и че заповедта е процесуалноправно и материалноправно законосъобразна. На основание чл. 312, ал. 2 ГПК работодателят възразил по доклада във връзка с неотразяване на обстоятелствата и твърденията му и неотразяването на заповед № 119/18 юни 2009 г., както и че не е признал датата на прекратяване на трудовото правоотношение като тази по по-късната заповед. Разпореждане по чл. 312, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд не постановил. В съдебното заседание други уточнения не са правени. В хода по същество процесуалния представител на ищцата посочил, че новата длъжностна характеристика и заповед № 119 не й били връчвани. Въззивният съд приел, че направеното искане за разпит на свидетели във връзка с факта на връчването на заповед № 119 следва да се остави без уважение поради настъпила преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК, без да изложи защо приема това предвид момента на стореното възражение и поисканите в отговор на него доказателства от страна на работодателя. Едва след осъществяване на съответната преценка може да се определи дали се налага извършване на нови съдопроизводствени действия от страна на въззивния съд, поради което ВКС приема, че атакуваното решение следва да се отмени при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. По искането за разноски, сторено от касатора, ще се произнесе въззивният съд при условията на чл. 294, ал. 2 ГПК. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 41 от 29 март 2010 г., постановено по в.гр.д. № 57 по описа на окръжния съд в гр. Перник за 2010 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния окръжен съд в гр. Перник. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: