Р Е Ш Е Н И Е № 85 гр. София, 18.05.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: Бисер Троянов Петя Шишкова при секретар Кр.Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Искра Чобанова, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНОХД № 234/17 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по постъпила касационна жалба от частния обвинител Е. П. срещу присъда № 267 от 01.11.2016г., постановена по ВНОХД № 3588/2016г. по описа на Софийски градски съд, с която е отменена изцяло присъда № 3498/12.05.2016г., постановена по НОХД № 20416/2014г. по описа на Софийски районен съд, и подсъдимата Г. А. Т. е призната за невиновна по обвинението за престъпление по чл.286, ал.1 от НК, изразяващо се в това, че на 16.01.2013г. в [населено място], пред надлежен орган на властта – Главния прокурор на Република България, в писмен сигнал вх.№ 716/16.01.2013г. на ВКП, набедила Е. П. в осъществени престъпления по чл.316, вр.311, ал.1 от НК и по чл.313, ал.2, вр. ал.1 от НК, като знаела, че е невинна. В касационната жалба частният обвинител се позовава на основанията по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Излага съображения за превратно тълкуване на доказателствата по делото, което представлява съществено процесуално нарушение. Твърденията за нарушение на материалния закон са подкрепени с доводи за необоснованост на присъдата. В срока по чл.351, ал.3 от НПК е постъпило допълнение към касационната жалба от повереника на частния обвинител. В него се твърди, че допуснатото съществено процесуално нарушение се изразява в неспазване на разпоредбите на чл.13, чл.14, ал.1 и чл.107, ал.3 от НПК, както и че е допуснато нарушение на материалния закон. Всъщност допълнението съдържа обширна теоретична разработка по въпросите на основните начала в процеса и елементите от състава на престъплението „набедяване“. Извън нея се очертава тезата на повереника за несъгласие с извода на съда за липса на умисъл. Според него престъплението е осъществено при форма на вината евентуален умисъл. Смята, че съдът не е обосновал надлежно тезата си, че подсъдимата е смятала съобщената информация за вярна и изброява конкретни факти, от които според него следва, че тя е действала със съзнанието, че П. не е извършила престъпление, или поне не е била сигурна в това, но в сигнала е изразила категоричност. Постъпило е възражение от подсъдимата Т. чрез защитника й. В него се опонира на тезата на наличие на умисъл, като се сочат обективно установените обстоятелства, позволили на подсъдимата да сметне, че П. е извършила престъпление. В съдебно заседание касаторът и повереникът поддържат изложеното в жалбата и допълнението към нея. Защитникът на подсъдимата намира жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Оспорва твърдението, че въззивният съд е постановил присъдата само въз основа на обясненията на Т., като изтъква и други подробно обсъдени доказателстветни източници. Представителят на прокуратурата предлага присъдата да бъде оставена в сила. Счита, че не се установява извършването на престъпление. В последната си дума подсъдимата също моли оправдателната присъда да бъде потвърдена. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Атакуваната присъда следва да бъде оставено в сила. Доколкото въззивният съдебен състав не е изразил становище за невъзможност деянието да е несъставомерно при форма на вината евентуален умисъл, а всички аргументи на касатора по чл.348, ал.1 т.1 от НПК са все в тази връзка, липсва основание да се обсъжда неправилно приложение на материалния закон като отменително основание. Съдържащите се в касационната жалба и допълнението към нея оплаквания следва да бъдат разгледани като такива за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с оценката и анализа на доказателствата, начина на формиране на вътрешното убеждение на решаващите инстанции и надлежното му мотивиране в съдебния акт. Преди всичко, категорично следва да се определи като неприемливо и некоректно отношението на повереника към въззивния съдебен състав. На два пъти той е заявил, че особеното мнение към присъдата следва да се ползва с по-голяма тежест, тъй като е изготвено от съдията-докладчик, който е по-запознат с делото. По пози повод е уместно да се напомни, че членовете на съдебния състав са с равни права при решаването на делото, че всеки един от тях има възможност да се запознае обстойно с материалите по него и да обективира становището си в съдебния акт. В мотивите към въззивната присъда не се съдържат индикация за непознаване на казуса. Твърдението, че мнозинството е формирало решението на състава, без да се е запознало също толкова добре с доказателствата, колкото и докладчика, представлява необоснован упрек в непрофесионализъм, какъвто не следва да бъде толериран. Извън предмета на касационната проверка остава анализът на доказателствата, наличието и правилността на изложените съображения, във връзка с установените факти и правни изводи, по които двете инстанции по същество са изразили единомислие, и които страните не оспорват. В този кръг от обстоятелства са авторството, съдържанието на сигнала и датата на подаването му в регистратурата на ВКП, адресирането му до надлежен орган на властта по смисъла на чл.286, ал.1 от НК, изчeрпателността на сведенията, позволяващи в достатъчна степен индивидуализация на приписаните престъпления и извършителя им. Въззивната инстанция се е съгласила с първата, че обективните признаци на деянието са налице, този извод не е поставен под съмнение и в подаденото пред ВКС възражение от подсъдимата. С оглед изложеното, с касационното решение следва да бъде проверена дейността на съда по събиране, проверка и анализ на доказателствата, относими към субективната страна на деянието, и ако тази дейност е осъществена в съответствие с изискванията на чл.13, чл.14, ал.1 и чл.107, ал.3 от НПК, да провери правилността на правните съображения, изведени от надлежно установената фактическа обстановка. Във връзка с фактическата обезпеченост на решението на Софийски градски съд, оплакванията са за необсъждане на срещата в края на 2012г., на която са присъствали Й. А. и съпругът на подсъдимата, както и на отговорът на Л. Г., от който става ясна обвързаността на подадения сигнал с претенцията за заплащане на направени подобрения в имота. Установява се, че първият факт е приет за установен по делото. Въпросната среща е описана на стр.123 /гръб/ от въззивното дело, като съдът е приел за доказано, че на нея св.А. е посъветвала Т. да не вярва на адвоката си и да го смени с друг. Не е отделено внимание на въпроса дали на тази среща е искано оттегляне на нотариалната покана, под заплаха от уволнение на П.. Репликата на сина на частния обвинител „а вие защо искате 10000лв. за подобрения“ не е обсъждана в проверяваното решение. Настоящият състав счита, че така изтъкнатите от жалбоподателя пропуски, не касаят факти, установяването на които би променило изхода на делото. Става въпрос за кръг от обстоятелства /в него следва да бъде включена и липсата на реакция срещу декларирането на идентични данни от сина на П./, които имат значение за изясняване на подбудите и причините за осъществяване на инкриминираното деяние. Безспорно е, че мотивите за извършване на едно престъпление също са елемент от неговия субективен състав, но този елемент е различен от елемента „вина“. В конкретния случай Т. е оправдана поради липса на умисъл, а не поради това, че е подбудите й са били достойни за похвала. Иначе казано, ако въззивният съд беше отдал значение на посочените обстоятелства и ги беше оценил по начина, претендиран от повереника, би достигнал до извод, че подсъдимата не е била ръководена от желанието да изпълни гражданския си дълг, а от чувство за мъст. Наличието на такова чувство, обаче, съвсем не е несъвместимо с убедеността й, че изложеното в сигнала до прокуратурата отговаря на истината, а следователно и не влияе върху правилността на извода за липса на умисъл. Същото погрешно смесване на два различни елемента от субективния състав на престъплението е допуснато и в изразеното особено мнение, позоваващо се на това, че обясненията на подсъдимата, че е сигнализирала като съвестен гражданин, са опровергани. Останалите възражения в жалбата и допълнението към нея касаят факти, които правилно са установени от инстанциите по същество, но според касатора погрешната им интерпретация е наложил извод за липса на умисъл. По отношение на ползването на удостоверение за наследници с невярно съдържание, съдът е обосновал извода си за увереност на подсъдимата в истинността на изложеното със следните факти: длъжностното лице е издало две удостоверения за С. П. с различно съдържание; нотариус Е. В. е приела при изповядването на сделка, че К. е наследник по заместване на починалата си дъщеря; адв. М. е консултирал Т. в същия смисъл; подала е въззивна жалба, което я е натоварило с допълнителни разноски, и това действие обективира убедеността й в неправилността на първоинстанционното решение по гражданското дело. Касаторът не оспорва тези факти, но им противопоставя други: Подсъдимата е била предупредена от св.А., че е възможно адвокатът й да не е прав; Преди да подаде сигнала е разполагала с копие от исковата молба на Г. и се е запознала с доводите за липса на право на наследяване; по аналогичен казус, но с незначителен имуществен интерес не е възразила, че починалото лице е наследник; Знаела е, че се води гражданско дело със същия спор, но не е изчакала решението по него. По отношение на декларацията изводът на съда за добросъвестност почива на обстоятелството, че действително е декларирано невярно обстоятелство от името на П.. Касаторът противопоставя твърдението, че депозирането на сигнала във ВКП предхожда по време момента, в който Т. е получила достъп до декларацията по ЗМДТ. Така установените факти сочат на фактическия извод, че в обективната действителност са съществували, както обстоятелства, годни да породят убеждение у подсъдимата, че П. е извършила престъпленията, така и други, които са от естество да го разколебаят. Същественото в случая за правилността на правните изводи е, по какъв начин това обстоятелство рефлектира върху съставомерността на деянието. Преди всичко, следва да се изясни съдържанието на умисъла при осъществяване на престъпление по чл.286, ал.1 от НК. Вината представлява субективното отношение на дееца към общественоопасния характер и общественоопасните последици на извършваното деяние. Изпълнителното деяние „набедяване“ е осъществено чрез подаване на инкриминирания сигнал до ВКП. Престъплението е резултатно, като престъпният резултат се изчерпва с узнаване на информацията, съдържаща се в сигнала, която касае извършени престъпления, от страна на надлежния орган. Интелектуалният момент от умисъла обхваща съзнанието, че със сигнала се описват осъществени престъпления, че с подаването му в регистратурата на ВКП се поставя началото на причинно-следствен процес, който сигурно или вероятно ще стане достояние на орган, компетентен за започне наказателно преследване. Волевият изразява желанието на Т. надлежният орган да разбере, че П. е извършила престъпление, или съгласието й това да се случи, макар че действителната й цел е възможно да е друга, например да я накара да оттегли претенцията си за заплащане на подобрения в имота. Разликата между прекия и евентуалния умисъл произтича от това дали става въпрос за „сигурно“ или „вероятно“ предвиждане, за „желание“ или „съгласие“. Двата вида умисъл, обаче, не се различават по друг признак - наличието на съзнание за обществена опасност на деянието и последиците от него. А конкретното деяние е общественоопасно, тъкмо защото набеденото лице е невинно. Следователно, за съставомерността на деянието, независимо дали е осъществено при пряк или при евентуален умисъл, е абсолютно необходимо извършителят да знае, че набеденият е невинен. Знанието, че П. е невинна предполага съзнание, убеждение, категорична увереност у Т., че тя не е извършила престъпленията, описани в сигнала. Такава категорична увереност в невинността на частния обвинител няма как да е възникнала в съзнанието на подсъдимата при множеството обективни дадености, описани по-горе, обосноваващи истинност на изложената информация. Другите обективни дадености, върху които акцентира жалбоподателят, са непротивопоставими на изтъкнатите от съда, но дори и да бяха с по-голяма относителна тежест, това би направило възможно единствено известно разколебаване в тази увереност. Съмнението, че е възможно да е невинна, въпреки всички уличаващи я обстоятелства, обаче, съвсем не е равнозначно на категоричната увереност, че е невинна, изискуема по закон, поради което не обуславя несъставомерност от субективна страна. Очевидно, пледирайки за наличие на евентуален умисъл, касаторът пренебрегва тази особеност на субективната страна на престъплението, тъй като не поддържа тезата за такава категорична увереност, а само за това, че е била длъжна и е могла да се усъмни. Безспорно, ако Т. беше изразила само известни съмнения пред надлежния орган, деянието би било несъставомерно. Във въззивното решение е извършена надлежна съпоставка на възприетите от подсъдимата факти от обективната действителност, при което във връзка с ползването на документ с невярно съдържание правилно е установено, че са съществували достатъчно убедителни и многобройни такива, че тя да достигне до убеждението, че е осъществено престъпление. За всяко лице с професионалната квалификация и житейския опит на подсъдимата компетентността по въпросите на наследяването на адвокат, нотариус и служител от общинската администрация биха били безспорни. Това са авторитети, на които няма как да бъде противопоставено становището на св.А., още повече, че е изразено като съмнение. Очевидно св.Г. също не е успял да убеди подсъдимата в обратното, тъй като, ако тя бе възприела тезата му, не би се стигнало до проведено двуинстанционно производство по гражданското дело. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че въззивният съд е извършил в пълен обем предписаната му от закона процесуална дейност по събиране, проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства, за да достигне до извода, че Т. е действала с вътрешно убеждение за извършено престъпление от страна на П.. По отношение на твърдението в сигнала, че П. е декларирала неверни обстоятелства в подадената декларация по ЗМДТ, в касационната жалба всъщност не се съдържат доводи за знание, че е невинна. Фактът, че Т. е имала достъп до декларацията в по-късен момент е неотносим, тъй като начинът, по който е узнала за извършеното престъпление е ирелевантен за съставомерността на деянието. Същественото е, че убедеността във вината на частния обвинител е била налице и в този случай. Базирала се е на безспорно установените факти, че е попълнена от името на П., и че в нея е декларирано невярно обстоятелство. Установените в хода на настоящото наказателно производство обстоятелства, че П. е имала пълномощник, че той от своя страна е възложил на неустановено лице попълването на данните, няма как да са били известни на подсъдимата. Следва да се съобрази и обстоятелството, че в самия документ не е отбелязано, че се попълва или подава от пълномощник, както би следвало да бъде. Във връзка с декларацията касационната инстанция намира за нужно да отбележи проявената непрецизност във въззивното решение. На два пъти в него е споменато, че П. не е извършила невярно деклариране, тъй като не тя, а неустановено лице е попълнило декларацията. Подобен аргумент не е в съответствие с материалния закон, според който декларатор и възможен субект на престъплението по чл.313, ал.1 от НК е лицето, подписало, а не попълнило декларацията. Въпросът кой е подписал декларацията е останал неизяснен по делото, но това не се е отразило на правилността на решението, тъй като същественото е, че не е била П., а това обстоятелство е установено от съда с аргумента, че тогава не е пребивавала в [населено място]. С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.1 т.1 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 267 от 01.11.2016г., постановена по ВНОХД № 3588/2016г. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.