Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
С о ф и я, 06 март 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 20 я н у а р и 2020 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА
при секретар Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 1201/2019 година.
Касационното производство е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия В. З. Г. от Р. адв.В.Ч. от АК-София против решение № 143 от 31.10.2019 г. по ВНОХД № 179/2019 г. на Варненският апелативен съд с доводи за наличие на касационните основания по „чл.348, ал.1, ал.2 и ал.3” от НПК и алтернативни искания за отмяна на решението и оневиняване на подзащитния му по предявеното обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция от стадия на разпоредителното заседание.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Подсъдимият В. Г. лично и със защитникът му адв.В.Ч. поддържат касационната жалба и отправените в нея алтернативни искания.
Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното въззивно решение в пределите по чл.347 от НПК, като съобрази следното :
С присъда № 6 от 14.03.2019 г. по НОХД № 417/2018 г. Разградският окръжен съд е признал подсъдимия В. З. Г. от Р. за виновен в това, че на 30.03.2011 г. в Р. е държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗКН, представляващи движими културни ценности съгласно чл.7, ал.1 и чл.10 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред в Глава шеста, раздел ІІ от ЗКН и раздел ІІ и ІІІ от Наредба № Н-3/2009 г. на министъра на културата и на основание чл.278, ал.6, пр.3-то от НК, при условията на чл.55, ал.1, т.2, б.”б” от НК му е наложил наказание „пробация” с ангажиране на пробационните мерки по чл.42а, ал.2, т.1 от НК - „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок о 6 месеца с периодичност 2 пъти седмично и по чл.42а, ал.2, т.2 от НК - „задължителни срещи с пробационен служител” за срок от 6 месеца.
На основание чл.278, ал.7 от НК е постановено отнемането в полза на държавата на предмета на престъплението, извън който предмет е постановено общо 311 предмети и един преносим компютър „Т.” след влизане на присъдата в сила да се върнат на собственика им В.Г..
Не е взето отношение по направените по водене на делото разноски.
Присъдата е била обжалвана лично от подсъдимия с бланкова жалба като неправилна, необоснована и искане за отмяната й и постановяване от апелативната инстанция на нова изцяло оправдателна по предявеното му обвинение присъда, алтернативно за връщане на делото за новото му разглеждане от фазата на досъдебното производство.
С решение № 143 от 31.10.2019 г. по ВНОХД № 179/2019 г. Апелативният съд-Варна е изменил първоинстанционната присъда в частта й относно осъждането на подс.Г. с предмет на престъплението по чл.278, ал.6, пр.3-то от НК за 7 броя етнографски движими културни ценности, като го е признал за невинен и го е оправдал по това му обвинение, отменил е приложението на чл.278, ал.7 от НК по отношение на тези предмети, които също след влизане на присъдата в сила да се върнат на собственика им В.Г., осъдил го е да възстанови 360 лева направени по делото във въззивното производство разноски и е потвърдил присъдата в останалата част.
В касационната си жалба защитникът на подсъдимия В.Г. адв.Ч., очевидно допускайки фактическа грешка, в действителност е ангажирал всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК с посочените алтернативни искания.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение приема касационната жалба за подадена в законния срок, от страна в процеса с право на жалба и срещу подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което е допустима, но разгледана по същество за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения :
В доводите на касационната си жалба защитникът на подс.Г. смесва оплакванията си за допуснати съществени процесуални нарушения с такива за неправилното приложение на материалния закон, довели първите, до ограничаване правото на защита на подзащитния му и вторите, до пренебрегната от съда несъставомерност на поведението му като престъпление по чл.278, ал.6, пр.3-то от НК. В тяхна подкрепа абсолютно ненужно и неотносимо към настоящия казус в жалбата е копирано цялото решение № 7 от 29.09.2009 г. по к.д.№ 11/2009 г. на КСР, което не ползва тезата на подсъдимия. Тези доводи са били наведени и пред въззивната инстанция и са получили категоричен и законосъобразен отговор, който касационният състав споделя. Наред с тях за първи път пред ВКС се навежда и оплакване за съществено нарушение на чл.284 от НПК поради непредявяване на веществените доказателства по делото, с което първоинстанционният съдебен състав на съда бил лишен от възможността да се запознае с тях преди постановяване на осъдителната присъда.
Всъщност, не се оспорва наличието на всички елементи от обективната страна на предявеното на подсъдимия обвинение, т.е. държането от него в посоченото време и място на повече от три археологически обекта, представляващи движими културни ценности по смисъла на чл.7, ал.1 и чл.10 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по установения в ЗКН и Наредба № Н-3/2009 г. ред, а именно, след извършената корекция от въззивния съд на обхвата на предмета на престъплението заради констатираната грешка на експертите в допълнителното им заключение по КСАНОЕ, прието в допълнителното въззивно съдебно следствие, на общо 495 движими археологически и нумизматични обекта, движими културни ценности, като на 315 от откритите и иззети от жилището на подс.Г. обекта е отречено да представляват движими културни ценности и те са изключени от обвинението (стр.11-17 от решението). Тези обекти са били изследвани от експертите П., М. и Д., тяхното заключение е било подложено на оспорване от страните пред окръжния съд в съдебното заседание на 14.03.2019 г. и убедително защитено както относно качеството на обектите като археологически културни ценности, така и относно тяхната средна пазарна оценка.
Във връзка с възражението на жалбоподателя, че те не са били предявени на страните и съдебния състав съобразно изискването на чл.284 от НПК следва да се отбележи, че те са на съхранение в НИМ-София, не са внесени като ВД по делото, а са били предмет на изземване при разрешеното от съдия претърсване на жилището на подс.Г., доброволно са били предадени от него, според обясненията му и показанията на поемните лица св.И. и св.Д., фотографирани са и са описани подробно в протокола за претърсване и изземване от 30.03.2011 г. (л.18-22 от ДП), който не е оспорен от страните, и в експертното заключение. Поради това не е налице нарушение на разпоредбата на чл.284 от НПК (като е предявен като ВД единствено иззетият лаптоп „Т.”), още по-малко по някакъв начин да е било ограничено правото на защита на подсъдимия или това да е довело до постановяване на първоинстанционния съдебен акт при несъбрани по съответния ред в НПК доказателства. Поради това ВКС приема, че няма налице допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда по извеждане на фактическите обстоятелства по делото и не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция от стадия на разпоредителното заседание.
Особено внимателно въззивният съд се е занимал с възражението на защитата за неяснота на обвинението във връзка със законовата регламентация на понятията „археологически обекти по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗКН” в актуалната му редакция към момента на осъществяване на деянието, „държател” на такива и изискването за тяхната „идентификация” от съществено значение за запълване бланкета на нормата на чл.278, ал.6, пр.3-то от НК и за приложението на чл.2, ал.2 от НК (стр.18-28 от решението). В тази връзка правилно съдът се е позовал на утвърдената вече съдебна практика на ВКС по приложението на чл.278, ал.6, пр.3-то от НК както с оглед измененията на специалния закон (ЗКН и Наредбата), така и доколко те водят до прилагане на чл.2, ал.2 от НК като „по-благоприятен закон” по смисъла на наказателното право (вкл.ППлВСР № 1/1983 г., т.2, б.”в”). В касационната жалба, освен преповтарянето на изложените и пред въззивния съд, липсват съществени доводи за несъответствие на съображенията на апелативния съд със закона и съдебната практика, което да опорочава правилното приложение на материалния закон.
Законово защитени са изводите на въззивния съд и относно субективната съставомерност на деянието като престъпление по предявеното на подс.Г. обвинение. Дори и от собствените му обяснения е категорично доказано неправомерното, фактически упражнявано от него владение върху множеството археологически обекти, представляващи движими културни ценности, които са подлежали на идентификация и регистрация по посочения в ЗКН ред, който той е съзнавал и е следвало да спази като колекционер, нумизмат и активен член на колекционерската общност. Съдът е изяснил и причините за това - заради „сложната и скъпа” процедура, което не го оневинява, но което е повлияло за по-благосклонно отношение при ангажиране на наказателната му отговорност.
ВКС приема, че законосъобразно апелативният съд е приложил закона, който е следвало да бъде приложен, като е отстранил с измененията на първоинстанционната присъда законовите несъответствия в предмета на престъплението, поради което не е налице и касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК за отмяна на обжалваното въззивно решение и за оправдаване на подс.Г. от касационната инстанция.
По отношение на наложената на подсъдимия санкция не е възведен довод за явна несправедливост, поради което ВКС не дължи съображения в тази насока. Следва само да се добави, че правилно апелативният съд е коментирал липсата на мотиви в обжалваната пред него присъда относно неналагането на кумулативно предвиденото наказание глоба в полза на държавата, но при липса на въззивен протест в тази насока единствено е изразил становище за неоправдана снизходителност на наложеното на жалбоподателя наказание дори и заради изключителната продължителност на наказателния процес, явяващо се в известна степен компенсация за нарушението на разумния срок за приключването му, според разпоредбата на чл.6 от КПЧОС и съдебната практика в тази насока.
Жалбата на защитника на подс.Г. като неоснователна следва да се остави без уважение, а обжалваното въззивно решение следва да остане в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 143 от 31.10.2019 г., постановено по ВНОХД № 179/2019 г. от Апелативен съд-Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |