О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №80 С., 26.03.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА като разгледа докладваното от съдия К. М. ч.гр.д. № 751 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 12179 от 30.12.2014 г. на [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат В. П. против определение № 612 от 11.12.2014 г., постановено по в.ч.гр.д. № 740 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Велико Търново в частта, с която е отменено определение от 20.05.2014 г. по гр.д. № 580/2014 г. на Районен съд-Габрово за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото за сумата над 1500 лв., както и по касационна жалба вх. № 5451 от 29.12.2014 г. на [фирма], [населено място] против същото определение в частта, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по гр.д. № 580/2014 г. на Районен съд-Габрово. В настоящото производство липсва изразено становище по частната касационна жалба на насрещната страна. При преценка налице ли са основания за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: По частната касационна жалба на [фирма]: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила решение [фирма] е осъдена на основание чл.76 ЗС да предаде на [фирма] фактическата власт на недвижим имот, като по решението е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително производство. С искова молба, по която е образувано гр.д. № 580/2014 г. на Районен съд-Габрово [фирма] е предявила против [фирма] иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че не дължи изпълнение чрез предаване на 25 % ид.ч. от недвижимия имот, основан на твърденията, че след влизане в сила на решението различни лица са придобили права в собствеността на имота, както и че договора за наем, сключен между А. Л. и [фирма] е прекратен, поради изтичане на срока му на 5.01.2012 г. С допълнителна молба от 10.12.2013 г. ищецът е посочила, че не би могла да изпълни задълженията си по изпълнителното дело, тъй като не владее имота. При тези факти въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния за недопустимост на иска по следните съображения: за допустимостта на иск по чл.439 ГПК следва да се изтъкнат факти, които да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и да са свързани с материалното право, установено с решението по изпълнителния лист. С иска по чл.76 ЗС се търси единствено преустановяване на действията, които съставляват нарушение, т.е. възстановяване на фактическата власт на владелеца или държателя. В случая в исковата молба не са изложени факти, които да са свързани с изпълнителната сила на решението – в хипотезата на чл.76 ЗС е ирелевантно притежанието на вещни права върху недвижимия имот, поради което придобиването на вещни права от трети лица, различни от ищеца и ответника по правния спор, разрешен с влязлото в сила решение, е неотносимо, както е неотносим и факта, на изтичане срока на договора за наем, сключен от [фирма], тъй като същия не води до промяна на фактическото положение. Изложени са съображения, че за ищцата липсва правен интерес от иска и с оглед твърдението й, че не владее имота. [фирма] се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС по определение № 81 от 20.02.2012 г. по ч.гр.д. № 498/2011 г., І г.о., според което защитата на длъжника може да бъде насочена срещу материалната незаконосъобразност ири срещу процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, като защитата срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес се осъществява по исков път, чрез предявяване на иска по чл.439 ГПК, който по съществото си е отрицателен установителен иск за оспорване на вземането, който може да бъде основан само на обстоятелства, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е постановено решението, което се изпълнява. В. определение изцяло съответства на посочената практика, тъй като съдът е разгледал именно доколко твърдените от ищцата обстоятелства, осъществени след влизане в сила на изпълняваното решение, включително и факта, че не е във владение на имота, обуславят правния интерес и съответно допустимостта на иска, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.`1, т.1 ГПК. Останалите твърдения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са свързани с довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради необсъждане на всички възражения в частната въззивна жалба и не подлежат на разглеждане при преценка налице ли е основание за допускане на касационно обжалване. По частната касационна жалба на [фирма]: В. съд е приел, че [фирма] не дължи възстановяване на направените от [фирма] разноски по повод искането й за обезпечаване на предявения иск по чл.439 ГПК, включително и за обжалване на първоинстанционното определение, тъй като разноските не са поискани в обезпечителното производство, а е следвало да бъдат поискани и присъдени именно в него. [фирма] се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с т.5 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход. Изводите на въззивния съд, че разноските е следвало да бъдат поискани и присъдени в производството по въззивно обжалване на определението, с което е допуснато обезпечението противоречат на практиката на ВКС, поради което атакуваното определение в тази част следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В. определение в тази част се явява неправилно и следва да бъде отменено. Направените от страните разноски по повод обезпечаване на иска се присъждат с оглед крайния изход на спора с окончателното съдебно решение, респ. определение за прекратяване на делото, а след като чл.81 ГПК не се прилага в обезпечителното производство, то обстоятелството, че при въззивното обжалване на определението за допускане на обезпечението не е поискано присъждане на разноски, не се отразява върху тяхната дължимост щом искането за възстановяването им е направено в исковото производство. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 612 от 11.12.2014 г., постановено по в.ч.гр.д. № 740 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Велико Търново в частта, с която е потвърдено определение от 20.05.2014 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 580/2014 г. на Районен съд-Габрово по частната касационна жалба на [фирма]. ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 612 от 11.12.2014 г., постановено по в.ч.гр.д. № 740 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Велико Търново в частта с която е отменено определение от 20.05.2014 г. по гр.д. № 580/2014 г. на Районен съд-Габрово за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото за сумата над 1500 лв. по частната касационна жалба на [фирма]. ОТМЕНЯ определение № 612 от 11.12.2014 г., постановено по в.ч.гр.д. № 740 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Велико Търново в частта с която е отменено определение от 20.05.2014 г. по гр.д. № 580/2014 г. на Районен съд-Габрово за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото за сумата 1500 лв. по частната касационна жалба на [фирма] и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] разноски по повод обезпечителното производство в размер на 750.00 лв. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: