1 Р Е Ш Е Н И Е № 519 София, 04 януари 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и десета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ:ИВЕТА АНАДОЛСКА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Николай Любенов, като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 553/2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производството е образувано по жалба на адв.Ж., защитник на подсъдимия П. П., срещу въззивно решение № 167, постановено по внохд № 298/10г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. В жалбата се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.2 и 3 от НПК. Искането, което се прави е за отмяна на атакуваното решение, поради незаконен състав на съда, алтернативно за потвърждаване на първоинстанционната присъда. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна. Намира, че тежестта на допуснатите от подсъдимия нарушения на ЗДП е относително по-голяма от наличното съпричиняване от страна на пешеходеца, което е било отчетено при намаляване размера на наказанието лишаване от свобода.Споделя подробните съображения на въззивния съд относно необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.Също така, счита, че самопризнанията не могат да бъдат приети за смекчаващо обстоятелство, тъй като са предпоставка за проведеното съкратено съдебно следствие. Частните обвинители и техният повереник, редовно призовани за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явяват. Постъпило е становище от адв.Елдъров, който моли да се даде ход на делото в негово и на доверителите му отсъствие.Оспорва касационната жалба и моли да се вземат предвид доводите му развити пред въззивната инстанция. Адвокат Ж., защитник на подсъдимия поддържа изцяло касационната жалба и моли за нейното уважаване.Счита, че поведението на пострадалия е укоримо и виновно, като е налице съпричиняване от негова страна. При това положение, поведението на подсъдимия следва да се оценява, като се отчетат и тези обстоятелства. Изразява становище, че ефективното изтърпяване на наказанието ще има негативен ефект във връзка с изплащането на ипотекираното семейно жилище, а по този въпрос въззивният съд се обоснова с възпитателни мотиви. Адвокат Я., който също е защитник на подсъдимия намира акта на въззивната инстанция акт за незаконосъобразен. Независимо от укоримостта на действията по напускане на местопроизшествието, поведението на подсъдимия е било продиктувано от създал се страх за бъдещето и семейството му. Твърди, че съдът изцяло е възприел аргументите, наведени от повереника на частните обвинители, което е довело до постановяването на незаконосъобразен съдебен акт. Подсъдимият П. поддържа казаното от защитата, като моли за потвърждаване присъдата на ОС-Пловдив. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 50 от 26.04.2010г., постановена по нохд №1226/10г., ОС-Пловдив, е признал подсъдимия П. В. П. за виновен в това, че на 30.10.2009г. в с.Калояново, обл.Пловдивска, при управление на МПС - л.а.”Деу-Есперо” с ДК № РВ 17 41 АС, е нарушил правилата за движение-чл.20, ал.2 от ЗДП и чл.21, ал.1 от ЗДП, като по непредпазливост е причинил смъртта на К. С. Б., като деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343, ал.3 вр. ал.1, б.”В” вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК го е осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл.66 от НК, съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от пет години, счита от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343г от НК на подс.П. е наложено и наказание лишава от право да управлява МПС за срок от пет години. С присъдата, първата инстанция се е произнесла по веществените доказателства и деловодните разноски. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVІІ от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият П. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. С въззивно решение № 167 от 13.07.2010г., постановено но внохд № 298/2010г., Апелативен съд-Пловдив, е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е намалил размера на наложеното наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца на една година и шест месеца.Също така е отменил приложението на чл.66 от НК, като е постановил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода да стане при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата на ОС-Пловдив е била потвърдена. Касационната жалба е частично основателна. Неоснователни са възраженията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с разглеждане на делото от незаконен състав. Тези твърдения се свързват с предубеденост на съда, което евентуално е основание за отвод, но не и за незаконност на съдебните състави. Последните, както по отношение на първата, така и досежно втората инстанция са съответни на изискванията, визирани в разпоредбите на чл.28, ал.1 и 2 от НПК, поради което не може да се приеме за вярно твърдението, че делото е разгледано и решено от незаконни съдебни състави. Също така, в кориците на делото липсват данни, които да сочат на каквато и да било предубеденост от страна на решаващите две инстанции. Следващото оплакване на касатора е за явна несправедливост на наказанието, като същата се свързва само с отмяна от въззивния съд на условното осъждане.Искането, което се прави е за оставяне в сила на първоинстанционната присъда по отношение на наказанието.Независимо, че така направено искане не би могло да се уважи в пълните му параметри, по същество това касационно възражение е основателно. На първо място, настоящата инстанция е ограничена в правомощията си по отношение наложеното на подс.П. наказание, което първоначално е било две години и шест месеца лишаване от свобода, намалено от въззивния съд на една година и шест месеца лишаване от свобода.От една страна липсата на протест, респективно жалба от частните обвинители не дава възможност за утежняване положението на подсъдимия, а от друга страна касационните доводи са само във връзка с приложението на чл.66 от НК. При тази обвързаност на настоящата инстанция е безпредметно да се обсъжда справедливостта на определеното наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, поради което то следва да остане в размера, отмерен от въззивния съд. Във връзка с възражението за приложението на чл.66 от НК, касационната инстанция го намира за основателно. Първостепенният съд е отложил изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода, но не е мотивирал това свое действие. Апелативната инстанция, преценявайки, че не следва да приложи нормата на чл.66 от НК е лаконична в мотивите си, като акцентира върху последвалите действия на подсъдимия по ремонт на автомобила и заличаване на последиците от ПТП, както и на факта, че транспортното произшествие е извършено в присъствие на малолетното му дете и съпругата му, като след бягството той е посетил семейно тържество.Тези обстоятелства според съда обуславят неговата обществена опасност и налагат ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Единствено тежестта на вредоносния резултат, както и наличието на квалифициращия признак “бягство от местопроизшествието”, априори не изключват възможността за приложението на чл.66 от НК. Прилагането на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предвидените в чл.66 от НК предпоставки, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието.Отсъствието на предходни осъждания и размерът на определената санкция в настоящият случай правят задължителна преценката за отлагане на нейното изтърпяване.Съобразявайки разпоредбата на чл.56 от НК, въззивната инстанция правилно е отчела поведението на подсъдимия след деянието, изключвайки самото бягство от местопрестъплението, което е съставомерен елемент. Отхвърляйки възможността за условно осъждане, апелативната инстанция е игнорирал извън формалните юридически предпоставки, същественият критерии на чл.66, ал.1 от НК, а именно възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение, като не е отчела, установени по делото обстоятелства, които са относими към специалната превенция по чл.36 от НК.Действително, така както е прието с въззивния акт действията по прикриване на ПТП имат своето значение, но същите не могат да бъдат доминиращи, а следва да се преценяват наред с останалите значими обстоятелства.Подсъдимият е личност с положителни характеристични данни, липсват нарушения на правилата за движение до момента на настоящото ПТП, за които да е бил наказван по административен ред. Извън самопризнанията, направени в рамките на диференцираната процедура, процесуалното поведение на подсъдимия в хода на цялото наказателното производство, сочи на действия по критичност и разкаяние, като последните са в обсега на релевантните за личността на дееца факти, който следва да бъдат ценени в контекста на трайната съдебна практика-ТР №1 от 06.04.2009г. на ВКС. Не може да се пренебрегне и обстоятелството, че същият де факто е допуснал нарушение само на разпоредбата на чл.20 от ЗДП. Независимо, че настоящата инстанция е обвързана с касационните основания, релевирани с жалбата и в случая няма правомощия за произнасяне по приложението на правото, следва да се отбележи, че решаващите съдилища са допуснали нарушения при приложението на материалния закон.Тяхната обвързаност в рамките на диференцираната процедура е само по фактите, но не и по правото.Решаващите инстанции са били длъжни до констатират, че в рамките на установената фактология, в пряка причинно-следствена връзка в настъпилото ПТП е единствено и само задължението за водача, произтичащо от нормата на чл.20 от ЗДП, а не и това по чл.21 от ЗДП, тъй като експертното заключение на комплексната медико-автотехническа експертиза е категорично, че и при скорост от 38 км/ч. ударът за подсъдимия също би бил непредотвратим, както и при движение с установената скорост от 55 км/ч. Не на последно място следва да се отчете и поведението по пострадалия.Доктрината и практиката са категорични, че приносът на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици, без оглед дали той е резултат от виновно поведение на същия, следва да се преценява като обективно за поведението на подсъдимия обстоятелство и да се взема предвид от съда при преценката за тежестта на вината му и за определяне вида и размера на наказанието.В настоящият казус имаме съпричиняване от страна на пострадалия, които се е движел в нарушение на правилата за движение, визирани в нормата на чл.108, ал.2 от ЗДП и чл.160, ал.2 от ППЗДП.Също така, е установено наличие на 2,35 промила алкохол в кръвта на пострадалия Б., като независимо, че това обстоятелство не е в причинна връзка с автопроизшествието, пияното състояние е факт, който безспорно оказва влияние върху правилния избор на адекватно поведение на пътя. Комплексната преценка на гореизложеното позволява да се направи извод, че целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане.На тази преценка не може да се противопостави убедително тезата за високата степен на обществена опасност на деянието.Твърденията на защитата на касатора касателно имотното му състояние са доводи, ирелевантни към проблематиката на условното осъждане, поради което е безпредметно да бъдат обсъждани. Предвид всички гореизложено, касационната инстанция намира, че следва да упражни правомощията си по чл.354, ал.2, т.3 от НПК, като изпълнението на определеното от въззивния съд наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, което както беше посочено по-горе не подлежи на преценка от този съд, бъде отложено за срок от четири години. Водим от горното, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 167 от 13.07.2010г., постановено по внохд № 298/2010г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, като на основание чл.66 от НК отлага изпълнението на определеното на подс.П. П. наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода за срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: