Р Е Ш Е Н И Е № 174 гр.София, 13.11.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев Геновева Николаева при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4893 по описа за 2019 г. приема следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. И. срещу решение №148 от 9.10.2019 г., постановено по възз. гр.д. № 368 по описа за 2019 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, 1 въззивен състав, с което е потвърдено решение №601 от 29.05.2019 г. по гр.д. №6439 по описа за 2018 г. на Сливенския районен съд XI-ти граждански състав, за отхвърляне на предявения от касатора против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР иск за установяване правото на ищеца на платен допълнителен годишен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетено тримесечие в периода от 1.1.2003 г. до 30.06.2014 г.- по четири дни за положени 32 часа извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, или общо 184 дни, като погасен по давност. Касаторът твърди, че решението на Сливенския окръжен съд е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което моли да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“-МВР, я оспорва и моли тя да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия приема следното: Касационната жалба на Б. А. И. срещу решението на Сливенския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за установяване правото на допълнителен платен годишен отпуск. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с определение № 498 от 28.05.2020 г. по настоящото дело по въпросите дали и как се погасява по давност правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.1, т.9 /предишна т.8/ от ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР 2006 г./отм./ По тези въпроси е постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 197 от 7.10.2019 г. по гр. д. № 786 по описа за 2019 г. на IV ГО на ВКС, чиито изводи настоящият състав изцяло споделя. Според това решение правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител в МВР извънреден труд/решение по гр.д.№ 3814/2014 г. на ІV ГО на ВКС/. Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР от 1997 г./ДВ бр.17 от 21.02.2003 г./, в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР 1997 г./отм./, съответно чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006 г./отм./: до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа – допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа има същия характер като превишението до 50 часа –извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част – с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания /възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа/ е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време обаче е непарично от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл.176 ал.3) и ЗДСл (чл.59 ал.6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавният служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл.229, ал.4 от ЗМВР от 1997 г./отм./ и чл.212, ал.4 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече, докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали. Предвид така приетото по въпросите, по които касационното обжалване е допуснато, обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е приел, че спорното право е погасено с изтичане на тригодишен давностен срок. Изводът е незаконосъобразен, защото разпоредбите на ЗДСл и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.). Случаите са различни, тъй като правото на отпуск по КТ и ЗДСл може да бъде упражнено едностранно, а за правото на отпуск по цитираните закони не е предвидена такава възможност. Затова е погрешно по отношение на спорното в настоящето производство право да се прилагат по аналогия правни норми, уреждащи погасяването по давност на правото на отпуск на работници и служители в невоенизирани структури. Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено и настоящата инстанция трябва да се произнесе по съществото на спора. Ищецът Б. И. е изпълнявал служба като пожарникар в самостоятелното звено на Главната дирекция в [населено място] за периода от 1.1.2003 г. до 30.06.2014 г. Заявил е, че за този период е работил на 24 часови смени, като работното му време е сумарно отчитано на тримесечия. В резултат от създадената организация той е положил извънреден труд над петдесет часа за всяко тримесечие. Този извънреден труд е следвало да бъде компенсиран с допълнителен платен годишен отпуск до 12 дни на основание чл.229, ал.1, т.9/предишна т.8/ във връзка с чл.212., ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997 г./отм./ и на основание чл.212, ал.1, т.3 във връзка с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006 г./отм./., което не е сторено. Тъй като ответната дирекция оспорва това право на ищеца, той е поискал да бъде установено по съдебен ред. От таблица 4 на приетата по делото и неоспорена експертиза е видно, че за годините 2003 до 2008 включително, както и за 2010 г., часовете, които следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск над 50 часа, надвишават 12 дни, следователно ищецът е придобил правото да ползва допълнителен платен годишен отпуск в този размер. За 2009 г. подлежащите на компенсиране часове са 84, 838, следователно ищецът има правото на 10 дни допълнителен годишен отпуск. За 2011, 2012, 2013 г. и първото шестмесечие на 2014 г. ищецът не е изработил извънредни часове, които да се компенсират с допълнителен платен годишен отпуск. Ето защо след отмяната на въззивното решение трябва да бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено по отношение на ответната дирекция, че ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск за 2003 до 2008 г. включително и за 2010 г. в размер на 12 дни, за 2009 г.-в размер на 10 дни, а искът за признаване за установено, че се дължи допълнителен платен годишен отпуск за годините 2011, 2012, 2013 г., за първото шестмесечие на 2014 г. и за 2009 г. над 10 до 12 дни трябва да бъде отхвърлен. При този изход на спора Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението дължи на касатора 1022 лв. разноски по делото съразмерно на уважената част от предявения иск. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №148 от 9.10.2019 г., постановено по възз. гр.д. № 368 по описа за 2019 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, 1 въззивен състав, с което е потвърдено решение №601 от 29.05.2019 г. по гр.д. №6439 по описа за 2018 г. на Сливенския районен съд XI-ти граждански състав, за отхвърляне на предявения от касатора против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР иск за установяване правото на Б. А. И. на платен допълнителен годишен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетено тримесечие в периода от 1.1.2003 г. до 30.06.2014 г.- по четири дни за положени 32 часа извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, или общо 184 дни, като погасен по давност, КАТО вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, че Б. А. И.-[ЕГН], има право на допълнителен платен годишен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетено тримесечие в размер на 12 дни годишно за годините от 2003 до 2008 включително, както и за 2010 г., и в размер на 10 дни за 2009 г. ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установено по отношение на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, че Б. А. И.-[ЕГН], има право на допълнителен платен годишен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетено тримесечие за годините 2011, 2012, 2013 г., за първото шестмесечие на 2014 г. и над 10 до 12 дни за 2009 г. ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ да заплати на Б. А. И.- [ЕГН], сумата 1 022/хиляда двадесет и два/ лв. разноски по делото съразмерно на уважената част от иска. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: