4 Р Е Ш Е Н И Е № 228 София, 17.10. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и тринадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Виолета Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2046/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 305 от 04.06.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 24.08.2012 г. по гр. д. № 9499/2009 г. на Софийския градски съд по касационна жалба на И. Л. Г.. Ответникът по касация С. С. С. счита, че жалбата е неоснователна; Л. С. С. и Столичната община не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Предявени са от И. Л. Г. /сега касатор/ иск за собственост на недвижим имот, произхождаща от възстановяване по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, и наследствено правоприемство, и искове за обезщетение за ползите, от които ищецът е лишен като съсобственик. Ответниците - физически лица, като са оспорили исковете, са поддържали, че ищецът не е лишен от възможността да ползва собствената си част, от Столичната община не е изразено становище. С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 10 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 1796/2007 г. на Софийския районен съд, с което исковете са отхвърлени. Въззивният съд приел, че ищецът не е доказал претендираното право на собственост на заявеното основание. По делото е представен н. а. № 105/1972 г. за собственост на Л. Г. Д., но няма доказателства за наследствено правоприемство между собственика и ищеца. Дори да се приеме, че между страните няма спор за собствеността, възстановена на ищеца със заповед № РД-43-186/18.12.2000 г., като са изпълнени и останалите изисквания на реституционния закон /връщане на полученото имотно обезщетение/, съдът приел, че исковата претенция отново се явява неоснователна поради неустановяване на пасивната материалноправна легитимация на ответниците, а именно, че те владеят спорните място и сграда. При установената неоснователност на претенцията по чл. 108 ЗС, неоснователни си явяват и обусловените от нея претенции по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса следва ли съдът да упражни косвен контрол върху индивидуален административен акт с конститутивно действие, въз основа на който ищецът по иск по чл. 108 ЗС се легитимира за собственик на недвижим имот, при липса на възражение от ответниците по законосъобразността на акта и неоспорване на правото на собственост. Предвид установените по делото факти, въпросът визира решението по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на кмета на общината, с което се отменя отчуждаването на недвижими имоти, извършено за благоустройствени цели. С т. 4 на ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при спор между лицето, което се позовава на реституционен акт по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, легитимиращ го като собственик, и физическо или юридическо лице, което държи реституирания имот или оспорва правото му на собственост, този акт не обвързва ответника по иска, тъй като той не е бил страна в административното производство по отмяната на отчуждаването. По отношение на това производство ответникът има качеството "трето лице". Когато с реституцията са засегнати права на такива трети лица, те могат да се защитят с възражения за нищожност или материална незаконосъобразност на реституционното решение в рамките на исковия процес по спор за собственост, в който им се противопоставят неговите вещноправни последици. Тук следва да се посочи и, че с влизането в сила на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК /според който ако оспореният административен акт бъде отменен или изменен от съда, решението има действие по отношение на всички/ цитираният тълкувателен акт е изгубил сила в частта по т. 4 относно това, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. В този смисъл е и отбелязването в мотивите към ТР № 5/2011 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. Предмет на обсъждане от гражданския съд, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, по правило могат да бъдат само въведените от ответника възражения. Решаващият съд, в рамките на спора за собственост, няма правомощието по реда на косвения контрол за законосъобразност на акта за възстановяването да разшири проверката извън релевираното възражение /възражения/, защото би излязъл извън защитната позиция на страната. При липса на възражения от страна ответника собствеността следва да бъде зачетена от гражданския съд. Обратно, ако гражданският съд констатира, че противопоставени от ответника възражения са основателни, следва да не зачете влезлия в сила административен акт. В този смисъл са например: р. № 331 от 3.11.2011 г. по гр. д. № 838/2010 г. на ВКС, I-во г. о., според което косвеният съдебен контрол може да се предизвика по възражение на лицата, на които се противопоставят права, възникнали от възстановяване по цитирания закон; р. № 143 от 23.06.2010 г. по гр. д. № 449/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., което приема, че при липса на релевирани възражения от страните съсобствеността, произтичаща от проведената административна процедура по възстановяване, следва да бъде зачетена от гражданския съд. Посочените съдебни актове са постановени в производства по чл. 290 ГПК и съставляват задължителна съдебна практика съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По касационната жалба: Разглежданият случай не попада в хипотезата на упражняване на косвен съдебен контрол от страна на съда, сезиран със спор за собственост, възстановена по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, тъй като ответниците по иска не са оспорили правата на ищеца. Защитата по същество на ответниците-физически лица се е изразила в оспорване на тази от предпоставките на иска за ревандикация, която е свързана с упражняването на фактическата власт върху имота. Те са поддържали, че ползват само собствените си части, но не и частта /от сградата и дворното място/ на ищеца, който не е лишен от тази възможност. Ответникът Столична община не е взел становище по делото. При това положение неправилно, в нарушение на чл. 6 ГПК, без възражения от ответниците по фактическия състав на възстановяване на собствеността, действието на решението за отмяна на отчуждаването и качеството на ищеца на правоимащ по реституция, съдът приел, че има спор и възложил на ищеца да докаже законосъобразността на реституционното решение и претендираното право на собственост. Собствеността върху възстановените по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС имоти възниква от момента на влизане в сила на акта за възстановяването. В случая това е представената във въззивното производство заповед на кмета на Столичната община № РД-43-186 от 18.12.2000 г., постановена по искане на ищеца, който, съгласно представеното в административното производство удостоверение № 364а/19.02.88 г. и 4828а, е наследник на Л. Г. Д.. Видно от заповедта, обезщетението е било имотно и следователно от момента на влизането й в сила и съгласно чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, отстъпеният в обезщетение недвижим имот е станал общинска собственост, както е и посочено в заповедта. Последната не е оспорена в производствата пред първоинстанционния и въззивния съд от който и да е от ответниците; същите не са повдигнали и спор по собствеността върху предмета на реституцията, а именно: 1/4 ид. ч. от дворно място от 410 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], и 1/2 ид. ч. от двуетажна жилищна сграда-близнак /северен дял/. Така възстановеното право на собственост може да се ползва от вещноправна защита, когато е нарушено. Допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствени правила - произнасяне по незаявени от ответната страна възражения по иска за собственост, не е основание по чл. 281, т. 2 ГПК за недопустимост на решенията /както поддържа касаторът/, тъй като не е свързано с наличие на отрицателни или липса на положителни процесуални предпоставки за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск. То е касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което е довело до неправилни фактически и правни изводи относно претендираното материално право. Изводът на въззивния съд, че ищецът не е доказал ответниците по иска да са нарушили упражняването на правото му на собственост е неправилен, постановен при неизяснена фактическа обстановка като резултат от необсъждане на всички представени по делото доказателства. Със заключение на вещо лице, което не е оспорено от страните, но не е взето предвид от въззивния съд, е установено, че северният близнак на сградата има връзка с южния и не може да се ползва самостоятелно, тъй като се влиза през вход и вътрешно стълбище откъм южната страна на ответниците С.. Представен е констативен протокол от 21.04.2004 г. на район «Т.», видно от който са извършени преустройства, препятстващи достъпа на ищеца до втория етаж. Неправилно този документ е счетен за ирелевантен за спора. Посочените доказателства не са обсъдени във връзка с писмо № 0700-190 от 29.06.2004 г. на район «Т.», според което не може да се извърши въвод във владение поради притежаването на имота в съсобственост със Столичната община. Ако съдът беше процедирал съобразно установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, можеше да достигне до други изводи относно фактическото положение, включително и при преценката на сведенията, дадени от разпитаните по делото свидетели. В обобщение, като неправилно обжалваното въззивно решение следва да се отмени в частта по иска за ревандикация, а делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който, като обсъди събраните доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите на страните, да реши спора по същество. Решението следва да бъде отменено и по исковете за обезщетение за ползите от съсобствения имот, които са отхвърлени по съображения, че изходът им е обусловен от този на спора за собственост. При разглеждането им съдът следва да се произнесе и по възражението на ответника Ст. С. за изтекла погасителна давност. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение от 24.08.2012 г. по гр. д. № 9499/2009 г. на Софийския градски съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: