Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 236   С  о  ф  и  я, 30 април 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  27  а п р и л  2009  година в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН НЕНКОВ                                              ЧЛЕНОВЕ: ИВЕТА АНАДОЛСКА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 186/2009 година.   Подадени са касационни жалби от повереника на гражданската ищца и частна обвинителка С. К. адв. Ст. С. от АК-Пловдив и от името на подсъдимия Р. А. Ч. от Пловдив, в момента в затвора Пловдив, срещу решение № 12/27.01.2009 г. по ВНОХД № 647/2008 г. на Апелативен съд-Пловдив с доводи за наличие на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и 3 от НПК, като се иска изменяването му и увеличаване, съответно намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание, както и завишаване, респ.намаляване и на размера на присъденото на пострадалата обезщетение за причинените й неимуществени вреди от престъплението. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите. Както гражданската ищца и частна обвинителка К. , така и подсъдимият, първата лично, а вторият чрез процесуалния си представител молят да бъде уважена подадената от всеки един от тях касационна жалба.   Върховният касационен съд разгледа жалбите в пределите на правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 134/15.10.2008 г., постановена по НОХД № 1271/2008 г. на Окръжен съд-Пловдив отговорността на подсъдимия Р. А. Ч. от Пловдив, в момента в затвора Пловдив, е ангажирана за извършено на 21.04.2008 г. в Хисаря, област Пловдив престъпление по чл.116 ал.1 т.1 предл.1-во, т.6 предл.3-то и т.9 вр.чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК е осъден на 12 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим, от което на основание чл.59 ал.1 от НК е приспаднато предварителното му задържане от 24.04.2008 г. до влизане на присъдата в законна сила. С присъдата подс. Ч. е осъден да заплати на пострадалата С. В. К. сумата от 30 000 лв като обезщетение за причинените й неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва върху нея от датата на увреждането й до окончателното изплащане на сумата, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 45 000 лв е отхвърлен като недоказан. В тежест на подсъдимия са присъдени направените от ищцата и от Държавата разноски по водене на делото, като е разпоредено веществените доказателства, след влизане на присъдата в законна сила, като вещи без стойност, да бъдат унищожени. Присъдата е била обжалвана както от повереника на гражданската ищца и частна обвинителка К. адв. Ст. С. от АК-Пловдив, така и от защитника на подсъдимия Ч адв. Д. П. от АК-Пловдив с оплаквания за явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и незаконосъобразност при определяне на размера на дължимото се на пострадалата обезщетение, от последния и за неправилно приложение на материалния закон относно обвинението по чл.116 ал.1 т.9 от НК с искания за изменяването й за увеличаване, респ.намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, увеличаване, респ.намаляване на размера на присъденото на ищцата К обезщетение за причинените й морални вреди, със съответните последици от това. С въззивното решение присъдата е изменена в гражданската й част, като е увеличен размерът на сумата от 30 000 лв на 40 000 лв, която подсъдимият следва да заплати на К. за репариране на неимуществените й вреди, а в останалата част е потвърдена като правилна и законосъобразна. В касационните си жалби както повереникът на гражданската ищца и частна обвинителка Ст. К. адв. С, така и защитникът на подс. Ч. адв. Д. П. наново поддържат оплакванията си за неправилно приложение на материалния закон относно обвинението по чл.116 ал.1 т.9 от НК, за явната несправедливост на наложеното му наказание и незаконосъобразност при определяне на размера на дължимото се на пострадалата обезщетение с искания за коригиране в съответната посока на размера на наказанието и на дължимото се обезщетение, със същите доводи, развити и пред въззивната инстанция. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение по касационните жалби на двете жалещи се страни приема следното : По жалбата на защитника на подсъдимия Ч: Жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА, макар и не по изложените в нея и в съдебните прения съображения по оплакването за неправилно приложение на материалния закон, съзряно от защитника в липсата на предумисъл у подзащитния му Ч. да извърши опита за убийство на пострадалата. При протеклото по реда на глава 27 от НПК съкратено съдебно следствие фактите по делото са приети от страните и от Съда така, както са залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, безпротиворечиво подкрепени от събраните на досъдебното производство доказателствени материали. Законосъобразно, в техните рамки е възприета квалификацията на деянието като престъпление по чл.116 ал.1 т.9 вр.чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК. В тази насока са изложени убедителни съображения как решението за извършване на деянието е било взето от жалбоподателя Ч. в сравнително спокойно състояние, след проследяване в рамките на няколко дни навиците на пострадалата при започване на работния й ден, снабдяването с оръжието на престъплението, скриването му в дрехите на дееца, успешното му проникване в служебния й кабинет, кратко време след което започва нанасянето на ударите с ножа, като поради активната й съпротива целта му не е постигната, при която се е стигнало до счупване на острието на ножа в тялото на последната. Съобразена е богатата практика на съдилищата, включително задължителните указания в т.18 от ППлВС № 2/57 г. и в мотивите на ППлВС № 14/63 г. във връзка с предумисъла на дееца при умишлените убийства. Неоснователно е възражението, че жалбоподателят Ч. е имал намерение да убеждава К. да подновят връзката си и спонтанно решил да я убие заради негативната й реакция. Такива факти, извън собствените му твърдения няма, а и всички посочени по-горе обстоятелства категорично ги оборват. Не така обаче са разрешени въпросите около наличието на квалифициращите обстоятелства по т.1 пр.1-во и по т.6 пр.3-то на чл.116 ал.1 от НК. Безспорно, в качеството си на директор на Общинския център за работа с деца при Община Х. е имала качеството на длъжностно лице по смисъла на чл.93 т.1 б.”а” от НК (а не по б.”б”, тъй като е изпълнявала длъжност “директор” на звено като част от структурата на МОН на общинско ниво – вж трудов договор и допълнителни споразумения л.192-196 от ДП). Както прокурорът в обстоятелствената част на обвинителния акт, така и впоследствие в мотивите си Съдът е приел, че след сутрешното си кафе, св. К отишла и влязла в кабинета си в сградата на читалището в Хисаря (а веднага след нея нахлул проследилия я подсъдим), “за да започне да изпълнява служебните си задължения”, т.е. макар и в работно време, и на работното си място, тя не е изпълнявала в онзи момент задължение по служба. В т.10 от ППлВС № 2/57 г. е посочено, че квалифициращото обстоятелство по т.1 на чл.116 от НК е налице “при изпълнение на задължение, включващо се в службата или функцията на пострадалото длъжностно лице, независимо дали то е изпълнявало това задължение в определеното работно време или извън него и без да е необходимо поводът за извършване на убийството да е във връзка със службата или функцията му”. Това разбиране е доразвито с ТР № 56/61 г. на ОСНК с уточнението, че “по този начин законът е въздигнал като квалифициращ елемент онези обществени отношения, които осигуряват нормална обстановка на длъжностните лица да изпълняват служебните си задължения по време и място на изпълнението на службата си”…… “когато и където изпълняват служебните си задължения”, като “кога едно длъжностно лице …. се намира при изпълнение на служебните си задължения, е фактически въпрос, който във всеки конкретен случай съдът ще реши …., като има предвид характера и обема на съответните служебни задължения”. В настоящия случай както прокурорът не е навел, така и частното обвинение не е претендирало св. К при осъществяване на нападението върху нея от с. на подсъдимия и осъществяване на опита за убийството й тя да е изпълнявала задължение по служба, което да даде възможност за квалифициране на деянието му и по т.1 на ал.1 на чл.116 от НК. Обратно, именно в обстоятелствената част на обвинителния акт е залегнал фактът, че тя е влезла в кабинета си, за да започне да изпълнява служебните си задължения. Безспорно е в случая, че поводът на подс. Ч. да извърши деянието спрямо пострадалата е личен и не влияе на квалификацията на деянието сам по себе си. Поради това, изводът на съда да приеме за установено по несъмнен и категоричен и това квалифициращо деянието обстоятелство е незаконосъобразен. Незаконосъобразно е становището на Съда и относно наличието на “особена жестокост” при извършване на опита за убийство на пострадалата. Данните по делото показват, че подс. Ч. е бил твърде настоятелен да продължи връзката им, използвал е различни прийоми да я склони към това, като накрая е решил да я накаже за упорството й и я убие. Прието е, че изправяйки пострадалата, той започнал да й нанася удари с ножа, държан в дясната ръка, насочвайки ги главно (три) в лявата гръдна половина (сърцето), а останалите три – в дясната гръдна половина и корема. През това време К. се съпротивлявала активно, извъртала тялото си и не му е давала възможност да насочи оръжието с достатъчна сила да й причини тежки увреждания до момента, когато ножът е срещнал ребро и голяма част от острието му се е отчупило до степен да не е годен за осъществяване замисленото от дееца. Именно това е спомогнало на пострадалата да се откопчи, да отвори вратата на кабинета и да избяга при свой колега и потърси помощ. По този начин деянието е останало недовършено по независещи от волята на подсъдимия причини. Няма основание да се приеме, че шестте удара с ножа са били причинени от подсъдимия поради желанието му да причини допълнителни, изключителни болки и мъки за умъртвяване на жертвата, да подсили ужаса й от предстоящата смърт, в което да се види проява на особена жестокост. Обратно, именно характерът на повечето от нараняванията й като телесни увреждания извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК сочи, че в желанието си да я умъртви, подс. Ч. е срещнал твърде активна съпротива от нейна с. , чрез извъртане на тялото и отблъскването му, поради което не е могъл да насочи ударите с ножа към желаното от него място на тялото й и с необходимата сила, за да постигне целения резултат. Това е продължило до счупването на ножа и обективната невъзможност с това оръжие да довърши намисленото. Всичко това не може да бъде прието като осъществено с особено “ожесточение, отмъстителност и неоправдана злоба” и проявление на особена жестокост към жертвата. Престъплението “умишлено убийство” е достатъчно тежко, обществено опасно като деяние, което с нищо не може да бъде оправдано като физическо насилие над човешката личност, извършвано поначало от деец, прекрачващ прага на всякакви допустими социални норми на поведение. Щом това е така, то трябва много внимателно съдилищата да преценяват кога дадено деяние, независимо дали е довършено или не, дали е постигнат целеният от дееца вредоносен за пострадалия резултат, се отличава значително от обичайните форми на осъществяване на този род деяния, включително и кога е налице проявление на особена жестокост. Възприетите в случая фактически обстоятелства не са давали възможност на съда да квалифицира деянието на Ч. и като такова, извършено с особена жестокост. Тези два пропуска във връзка с приложението на материалноправните норми по чл.116 ал.1 т.1 пр.1-во и т.6 пр.3-то от НК следва да бъдат отстранени от настоящата инстанция чрез частичното отменяне на въззивното решение и оправдаването на подсъдимия по тези му обвинения на основание чл.24 ал.1 т.1 от НПК, въпреки липсата на доводи в касационната жалба на защитника на този жалбоподател, тъй като това е в негов интерес (чл.347 ал.2 от НПК), както и в интерес на правосъдието с оглед задължението на ВКС да следи за правилното приложение на законите спрямо всички граждани (чл.124 от КБ). Тази корекция на обвинението обаче не следва да доведе до намаляване на размера на наказанието на жалбоподателя Ч. , тъй като не се променя като цяло квалификацията на извършеното, а и не се отразява съществено на укоримостта на стореното на пострадалата. Последната, видно и от изпълняваната от нея длъжност, е човек с авторитет в града, върху който подсъдимият осезателно е посегнал, компрометирайки я като нейн бивш приятел, когото тя е представила на близките и приятелките си, позволил си е да извърши деянието на работното й място, унизявайки я допълнително и пред колегите й. Впечатляваща е упоритостта на подсъдимия, както и опитите му да си възвърне доверието й с нови лъжи, преминавайки към заплахи и накрая – към пряко насилие с цел да я лиши от живот, особено при сравнително краткия период на връзката им и липсата на някакви ползи от това за него. Поради това, при законовото смекчаване на отговорността му и определяне на наказанието му под законовия минимум на най-лекото предвидено в чл.116 ал.1 от НК наказание лишаване от свобода, наложеното му от 12 години лишаване от свобода е справедливо и необходимо за постигане целите на чл.36 от НК. Жалбоподателят Ч. е пълно реабилитиран за осъждането му в миналото за измама, но и в случая той използва измама както при установяване, така и при опитите за възстановяване на връзката му с пострадалата К. и накрая наистина неоправдано е проявил изключителна агресия спрямо тази жена, злоупотребявайки с проявеното от нея доверие. ВКС намира, че няма основание за намаляване на наложеното му наказание и в тази насока жалбата му се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Неоснователна е жалбата на защитника на подсъдимия относно увеличения размер на иска на пострадалата. Ч. изрично е заявил пред въззивната инстанция, че е съгласен с уважаването му в пълен размер, макар и това да е било твърде условно, без да е оспорено присъденото от окръжния съд. Наведеното в касационната жалба оплакване в тази насока не е подкрепено с основателни доводи и ВКС не намира за необходимо да излага допълнителни съображения извън тези на апелативната инстанция във връзка със завишаване на размера на присъденото обезщетение. К. не само е изживяла болките от нараняванията и ужаса с всеки последващ удар с ножа да бъде смъртоносно наранена, но са засегнати и нейното достойнство и чест на жена, майка, държавен служител, уважаван гражданин, както и доверието да получи наново внимание, любов и подкрепа в по-нататъшния си живот. Извършеното спрямо нея безспорно ще се отрази и на бъдещото й поведение. По тези съображения ВКС намира, че така присъденото й обезщетение е в справедлив размер за репариране на причинените й морални вреди и няма основание да бъде намалявано.   По жалбата на повереника на частната обвинителка и гражданска ищца С. К. Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. Оплакването на жалбоподателката за явна несправедливост на наложеното на подс. Ч. наказание не отчита наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, както и степента на довършеност на деянието му. От друга с. , отпадането на две от квалифициращите като по-тежко наказуемо престъпление обстоятелства също не в подкрепа на искането й за по-сурова санкция на същия. За краткото време на връзката им подсъдимият си е изградил изводи за задълбочаването й очевидно не без проявеното от пострадалата лековерие, която е следвало да бъде по-внимателна и при опитите му да я възстанови и да отговори адекватно и еднопосочно на последващите му действия. Без да бъде винена за непредсказуемото му нападение, то наложеното на подс. Ч. наказание в този му размер следва да удовлетвори и нейното чувство за справедливост, доколкото съдилищата са го приели като такова за обществото като цяло. ВКС намира, че няма основание да се претендира по-тежко наказване на този деец. Неоснователна е и претенцията за уважаване на иска й за причинените й неимуществени вреди в пълен размер. Нараняванията й поотделно и като цяло не са били сериозни и бързо са отшумели, без бъдещи последствия. По-сериозни са последиците от психическата травма, от изживения ужас, от накърненото й име. Определеният от въззивния съд размер на дължимото й се обезщетение удовлетворява критерия за справедливост, залегнал в чл.52 от ЗЗД и няма основание за завишаването му. Жалбата на К. , като цяло, се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.   С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354 ал.1 т.2 от НПК   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение № 12/27.01.2009 г. по ВНОХД № 647/2008 г. на Апелативен съд-Пловдив в частта, с която подсъдимият Р. А. Ч., със снета по делото самоличност, е признат за виновен и осъден за опит умишлено да умъртви С. В. К. в качеството й на длъжностно лице при изпълнение на службата и функциите й и с особена жестокост, като го признава за НЕВИНЕН и го ОПРАВДАВА по предявеното му обвинение по чл.116 ал.1 т.1 пр.1-во и т.6 пр.3-то от НК. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: