1 Р Е Ш Е Н И Е № 107 гр. София, 07 август 2019г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП К. СОФИЯНСКИ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №445/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство е по реда на чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по жалба и допълнение към нея от адв. Б. М. и по жалба от адв. Г. Д. – защитници на подсъдимия М. М. А. срещу нова въззивна присъда от 10.12.2018г. по внохд № 532/2018г. по описа на Софийски окръжен съд. С присъда № 8 от 12.03.2018г., постановена по нохд № 273/2016г. по описа на Ботевградски районен съд подсъдимият М. М. А. е признат за невиновен в това, че в периода от неустановена дата на месец декември 2010г. до неустановена дата през месец август 2011г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление е набрал, чрез обещаване на материална облага - пари отделно лице – М. М. И. и в посочения период е транспортирал и приел същото лице до [населено място], Република Италия с цел И. да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й, и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Подсъдимият М. М. А. е признат за невиновен и в това, че в периода от неустановена дата на месец декември 2010г. до неустановена дата на месец август 2011г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление е набрал, чрез обещаване на материална облага - пари отделно лице – Н. П. Б. и в посочения период е транспортирал и приел същото лице до [населено място], Република Италия с цел Б. да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й, и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр.1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Подсъдимият М. М. А. е признат за невиновен и в това, че на неустановена дата през зимата на 2010г. в [населено място] да е набрал, чрез обещаване на материална облага – пари, транспортирал и приел в неустановен град (близо до [населено място], Австрия) отделно лице – М. С. Г., с цел да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й, и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. По въззивен протест от прокурор в РП- Ботевград е образувано внохд № 532/2018г. по описа на Софийски окръжен съд. Постановена е нова въззивна присъда по посоченото дело на 10.12.2018г., с която е отменена присъда № 8 от 12.03.2018г., постановена по нохд № 273/2016г. по описа на PC - Ботевград, в частта, с които подсъдимият М. М. А. е признат за невиновен и оправдан по обвиненията за това, че в периода от неустановена дата на месец декември 2010г. до неустановена дата през месец януари 2011г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление е набрал, чрез обещаване на материална облага – пари, отделно лице – М. М. И. и в посочения период е транспортирал и приел същото лице до [населено място], Република Италия, с цел И. да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й - престъпление по чл. 159б, ал. 2 вр. ал.1 вр. чл. 159а, ал.2, т. 6, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал.1 от НК, както и в частта, че в периода от неустановена дата на месец декември 2010г. до неустановена дата на месец януари 2011г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление е набрал, чрез обещаване на материална облага – пари, отделно лице – Н. П. Б. и в посочения период е транспортирал и приел същото лице до [населено място], Република Италия с цел Б. да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й - престъпление по чл. 159б, ал. 2 вр. ал.1 вр. чл. 159а, ал.2, т. 6, пр. 1 вр. ал.1 вр. чл. 26, ал.1 от НК. Подсъдимият М. М. е признат за виновен в това, че за периода от неустановена дата от месец декември 2010г. до месец януари 2011г., при условията на продължавано престъпление, е набрал от [населено място], транспортирал през границата на страната и приел в [населено място], Република Италия, група от хора – М. М. И. и Н. П. Б., с цел да бъдат използвани за развратни действия - проституция, независимо от съгласието им, както следва: - на неустановена дата през месец декември 2010г. в гр. Ботевград, е набрал група от хора – М. М. И. и Н. П. Б. и в посочения период ги транспортирал през границата на страната и приел в [населено място], Република Италия, с цел да бъдат използвани за развратни действия - проституция, независимо от съгласието им; - на неустановена дата през месец януари 2011г. в [населено място] е набрал група от хора – М. М. И. и Н. П. Б. и в посочения период ги транспортирал през границата на страната и приел в [населено място], Република Италия, с цел да бъдат използвани за развратни действия - проституция, независимо от съгласието им; поради което и на основание чл. 159б, ал. 1 вр. чл. 159а, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 15 000лв., като на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението престъплението да е извършено чрез обещаване на материална облага - пари. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от пет години. На основание чл. 67, ал. 3 вр. чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК е постановено за времето на изпитателния срок подсъдимият да изпълнява пробационна мярка „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ с периодичност два пъти седмично. В останалата част присъдата е потвърдена. В допълнението към касационната жалба, подадена от адв. М. като защитник на подс. А., са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оплакването за допуснати при постановяване на присъдата съществени процесуални нарушения е развито в няколко насоки. Твърди се, че съдебният акт е постановен от незаконен състав поради нарушаване на изискването по ЗСВ за случаен подбор на съдебния състав. Излагат се съображения, че след като въззивният съд е констатирал липса на мотиви в първоинстанционния акт, е бил задължен да го отмени и върне делото за ново разглеждане. Претендира се нарушаване на изискванията по чл. 13 и чл. 14 от НПК, като се оспорва кредитирането на свидетелски показания, дадени на досъдебното производство при липса на устност, непосредственост и състезателност. Твърди се превратност при анализа на събраните доказателства, както и липса на мотиви поради неизлагане на съображения по спорните въпроси и недаване на отговор на защитни възражения. Оспорва се материално правната законосъобразност на постановената присъда. Претендира се и явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания, като се прави оплакване, че не са взети предвид множеството смекчаващи вината обстоятелства. Акцентира се несъгласието с определената пробационна мярка в изпитателния срок на условното осъждане. Правят се алтернативни искания – за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от СОС, за оправдаване на подсъдимия в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, или за изменение на присъдата в частта относно наложеното наказание. В касационната жалба, изготвена от защитника на подс. А. – адв. Г. Д., също се аргументират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Тезата за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с доводи за нарушаване на разпоредбата на чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 от НПК. Излагат се твърдения, че подсъдимият е признат за виновен и осъден по непредявено обвинение – бил е обвинен за извършване на деянието спрямо отделни лица, а е осъден за пръв път с въззивната присъда за „група от хора“; с новата присъда е бил изменен периода на продължаваното престъпление; съществено е изменена обстоятелствената част на обвинението; налице е вътрешно противоречие по отношение на квалифициращия признак „чрез обещаване на имотна облага – пари“. Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира подробно, като се оспорват изводите на решаващия съд по отношение осъществяване от подсъдимия на изпълнителните деяния на инкриминираното престъпление, както и тези, свързани с установяване на специалната цел по чл. 159а, ал. 1 от НК. Твърди се и явна несправедливост на наложеното наказание, като се оспорва приложението на пробационна мярка „задължителна регистрация по настоящ адрес“ по време на изпитателния срок на условното осъждане. Правят се същите искания, каквито са обективирани в жалбата от другия защитник. В съдебното заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия М. А. – адв. М., поддържа касационната жалба съобразно основанията и съображенията, изложени в нея. Защитникът адв. Д. излага подробни съображения в подкрепа на изчерпателно мотивираните с жалбата касационни основания. Поддържа и направените алтернативно искания. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби. Намира, че при постановяване на атакуваната присъда не са допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, както и че аналитичната дейност на решаващия съд е пълноценна и правилна. Счита, че материалният закон е приложен правилно, като са съобразени и задължителните указания, произтичащи от ТР № 2/2009г. на ОСНК на ВКС. Намира за неоснователно и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Пледира за оставяне в сила на новата въззивна присъда на СОС. Подсъдимият М. А. моли присъдата да бъде преразгледана, като счита, че осъществените от него действия не съставляват престъпление. Подчертава обстоятелството, че работи и живее в чужбина и изпълнението на постановената присъда би се отразило изключително негативно както на него, така и на хората, с които работи. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Извършената от ВКС проверка за наличието на релевираните в касационната жалба основания сочи на следните изводи: Оплакванията в касационните жалби за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументиращи касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, настоящият състав намира за неоснователни. Те следва да бъдат разгледани най-напред, защото само ако не са допуснати процесуални нарушения, опорочаващи атакувания съдебен акт, е възможна проверката за правилното приложение на материалния закон. Развитият в допълнението към касационната жалба от адв. М. довод за това, че делото е разгледано от незаконен състав, поради липса на случаен подбор на съдебния състав не може да бъде възприет. Това оплакване не намира опора в материалите по делото, защото на л. 1 от въззивното производство е приложен протокол за избор на съдия-докладчик на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение, а на л. 18 се съдържа Заповед от 25.09.2018г. на председателя на СОС за попълване на съдебния състав, съдържаща данни за начина на формирането му. Независимо от това, че в конкретния казус е проследим процеса на осъществяване на случаен принцип на подбора на членовете на съдебния състав, касационната инстанция намира за необходимо да разгледа в принципен план поставения от защитника въпрос, който е такъв, за законността на съдебния състав, разгледал делото като първа инстанция. Съобразно нормата на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ, разпределението на делата в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им. В НПК като абсолютно процесуално нарушение е посочено постановяването на съдебен акт от незаконен състав, а такъв би бил състав, в който е участвал съдия, за когото са съществували някои от пречките по чл. 29, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Процесуално нарушение – разглеждане на делото от незаконен състав, би било осъществено, ако по отношение на членовете на съдебния състав е било налице основание за отвод по чл. 29, ал. 1 или ал. 2 от НПК и те не са били отведени от разглеждането на делото. Сред изброените в чл. 29 от НПК хипотези не е посочена тази, на нарушаването на принципа на случайно разпределение на делтата. Така че, липсата на удостоверяване на начина на подбор на съдебния състав по конкретното дело или това, че част от състава не са определени чрез електронно разпределение, сами по себе си не биха могли да аргументират незаконност на същия, след като не са налице обстоятелства, които да сочат на негова зависимост, пристрастност или предубеденост. Ако обстоятелства, сочещи на някакво формирано лично отношение към разглежданото дело, на предварително формирано мнение или на някаква форма на заинтересованост от изхода на делото от страна на членовете на съдебния състав не се установяват от материалите по делото, не може да се обоснове незаконност на съдебния състав. /В този смисъл Решение № 357/2016г. на трето НО, Решение № 178/2013г. на второ НО на ВКС./ Следващото оплакване в същото допълнение към касационна жалба е основано на тезата, че след като в съдебния си акт съставът на окръжния съд е констатирал липса на мотиви на първоинстанционната присъда, не е следвало да се произнесе с нова присъда, а е бил длъжен да отмени акта на първата инстанция и да върне делото за ново разглеждане. То също не може да бъде възприето от касационния съд. Коректният прочит на мотивите на въззивния акт сочи, че изводите за липса на мотиви на присъдата на районния съд, направени във връзка с релевираните във въззивния протест възражения, са такива, свързани с пренебрегване, а не с неизпълнение на задължението по чл. 305, ал. 3 от НПК. Критиката на въззивния съд срещу липсата на дължимия анализ на доказателствените източници не се идентифицира с констатация за липса на мотиви, която би съставлявала основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на първия съд. В принципен план липсата на мотиви на първоинстанционна присъда се отъждествява с пълна липса на съображения от решаващия съд, или с липса на такава част от мотивите, която се отнася до въпроси, на които трябва да се отговори с присъдата, както и когато мотивите са толкова формални и незадълбочени, че не дават възможност да бъде разбрано какво е възприел решаващият съд. Липсата на мотиви означава невъзможност както за страните, така и за горната инстанция, да проследи по какъв начин е формирано вътрешното убеждение на решаващия съд. Въззивната инстанция, доколкото проверява изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, има и правомощието по чл. 335, ал. 2 от НПК да отмени присъдата и върне делото за ново разглеждане и следва да го упражни при положителна констатация за допуснато процесуално нарушение от категорията на съществените по смисъла на чл. 348, ал. 3 от НПК, каквото е липсата на мотиви. В случая проверката, извършена от въззивния съд, правилно не е обосновала упражняване на обсъжданото правомощие, понеже, макар и с недостатъци, съдебният акт на първата инстанция е позволявал да се проследи процеса на формиране на вътрешното убеждение. По-нататък, твърденията, че присъдата на СОС е „повърхностна в разсъжденията, излага семпло и накратко фактическата обстановка“, че „не се противопоставят доказателствата за даден факт“, че се ползват „общи фрази и разсъждения“, имат изцяло декларативен характер. Въззивната присъда и мотивите към нея напълно съответстват на стандарта, установен в чл. 339, ал. 3 от НПК. Прецизно е изложена фактологията, която решаващият съд е възприел за установена. Свидетелските показания, които са основен и важен доказателствен източник по делото, са обсъдени прецизно, като е аргументирана преценката за надеждност и обективност, мотивирано е възприемането им с доверие и за какви обстоятелства. Тези гласни доказателствени средства са преценени във взаимната им връзка и е разгледан въпроса дали са кореспондиращи или противостоящи помежду си. Не може да става дума за повърхностен и незадълбочен подход при мотивиране на новата присъда, доколкото е обективиран доказателствения анализ и са изложени аргументи в подкрепа на изводите по правото. На практика с обсъжданите доводи срещу аргументацията на контролирания съдебен състав се изразява недоволството на защитата от направените в съдебния акт фактически и правни изводи, което предпоставя различна по съществото си проверка. Касационната инстанция следва да извърши проверката на правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд с оглед на релевираните в допълнението към касационната жалба оплаквания във връзка с доказателствената дейност на контролирания съд. В тази връзка следва да се има предвид, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на решаващия съд, като в настоящето производство не се констатират процесуални нарушения в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствата. Не се набелязва нарушение на задълженията по чл. 13 и чл. 14 от НПК за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, защото за всички фактически обстоятелства, включени в предмета на доказване и значими за съставомерността на деянието, са събрани относимите и допустими доказателства, при това – в обем, позволяващ стабилност на фактическите изводи. Оплакването за превратна оценка на доказателствата е изцяло декларативно, неподкрепено с конкретни доводи. То е и неоснователно. Въззивният съд е поставил в основата на фактическите си изводи показанията на свидетелките М. И. и Н. Б. и не го е сторил произволно, а след като внимателно е мотивирал, че техните показания, давани многократно в наказателното производство са последователни, детайлни и кореспондиращи помежду си. По отношение на значимите обстоятелства за съставомерността на деянието, в извършването на което е обвинен подс. А., тези две свидетелки в показанията – в съдебната фаза и приобщени такива от досъдебното производство, са последователни, логични, като не са констатирани вътрешни противоречия или такива с други доказателствени източници. Този извод е позволил на въззивния съд да възприеме като достоверни обсъжданите показания, като коректно е констатирал противоречия в показанията на свид. И. и свид. Б. на досъдебното производство и пред състав на първоинстанционния съд и е обосновал дискредитирането им по отношение на определени обстоятелства /напр. по отношение начина на придвижване през месец януари 2011г./, като ги е съпоставил помежду им и с други свидетелски показания /стр. 12-13 от мотивите/. В мотивите си съдът чрез детайлен анализ на изводимата от гласните доказателствени средства информация е аргументирал изводите си за отделните факти и връзката помежду им, така че не може да се възприеме твърдението в допълнението към касационната жалба за „подбиране“ на извадки от показанията. Голословно е и твърдението за това, че оценката на доказателствата показвала стремеж на съда да обоснове обвинителната теза. Както вече бе посочено по-горе, съдебният състав е обсъдил обективно и критично цялата доказателствена съвкупност, така че не може да бъде укорен в неизпълнение на задължението по чл. 107, ал. 3 от НПК. Соченото от защитата обстоятелство, че не е проведено въззивно съдебно следствие и въпреки това е постановена „обратна“ присъда, не съставлява процесуално нарушение. Въззивният съд е задължен да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, като тази проверка съчетава съдебен контрол върху дейността на първоинстанционния съд и решаване на делото по същество. Правилата на процесуалния закон не предпоставят задължително провеждане на съдебно следствие, включително и при постановяване на нова присъда. Непровеждането на въззивно съдебно следствие не е пречка да бъдат установявани нови фактически положения въз основа на доказателствата, надлежно събрани от първия съд. Съдебно следствие във въззивната инстанция се провежда, ако се налага да бъдат извършени действия по събиране и проверка на доказателствения материал, като по настоящето дело това не се е налагало. Тази преценка е направена от съдебния състав по реда на чл. 327 от НПК, като прочитът на материалите по делото сочи, че този състав не е имал основание да приеме, че е налице някоя от хипотезите по чл. 327, ал. 3 и ал. 4 от НПК, доколкото свидетелите са били разпитани подробно и задълбочено, констатирани са противоречия с показания при други техни разпити, както и не се е обосновавала преценка за неизясненост на релевантни обстоятелства. Оплакването в допълнението към касационната жалба, свързано с нарушаване на принципите на устност, непосредственост и състезателност, поради това, че въззивният съд не е разпитал непосредствено свидетелите, чиито показания са залегнали в основата на фактическите изводи, също не може да бъде възприето. Преди всичко съобразно законовия регламент, съдебното следствие пред въззивната инстанция по принцип е непълно, доколкото не се повтарят изцяло процесуалните действия по събиране и проверка на доказателствата, извършени от първата инстанция, а решението се постановява въз основа на доказателства, които контролиращата инстанция не е събрала и проверила лично (в този смисъл, М., Г., „Въззивното производство по наказателни дела“, С.2016, стр. 150). По този начин процесуалният закон е регламентирал изключение от обсъжданите принципи и липсата на непосредствен разпит от въззивния съд на част или на всички свидетели не може a priori да обоснове процесуално нарушение. Освен това, непровеждането на въззивно съдебно следствие не може да се оцени като нарушение на правата на подсъдимия, защото в хода на първоинстанционното производство както той, така и защитниците му, са имали възможност да конфронтират свидетелите и да участват в разпитите им. В жалбата, подадена от защитника адв. Д., се излагат подробни съображения в подкрепа на заявената теза, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение. Това оплакване настоящият състав на ВКС намира за неоснователно. Без съмнение, практиката на върховната съдебна инстанция по наказателни дела е еднопосочна във възприемането, че когато упражнява правомощието си по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК въззивният съд може да преквалифицира деянието, като приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, но само ако не променя фактите, с които е сезиран и по които подсъдимият се е защитавал в първата инстанция. В тази насока са всички съдебни актове, цитирани в жалбата, като такова е и разбирането на този съдебен състав. В принципен план, предмет на наказателното дело е обвинението, което се формулира по окончателен начин от прокурора с внесения в съда обвинителен акт. Този процесуален документ определя фактическите и правни рамки на обвинението, определя параметрите, в които следва да се ангажира наказателната отговорност на подсъдимия, както и предмета на доказване. Възможно е прокурорът да предприеме изменение на обвинението, което води до частична промяна в предмета на делото. Именно в рамките на надлежно предявеното на подсъдимия обвинение е длъжен да се произнесе съдът с крайния си акт. Един от съществените елементи на справедливия наказателен процес е правото на подсъдимия да бъде подробно информиран за характера (правната квалификация) и причините (фактите) за обвинението срещу него и да му бъде осигурено достатъчно време и възможност за подготовка на линията му на защита. Подсъдимото лице не може да бъде осъдено по обвинение, по което не се защитавало. Ако със съдебния акт привлеченото към наказателна отговорност лице бъде осъдено за различни фактически положения от тези, залегнали в обвинението с обвинителния акт или чрез изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, би било налице съществено изменение на обвинението. Такова е налице, „когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита” (ТР № 61/13.12.1977г., ОСНК на ВС на РБ). В настоящето производство действително въззивният съд е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление, но е сторил това при съблюдаване на изискването да приложи материалния закон към фактите, по които подсъдимото лице се е защитавало. Не може да бъде възприета като основателна тезата на защитата, че е нарушено правото на защита на подс. А. поради това, че въззивният съд е постановил осъдителна присъда при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. С внесения в съда обвинителен акт на подс. А. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. На основание чл. 287, ал. 1 от НПК в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд прокурорът е изменил обвинението, като не е въвел нови фактически положения, не е изменил обстоятелствената му част, а е повдигнал обвинение за три отделни престъпления. Според изменението на обвинението подсъдимият е обвинен в това, че в периода от неустановена дата на месец декември 2010г. до неустановена дата през месец август 2011г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление е набрал, чрез обещаване на материална облага – пари, отделно лице – М. М. И. и в посочения период е транспортирал и приел същото лице до [населено място], Република Италия с цел И. да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й - престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК; в това, че в периода от неустановена дата на месец декември 2010г. до неустановена дата на месец август 2011г. в [населено място] в условията на продължавано престъпление е набрал, чрез обещаване на материална облага – пари, отделно лице – Н. П. Б. и в посочения период е транспортирал и приел същото лице до [населено място], Република Италия с цел Б. да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й - престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр.1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК; в това, че на неустановена дата през зимата на 2010г. в [населено място] е набрал, чрез обещаване на материална облага – пари, транспортирал и приел в неустановен град (близо до [населено място], Австрия) отделно лице – М. С. Г., с цел да бъде използвана за развратни действия - проституция, независимо от съгласието й - престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. Постановената от Ботевградски РС оправдателна присъда по посочените обвинения е била отменена при въззивния контрол от СОС в отделни части – в частта, в която подс. А. е признат за невиновен и оправдан да е извършил престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1 от НК спрямо М. И. в периода от неустановена дата на м. декември 2010г. – до неустановена дата на м. януари 2011г., както и да е извършил престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1 от НК спрямо Н. Б. в периода от неустановена дата на м. декември 2010г. – до неустановена дата на м. януари 2011г. По отношение оправдаването на подсъдимия за извършване на инкриминираните престъпления спрямо И. и Б. за останалия период - от неустановена дата на м. януари до неустановена дата на м. август 2011г., както и по отношение оправдаването за извършено престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1 от НК спрямо М. Г. първоинстанционната присъда е потвърдена. Постановената от СОС нова осъдителна присъда е само в отменените части на първата присъда. С нея съдът е приложил правилната според него правна квалификация на част от инкриминираното поведение, като е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление не само с оглед предвидените санкции за престъплението, но и предвид дадената квалификация на извършеното като едно престъпление, а не като две отделни престъпления спрямо две отделни лица. Всъщност в мотивите на присъдата се съдържа аргументацията на въззивния съд за допустимостта да бъде упражнено правомощието по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК /стр. 17 от мотивите/. Проверката, осъществена от настоящата инстанция, сочи, че при постановяване на новата присъда въззивният съд не е допуснал нарушение на правото на защита на подс. А., защото възприетата правна квалификация е въз основа на фактология, по която той се е защитавал, което означава, че е изпълнено изискването да е имало „съответно обвинение“ пред първата инстанция. Конкретно в касационната жалба се твърди, че с въззивната присъда е бил изменен периодът, в който е осъществявано продължаваното престъпление. Действително, въззивният съд е възприел по-кратък период на осъществяване на продължаваното престъпление, както е посочено вече по-горе в решението, но този период е изцяло в рамките на времевата детерминация съобразно обвинението, като на практика е потвърдено оправдаването за другата инкриминирана част от периода. Обстоятелството, че А. е признат за виновен и осъден за осъществяване на изпълнителни деяния на трафик спрямо група от хора, макар да се е защитавал за трафикиране на отделни лица, според настоящия състав не нарушава неговото право на защита. Това е така, понеже още с обвинителния акт на подсъдимия са предявени фактически обстоятелства за осъществяване на набиране, транспортиране и приемане на три лица, като по отношение на две от тях пунктуално е описано, че осъществяването на изпълнителните деяния е реализирано по едно и също време и с едни и същи действия. Фактите, описани от обвинението, се състоят в осъществяване на деянието едновременно спрямо две лица в родствена връзка, по тези факти подсъдимият се е защитавал, така че с квалифицирането на извършеното спрямо „група хора“ не е нарушено правото му на защита. Не следва да се прецени като съществено процесуално нарушение соченото от защитата обстоятелство, че от диспозитива на присъдата са отпаднали конкретни факти, свързани с начина и дестинацията на транспортиране на жертвите, както и това, че е прието, че транспортирането е осъществено през границата на страната. В диспозитива на присъдата е необходимо да се формулира решението на съда по въпросите по чл. 301 от НПК /чл. 305, ал. 4 от НПК/ и поради това е достатъчно да бъде ясно заявено дали е осъществено изпълнителното деяние „транспортиране“, докато конкретните обстоятелства, свързани с осъществяването му, не са били пропуснати, а са залегнали във възприетата фактология, обосновала осъждането. По-нататък, внимателният прочит на фактите по обвинението сочи, че за подсъдимия обстоятелствата за транспортиране на жертвите през границата на страната не са нови, вменени за пръв път с атакуваната присъда. Обвинението съдържа фактите от къде до къде са били транспортирани двете свидетелки, сочейки, че това е станало от град в Република България до град в Република Италия, като тези обстоятелства съдържат преминаване на границата. Независимо, че в диспозитива на обвинението е липсвало конкретно посочване на това, че транспортирането е осъществено през границата на страната, това не накърнява в съществена степен правото на подсъдимия да научи в какво е обвинен, понеже предявените му факти включват преминаване на границата и той се е защитавал по тях. Аналогични са съображенията и за отговора на възражението в касационната жалба, че за пръв път с присъдата се вменява на подсъдимия факта, че е приел двете жертви в [населено място]. Макар мястото на приемане да не е изрично формулирано в диспозитива на измененото обвинение, фактите, по които се е защитавал А. недвусмислено посочват, че транспортирането на свидетелките е осъществено до [населено място] в Италия и именно в този град подсъдимият ги е настанил в пансион. Без основание са и възраженията за вътрешна противоречивост на атакуваната присъда и за неяснота на волята на съда по отношение на квалифициращото обстоятелство – деянието да е извършено чрез обещаване на имотна облага – пари. Както беше посочено по-горе в решението, въззивният съд е упражнил правомощие да отмени първоинстанционната присъда в изрично посочена нейна част – по отношение на две от обвиненията – за трафикиране на свид. И. и свид. Б., при това само за част от периода на продължавано престъпление и отмяната в посочената част е цялостна. Само в тази отменена част е постановено осъждане, чрез преквалификация в едно продължавано престъпление и оправдаване по обсъжданото квалифициращо обстоятелство. За този съдебен състав решаването на въпросите по чл. 301 от НПК в проверяваната присъда е ясно и недвусмислено манифестирано. Изложените съображения обосновават извод, че не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, поради което искането за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от окръжен съд е неоснователно. Проверката на касационния съдебен състав на правилното приложение на материалния закон сочи, че изводите на въззивния съд за обективна и субективна съставомерност на извършеното от подс. А. са правилни и са в унисон с указанията, дадени в ТР № 2/2009г. на ОСНК на ВКС. Законосъобразно инкриминираната престъпна дейност, осъществена от подсъдимия спрямо И. и Б. в конкретизирания с присъдата период, е квалифицирана като едно продължавано престъпление, включващо две отделни деяния спрямо група от хора, при съблюдаване на указанията по т. 1.6 от цитираното Тълкувателно решение/. Според доктрината – П., И. „Трафикът на хора“, С. 2012, стр. 161, „група пострадали е множество от две или повече лица, между които съществува връзка, която позволява те да бъдат разглеждани като едно цяло при изпълнение на деянието“. В случая изпълнителните деяния са били осъществени едновременно спрямо двете свидетелки, между които е налице родствена връзка. Аргументирани и верни са изводите в атакуваната присъда, че А. е осъществил по отношение на двете свидетелки като група хора изпълнителни деяния на престъплението трафик на хора и възраженията в касационните жалби не могат да бъдат възприети като основателни. Въззивният съд е изложил правилни съображения досежно осъществяването и при двете деяния в продължаваното престъпление на изпълнителното деяние „набиране“ на свидетелите И. и Б., с които настоящата инстанция напълно се съгласява. Спорният въпрос е дали с действията си на неустановена дата през м. декември 2010г. подсъдимият е осъществил набиране, доколкото той е обещавал на свидетелките да им намери работа като сервитьорка, танцьорка, в кухня на заведение. Така установените факти обаче не могат да бъдат преценявани изолирано от останалата фактология, а тя включва обстоятелствата, че още на втория ден от пристигането на свидетелките в италианския град подс. А. ги е убедил да започнат работа като проститутки, като им е посочил мястото на осъществяване на дейността, осигурил им е презервативи, обещал им е да е наблизо, обяснил им е по какъв начин да стигат и да се връщат от мястото, получавал е от тях определена от него част от заработеното. Именно това обективирано поведение на подсъдимия недвусмислено и ясно сочи на целта жертвите на трафик да бъдат използвани за развратни действия, на съзнанието у подсъдимия за бъдещата им експлоатация. В този смисъл установеността на специалната цел без основание се оспорва в касационните жалби. Макар действително при първото деяние в продължаваното престъпление подсъдимият да е предложил на И. и Б. съдействие при намиране на работа в Италия, той е нямал намерение да реализира това, което се установява от описаните по-горе действия. Има резон в твърдението на защитата, че това поведение би могло да се оцени като въвеждане в заблуждение на жертвите, което съставлява по-тежко квалифициращо деянието обстоятелство. Такова обвинение на подсъдимия не е повдигано и закономерно той не е признат за виновен по такава квалификация. Само че А. се е защитавал по описаните факти – че е предложил съдействие за намиране на работа, а впоследствие е мотивирал жертвите да проституират и няма пречка деятелността му да се подведе под основания състав на престъплението. При второто деяние в продължаваното престъпление не може да има спор, че с активното си мотивационно въздействие подсъдимият е привлякъл жертвите за постигане на съставомерната цел, като е обещавал намиране на по-добро място за проституиране, а впоследствие те осъществявали такава дейност заедно със свид. Н., включително и били заведени от него в локал в Швейцария, където да предлагат сексуални услуги. Настоящата инстанция споделя изводите на контролирания съд и за това, че подс. А. е осъществил и при двете деяния транспортиране на група хода, включваща двете цитирани свидетелки. Възраженията в касационните жалби са свързани с неправилна правна оценка на установените факти за това, че жертвите сами са си закупили билети и сами са пътували до крайната дестинация. Тези обстоятелства обаче се посочват в жалбите изолирано от други такива – че жертвите са се били уговорили с подсъдимия по какъв начин и до къде конкретно да стигнат, че са осъществили пътуването с автобус до М. и с влак до [населено място] в Италия, като през времето на пътуване са поддържали телефонна връзка с А. и той им е указвал какво конкретно да направят. Съобразно указанията в ТР № 2/2009г. на ОСНК на ВКС, транспортирането означава превозване, преместване на хора от едно място на друго, като не е необходимо деецът сам да извърши превозването. Неговото участие в транспортирането не е задължително, за да бъде осъществена тази форма на изпълнително деяние, като е възможно преместването в пространството да бъде осъществено и от самата жертва. Същественото в тези случаи е деецът да е извършил действия по обезпечаване на транспортирането, насочено към осъществяване на съставомерната цел, което в настоящия казус е реализирано чрез предварителната уговорка за дестинацията и непрекъснатите указания за начина на придвижване на свидетелките. Позоваването в касационната жалба на посоченото изброяване на различни действия по транспортиране на жертвите в т. 1.1 от ТР № 2/2009г. на ОСНК не може да бъде възприето. Изброяването на възможни действия, които могат да бъдат преценени като „транспортиране“ във връзка с трафика на хора, е само примерно и неизчерпателно. По отношение на възраженията срещу възприетото с въззивната присъда, че транспортирането е осъществено през границата на страната, вече бяха изложени съображения, че не е налице осъждане на подсъдимия по непредявено обвинение за това обстоятелство. А фактологията на осъщественото пътуване от населено място в РБ в такова в друга държава обосновава правилност на извода, че транспортирането е осъществено през границата на страната и съответстващата му правна квалификация по чл. 159б, ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 1 от НК. Тук са важими и съображенията, че за съставомерността на деянието не е необходимо деецът лично да е превел през границата жертвите, а също така и законът не изисква това да е сторено в нарушение на установения режим за преминаване на границата. Не могат да бъдат възприети и възраженията в жалбите срещу изводите на контролирания съд досежно осъществяване от подсъдимия на формата на изпълнително деяние „приемане“. Тя може да се изрази в осигуряване на подслон на жертвите, в осъществяване на контакт с тях, така че да бъде реализирана целта да бъдат използвани за развратни действия. И при двете деяния, включени в продължаваното престъпление, за което е осъден А., установените факти сочат на осъществено „приемане“. Това е така, защото през м. декември 2010г. той е посрещнал И. и Б. с личния си автомобил на гарата в италианския [населено място], настанил ги е в пансион, заплащайки първоначалния им престой, а впоследствие е организирал проституирането им. През м. януари 2011г. поведението му е аналогично – посрещнал е двете жени и ги е настанил в същото място за нощуване, от където те излизали да проституират. Тезата в касационната жалба, че подсъдимият е съдействал добронамерено на свидетелките да намерят подслон и е платил първите нощувки поради това, че те били изхарчили парите си, и заради това не е осъществил „приемане“, не държи сметка за това, че целта у подс. А. за използването им за сексуална експлоатация е била налична още към момента на набирането им, за което вече бяха изложени съображения по-горе. Доводите в допълнението към касацонната жалба за това, че двете свидетелки са предприели пътуването доброволно, че подсъдимият ги е приел в чужбина изцяло по тяхно желание и спрямо тях не е упражнявана каквато и да е принуда, също са без основание. Задължителната съдебна практика указва, че съгласието на жертвата на трафик не изключва съставомерността на деянието и това е отчетено в атакуваната присъда. А използването на принуда би аргументирало по-тежка правна квалификация на деянието. Доводът, че инициативата е била на свидетелките, е обсъден подробно и вярно от въззивния съд и съображенията му не следва да бъдат преповтаряни. Изложеното сочи, че са неоснователни оплаксванията в касационните жалби за материално правна незаконосъобразност на въззивната присъда, като и че не са налице основания за оправдаване на подсъдимия А. в рамките на възприетата фактология, защото не е налице хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Оплакването на касатора за явна несправедливост на наложеното наказание настоящата инстанция намира за частично основателно, само по отношение на размера на изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 от НК. Наказанието „лишаване от свобода“ по отношение на подсъдимия е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като е отчетен неразумен срок на провеждане на наказателното производство като изключително смекчаващо вината обстоятелство. Не се откриват основания за допълнителното намаляване на размера на това наказание. Защитата възразява срещу налагането на кумулативното наказание глоба, претендирайки приложението на чл. 55, ал. 3 от НК. Това възражение не се възприема от касационния съдебен състав, доколкото контролираният съд правилно е мотивирал необходимостта от налагане и на предвиденото по-леко наказание с постигане на целите по чл. 36 от НК. Преценката за висока степен на засягане на правно защитения обект и изключително негативната обществена характеристика на трафикирането на хора с цел сексуална експлоатация сочи на съответност на наложената глоба на изискванията на генералната превенция, както и на адекватност на целите на специалната превенция. Контролираният съд е изложил правилни съображения за приложение по отношение на определеното на подс. А. наказание „лишаване от свобода“ на института на условното осъждане. Определения на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпитателен срок от пет години настоящият състав намира обаче за прекомерен и несъответен на установените обстоятелства, влияещи върху отговорността. Изтъкнатите от въззивния съд смекчаващи вината обстоятелства, свързани с личността на дееца е следвало да доведат до извод, че максималният срок, за който може да бъде отложено наказанието, не е съответен за постигане на целите по чл. 36 от НК. Поправянето и превъзпитанието на дееца и възпиращото действие спрямо него би могло да се постигне с отлагане на изпълнение на наказанието за срок от четири години. В този смисъл въззивната присъда следва да бъде коригирана, като бъде намален изпитателния срок, определен по реда на чл. 66, ал. 1 от НК. Водещо оплакване във връзка с основанието по чл. 348, ал. 5 от НПК, е това, за прекомерност на санкцията спрямо А. с налагането на основание чл. 67, ал. 3 от НК на пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК. Макар в аргументацията си за приложението на посочената разпоредба решаващият съд да е бил пестелив, касационният съдебен състав намира, че разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от НК е приложена правилно и законосъобразно. Преди всичко е необходимо да бъде подчертано трайното разбиране в съдебната практика, че пробационните мерки, налагани от съда на основание чл. 67, ал. 3 от НК при наличието на предвидените за това предпоставки, не са наказание по смисъла на чл. 37, ал. 1, т. 2 от НК. Поради това не могат да бъдат възприети доводите в допълнението към касационната жалба за това, че подсъдимият на практика ще търпи наказание пробация, при това за дълъг срок. Определянето на пробационна мярка за изпитателния срок съставлява мярка за обществено въздействие върху осъденото лице с цел да се засили превантивното и възпитателно въздействие на основното наказание за извършеното престъпление /в този смисъл, Решение № 235/2018г. на второ НО на ВКС/. В тази връзка и доколкото нормата на чл. 67, ал. 3 от НК има диспозитивен характер, е необходимо налагането на тази мярка да бъде съобразено с преценката за цялостната престъпна дейност, с личността на дееца, а също и с продължителността на изпитателния срок. В този смисъл е и цитираната в касационната жалба от адв. Д. незадължителна съдебна практика. Необходимостта подс. А. да търпи пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК въз основа на данните по настоящето дело се обосновава от редица установени обстоятелствата. Преди всичко това е преценката за сравнително висока степен на обществена опасност на извършеното престъпление, направена въз основа на осъществените няколко форми на изпълнителното деяние и спрямо лица, които са потърсили начин да решат финансовите си проблеми, работейки в чужбина, а всъщност са били трафикирани, за да предоставят сексуални услуги. Вярно е, че подсъдимият не е осъждан, но трансграничния характер на престъпната дейност, инкриминирана в настоящето производство, сочи на необходимост да бъде ограничено придвижването на подсъдимия и по този начин да се препятства възможността за последващо престъпно поведение. Сочените от защитата обстоятелства, че подс. А. е млад човек и работи в чужбина не могат да бъдат противопоставени на обществената опасност на извършеното и неговата укоримост, както и на превантивното действие на пробационната мярка в изпитателния срок. Освен това, тази мярка, преценена на плоскостта на намаления изпитателен срок не е прекомерна, още повече, че мярката по чл. 42а, ал. 1, т. 2 от НК е една от по-леките пробационни мерки. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че атакуваната въззивна присъда следва да бъде изменена само в частта относно размера на определения изпитателен срок на основание чл. 66, ал. 1 от НК, а в останалата си част следва да бъде оставена в сила поради липса на основания за касационна намеса. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда от 10.12.2018г. по внохд № 532/2018г. по описа на Софийски окръжен съд, като НАМАЛЯВА определения на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпитателен срок на ЧЕТИРИ години. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.