РЕШЕНИЕ № 50105 София, 14.06.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев секретар Ангел Йорданов, в открито заседание на 26.09.2022 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1234 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Фантазия 21“ ООД, представляван от управителя С. Н., срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд. Синдикът на дружеството и ответникът „Стара Сокс“ ЕООД оспорват жалбата. Третото лице – помагач „УниКредит Булбанк“ АД не изразява становище. С обжалваното решение въззивният съд, произнасяйки се по жалба на ищеца, е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството в частта относно предявения иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ за оспорване на приети в откритото спрямо ищеца производство по несъстоятелност вземания на ответника, произтичащи от договор за спогодба. Потвърдил е решението в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният между същите страни иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ за оспорване на приети вземания, представляващи разноски по изпълнителни производства. За да постанови решението си, съдът е приел, че третото лице - помагач и длъжникът сключили два договора за кредит – от 21.02.2014 г. и от 06.12.2012 г. Вторият кредит бил отпуснат по програма „JEREMIE“ и съгласно гаранционно споразумение с ЕИФ вземанията по него не са могли да бъдат прехвърляни до 06.12.2015 г. И по двата договора солидарни длъжници били управителите на дружеството-длъжник С. Н. и Й. Й.. С договор за цесия от 12.04.2018 г. банката прехвърлила на ответното дружество вземанията си по описаните договори за кредит, за което длъжникът бил редовно уведомен чрез управителя Й. на 25.04.2018 г. На 31.05.2018 г. ответникът и ищецът, последният представляван от управителя Й., сключили спогодба с нотариална заверка на подписите, с която ищецът признал задълженията си, а ответникът му предоставил допълнителен срок за изпълнение. Поради липса на плащане ответникът в рамките на две заповедни производства се снабдил със заповеди за незабавно изпълнение, които впоследствие влезли в сила, като за събиране на вземанията по тях били образувани и две изпълнителни дела. Във връзка с иска относно предявените вземания за разноски по висящите изпълнителни дела съдът е приел, че направените по тези производства разноски и техният размер се установяват от представените удостоверения, издадени от съдебния изпълнител. Въз основа на така установените факти въззивният съд от правна страна е намерил иска с предмет вземанията по спогодбата за недопустим. Извода си е мотивирал със съображенията, че за тези вземания са издадени заповеди за изпълнение, които към момента на исковата молба са били вече стабилизирани, поради което възможността за оспорване на всички обстоятелства по ликвидността и изискуемостта на вземанията е преклудирана, освен в хипотезите на специалните искове по време на самото изпълнение. В случая с направеното възражение и предявения иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ ищецът, длъжник и в производството по несъстоятелност и в заповедните производства, оспорва вземане, което е установено със сила на пресъдено нещо, с каквато се ползват стабилизираните заповеди по чл. 417 ГПК. Оспорването на вземането в настоящото исково производство на основание изначалната му недължимост е могло да бъде въведено по време на заповедното производство с възражението на длъжника, което не е сторено. По отношение на иска за разноски по изпълнителните производства в обжалваната отхвърлителна част въззивният съд е споделил по реда на чл. 272 ГПК изводите на първоинстанционния, а именно че тези разноски представляват такси и адвокатско възнаграждение, които са дължими и приети от съдебния изпълнител съгласно издадените удостоверения. С касационната жалба е въведено оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ищеца, а именно, че доколкото сключената между ответника и управителя Й. лично спогодба, като основание за намаляване на задължението на ищеца на основание чл. 124, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, е била узната от управителя Н. след приключване на заповедното производство, същата се явява новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 424 ГПК от значение за допустимостта на иска. Касационното обжалване на решението е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в частта, с която е частично обезсилено първоинстанционното решение и е съответно прекратено исковото производство, по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?“. Въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част е постановено в противоречие с установената последователна практика на ВКС, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да обсъди всички допустими и относими към предмета на въззивното производство в пределите по чл. 269 ГПК доказателства, факти и доводи на страните. С исковата молба жалбоподателят, наред с другите възражения срещу приетите вземания, е въвел и възражението (последователно поддържано в хода на производството, вкл. във въззивната жалба), че е налице основание за намаляване на вземанията на кредитора на основание чл. 124, ал. 2, изр. 2 ГПК с оглед освобождаването от дълг на другия управител на дружеството Й. Й., явяващ се солидарен длъжник, на основание сключена между него и кредитора спогодба, неизвестна на управителя Н. към момента на стабилизиране на заповедта. Срещу това възражение ответникът е противопоставил възражението, че тази спогодба не съдържа уговорка за освобождаване от дълга, а уговорка за субсидиарност, съгласно която кредиторът може да търси изпълнение от длъжника Й. само при липса на удовлетворяване от останалите длъжници. Във въззивното решение не са обсъдени твърденията и доводите на жалбоподателя, че представената от същия спогодба между ответника и управителя Й. е от значение за съществуването и размера на вземанията по заповедите за изпълнение, както и че за тази спогодба ищецът е узнал след срока по чл. 414 ГПК. Вместо това въззивният съд, в отклонение от установената съдебна практика, без да изложи каквито и да било съображения по спорните по делото въпроси за наличието на такава спогодба, момента на узнаването й от другия управител и значението ѝ за процесните вземания, се е ограничил с общия извод, че оспорването на вземането в настоящото исково производство на основание изначалната му недължимост е могло да бъде въведено по време на заповедното производство с възражението на длъжника, което не е сторено, с последица недопустимост на исковете в тази част. Независимо от посоченото отклонение от установената практика, допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение не се явява съществено по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, поради което изложените в жалбата оплаквания в тази насока са неоснователни по следните съображения. Съгласно чл. 141, ал. 2 ТЗ управителят на ООД разполага с обща представителна власт, която не може да бъде ограничавана, било с дружествения договор, било с решение на Общото събрание, освен в хипотезата на установено с дружествения договор съвместно представителство при назначени повече от един управител. В отношенията между дружеството и трети лица представителните права на управителя не са ограничени. Възприетото законодателно разрешение произтича от изискването за правна сигурност в търговския оборот и се основава на същността на органното представителство на юридическите лица, при което представителят упражнява представителните си функции като орган на юридическото лице и направените от него изявления се считат не за негови, като отделен правен субект, а за принадлежащи на юридическото лице. На още по-силно основание горните основни положения са приложими и към пасивната представителна власт на органния представител. Оттук следва, че фактите с правно значение за правата и задълженията на юридическото лице, узнати от органния представител, следва да се считат узнати и от самото юридическо лице. При липсата на законодателно установени изключения за узнати от юридическото лице по този начин следва да се считат и действията, извършени от същия органен представител в личното му качество като физическо лице или в качеството на законен представител, респ. пълномощник, на друго лице, когато тези действия са от значение и за правата и задълженията на представляваното от него юридическо лице. С оглед изложеното в конкретния случай процесната спогодба, сключена между ответника и управителя Й. като физическо лице – солидарен длъжник, без значение с оглед спора по делото дали в съдържанието на същата се включва и уговорка за освобождаването му от отговорност за дълга или само уговорка за субсидиарност, е била узната от ищеца, чрез управителя Й., в момента на сключването ѝ, т. е. преди образуването на заповедното производство, поради което същата не се явява новооткрито обстоятелство и ново писмено доказателство по смисъла на чл. 424, ал. 1 ГПК. С оглед така установения по-ранен момент на узнаване без значение за преценката по чл. 424, ал. 1 ГПК е моментът на узнаване на същата спогодба от страна на другия управител на дружеството-длъжник. Не са налице следователно предпоставките по чл. 424, ал. 1 ГПК по отношение на процесната спогодба, поради което оспорването на вземанията, основано на твърдените последици на тази спогодба, е недопустимо, оттук недопустим е и предявеният иск по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ. В обжалваната част въззивното решение като краен резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника разноски за касационното производство в размер на 5025 лв., а на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ – държавна такса в размер на 11 157,82 лв. С тези мотиви съдът РЕШИ: Оставя в сила решение № 3/21.01.2021 г. по т. д. № 225/2020 г. по описа на Бургаски апелативен съд в обжалваната част, с която е обезсилено решение № 260004/15.09.2020 г. по т. д. № 125/2019 г. на ОС – Сливен и е прекратено производството в частта относно предявения от „Фантазия-21“ ООД (н) иск по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за несъществуване на вземания на „Стара сокс“ ЕООД в размер на 557 891 лв. по спогодба от 31.05.2018 г. Осъжда „Фантазия-21“ ООД (н), ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на „Стара сокс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за касационното производство в размер на 5025 лв. Осъжда „Фантазия-21“ ООД (н), ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховния касационен съд на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ и за сметка на масата на несъстоятелността държавна такса в размер на 11 157,82 лв. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: