1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 372
София, 11 юли 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 14 септември, две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ПЕТКОВ
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
при участието на секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдия Пламен Петков касационно дело № 1945/2011 год.
Касационното производство е образувано по жалба от частните обвинители и граждански ищци М. К. К., С. К. К. и К. П. К., депозирана чрез повереника им, срещу въззивна присъда № 50 от 26. 11. 2010 година, постановена по ВНОХД № 681 / 2010 год. по описа на Апелативен съд – гр.София. В жалбата по същество, се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и се прави искане за упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК
Частните обвинители и граждански ищци не се явяват и не се представляват в съдебно заседание пред настоящата инстанция.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата, като моли същата да бъде оставена без уважение.
Подс. Е. К. И. не се явява в съдебно заседание, като защитникът му поддържа становище за неоснователност на жалбата.
Като съобрази депозираната жалба и доводите изложени в нея и след проверка на делото, Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, достигна до следните изводи:
С присъда № 299 от 20. 09. 2010 год. постановена по НОХД № 3009 / 2010 год. по описа на Софийски градски съд, подс. И. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, като при условията на чл. 54, ал. 1 от НК, му било наложено наказание „лишаване от свобода”, за срок от една година, изпълнението на което било отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. С присъдата, на основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, подсъдимият бил лишен и от право да управлява МПС за срок от две години. Със същата присъда, подс. И. бил осъден да заплати на всяка от гражданските ищци и частни обвинители, сумата от по 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени в резултат на деянието, ведно със съответните законни последици.
Присъдата била обжалвана от подс. И., като с атакуваната въззивна присъда № 50 от 26. 11. 2010 година, постановена по ВНОХД № 681 / 2010 год. по описа на Апелативен съд – гр.София, първоинстанционната присъда била отменена изцяло, подс. И. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. по чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, а предявените срещу му граждански искове отхвърлени изцяло, като неоснователни.
Касационната жалба срещу въззивната присъда е неоснователна. Релевираните в нея отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК са подкрепени с доводи, касаещи дейността на съда по оценката на събраните по делото доказателства, като най-общо се твърди за превратна такава, за скоростта на движение на подс. И. и възможността му при тази скорост да възприеме своевременно опасността на пътя и да предотврати настъпването на ПТП, т.е., била ли е тази скорост „съобразена” скорост, по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Тези доводи обаче се явяват неоснователни, поради отсъствие на допуснати от въззивната инстанция, касационни нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, в претендираното им от касаторите, съдържание.
Това е така, поради следните съображения:
На първо място, по делото не са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на тези, по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Доводът изложен в касационната жалба за „незапознаване” с допълнителните съображения към въззивната такава е неоснователен, дотолкова доколкото, допълнението към жалбата е било представено преди датата на провеждане на съдебното заседание пред въззивната инстнация и страните са имали обективната възможност да се запознаят със съдържанието му. Липсва допуснато нарушение на процесуалните правила и при извършения от въззивната инстанция анализ, на установената по делото доказателствена съвкупност. В съответствие с разпоредбите на чл. 301 и чл. 305 от НПК са били обсъдени по изискуемия от закона начин, всички събрани по делото доказателства, както и експертните изследвания и заключения по КМАТ, повторната КМАТ и съдебно-медицинската, експертизи, базирани на обективните находки, констатирани при извършения оглед на местопроизшествието, както и на останалите доказателствени източници, включително и гласните такива.
Така на въз основа на цялостната доказателствена база, обосновано е било прието, че подс. И. не е осъществил от обективна и субективна страна, състава на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, каквото именно обвинение му е било повдигнато. Експертите и по КМАТЕ и по повторната такава, в заключенията си са категорични, че удара между управляваните от подсъдимия и пострадалия автомобили е бил непредотвратим предвид начина на маневрата извършена от пострадалия К.. Те са категорични също така, че този удар е бил непредотвратим и при движение на подсъдимия с разрешената скорост за движение в района на ПТП– 50 км/ч. При това положение, на преценка подлежи единствено обстоятелството, дали избраната от подсъдимия скорост на движение е била „съобразена” по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК, като от съществено значение е, дали подс. И. е могъл и бил ли е длъжен да предположи извършването на предприетата от пострадалия маневра в момент, когато би имал техническа възможност да предотврати удара и дали заради несъобразена скорост, сам си е отнел възможността да направи това. Според експертите и по двете КМАТЕ, в момента в който пострадалия е предприел извършване на маневрата „обратен завой” /независимо от разликите в приетите скорости на движение на двата автомобила/, управлявания от подсъдимия автомобил, се е намирал на такова разстояние, което не му е позволявало да предотврати настъпването на удара между двете МПС. Следва да се отбележи, че в конкретния случай, липсват недооценени от подсъдимия отрицателно въздействащи на пътната обстановка обстоятелства, които обективно да са могли да бъдат възприети от него извън опасната зона за спиране на управлявания от него автомобил, а опасността се е появила внезапно, когато неправомерно пострадалия е предприел извършване на маневра „обратен завой”, поради и което обстоятелство, не може да се вмени на подсъдимия виновно причиняване на вредоносния резултат.
Верни са изводите на въззивният съд, че в хода на воденото наказателно производство е било установено, че подсъдимият е управлявал изправен автомобил, движил се е по осветен пътен участък с по две ленти за всяка посока на движение и дори да бе спазил ограничението за скорост в населено място от 50 км/ч при предприетата от пострадалия К. маневра с управлявания от него таксиметров автомобил ударът би бил непредотвратим. За да бъде постановена осъдителна присъда по така формулираното от прокуратурата обвинение, е необходимо да бъде установено по несъмнен и категоричен начин, че за И. е съществувало задължение да се движи със скорост, която е била по- ниска от максимално разрешената, какъвто извод, според мнозинството от членовете на касационния състав, не може да бъде направен. Действително към момента на настъпване на произшествието е валял дъжд и очевидно пътната настилка е била мокра, но тези атмосферни условия не биха могли да бъдат интерпретирани като налагащи задължение на водачите на МПС да се движат със скорост по- ниска от максимално позволената. Такова задължение би било налице ако пътният участък (предвид наличие на значително количество вода на пътя или друг особеност на пътната настилка) или моментната пътна обстановка (предвид наличието на намалена видимост или множество други участници в движението) го налагат. Такива обстоятелства не са били установени в хода на проведеното следствие, като напротив от събраните доказателства и доказателствени средства (в това число и изготвените комплексни автотехнически експертизи) следва извод, че към момента на произшествието не е била налице усложнена пътна обстановка и влажността на пътната настилка не се е отразила съществено на възможността за спиране на управлявания от подсъдимия автомобил и не е била причина за произшествието.
При внимателен преглед на доказателствените материали и конкретно заключенията на автотехническите експертизи и разясненията на изготвилите ги експерти в хода на проведеното пред първостепенния съд съдебно следствие се установява, че ударът е настъпил при скорост на движение на автомобила, управляван от подсъдимия от 66 км/ч, бил е непредотвратим при скорост от 50 км/ч и е бил предотвратим при скорост от 48 км/ч. Ако приемем, че посочените от експертите стойности са верни може да бъде направен извод, че ако подсъдимият се е бил движил със скорост на движение от 50 км/ч ударът действително е щял да настъпи, но силата му ще е явно незначителна, предвид минималната разлика на тази скорост със скоростта, при която той не би настъпил. При положение, че пострадалият се е намирал в лек автомобил и е бил защитен от каросерията му може да бъде направен извод, че при скорост на движение на подсъдимия от 50 км/ч не биха настъпили съставомерните последици на настоящото обвинение и конкретно смъртта на пострадалия. Същите са били причинени в резултат именно на движението на подсъдимия с 66 км/ч, респективно от силата на удара между двата автомобила при тази скорост на движение. Ето защо въз основа на обсъдените обективно установени обстоятелства може да бъде направен извод, че съставомерните последици са били причинени именно заради движението на автомобила на подсъдимия със скорост над максимално разрешената, а не с такава, която е в тези граници, но не е съобразена с пътната обстановка. При движение с такава скорост не би била налице причинната връзка между осъщественото нарушение (ако такова бъде установено) и настъпилите вреди.
В съдебната практика не е спорно, че разпоредбите на чл.20, ал.2 и тази на чл.21 ЗДвП са самостоятелни и сочат различни по вид нарушения на правилата за движение по пътищата. Не съществува възможност при повдигнато и поддържано обвинение с предмет движение с несъобразена скорост (50 км/ч или по- ниска) да бъде постановена осъдителна присъда за движение с превишена скорост (над 50 км/ч в населено място). Ето защо при тези факти не съществува възможност за постановяване на осъдителна присъда по обвинение за нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП, тъй като обективно съставомерните вреди са могат да бъдат причинени единствено в резултат на извършено нарушение на чл.21 ЗДвП, а такова нарушение не е било повдигано. Липсата на подобно обвинение прави безпредметно по- нататъшното развитие на производството и отмяна на постановения изцяло оправдателен съдебен акт.
Предвид отразеното, правилен се явява атакувания съдебен акт и в гражданско-правната си част– предявените граждански искове обосновано са били отхвърлени като неоснователни, поради липсата на хипотезата на чл. 45 от ЗЗД, в конкретния казус.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение намира постановеното решение за правилно и законосъобразно, а подадената касационна жалба, за неоснователна.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, I-во наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 50 от 26. 11. 2010 година, постановена по ВНОХД № 681 / 2010 год. по описа на Апелативен съд – гр.София.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
Особено мнение на съдия Р. Керанова по н. д.№ 1945/2011 г., І н.о.
Не споделям решението на мнозинството, защото делото преждевременно приключва в тази инстанция при наличието на основание, налагащо връщането му за ново разглеждане. Съображенията за това са следните :
Оскъдният доказателствен материал, представен от обвинителната власт, е изисквал предходните инстанции да съберат и обсъдят достъпни доказателства, респективно да преодолеят съществуващите противоречия. Решаващите изводи на САС, за да оправдае подсъдимия обобщено се свеждат до следното : „.. в нито едно от експертните заключения по делото не се сочи, че спирачният път на автомобила е бил удължен от мократа пътна настилка или от несъобразяването с явлението аквапланинг.., нито един от експертите не се е ангажирал със становище, че при тези пътни условия е следвало да се движи със скорост по-ниска от разрешената за този участък от пътя - 50 км/ч..., обстоятелството, че автомобилът се е движил със скорост 66 км/ч в случая е без правно значение, защото и при разрешена скорост за това място 50 км/ч ударът е непредотвратим..”.
Привидна е заявената от съда категоричност на експертните мнения относно обективните критерии, които се съдържат в конкретната пътна обстановка и подлежащи на съобразяване, защото такива изводи не са правени в тях. Предходната инстанция е приела, че ударът е бил непредотвратим при разрешената скорост на движение от 50 км/ч, но предотвратим със скорост на движение 48 км/ч. Последно посочената величина на скоростта е изведена въз основа на устните разяснения на вещото лице в съдебното следствие пред първата инстанция (виж, протокол за с.з. от 20.09.2010 г., л. 59, л. 62 от делото), но не е коментирана експертно, предвид минималната разлика – 2 км/ч, респективно в контекста на останалите изследвания и резултати, и крайното обобщение за предотвратимост на удара, направено от повторната КМАТЕ (т.3.7). Тук е мястото да се отбележи, че разпитът на вещото лице не следва да се превръща в импровизирано заключение, извън рамките на поставените му задачи, още повече, когато става дума за съществени факти от предмета на доказване.
На следващо място, приетите факти относно начина и скоростта на движение на двата автомобила са направени въз основа на цитираната повторна КМАТЕ, като са отхвърлени изводите на предходната такава, поради това, че относно тези обстоятелства са ползвани показанията на подсъдимия, дадени от него преди да му се повдигне обвинение. Всъщност и повторната експертиза е ползвала същите изходни данни, макар и в друга насока. В заключението (т. 3.4) е описан механизмът на удара, където ясно е подчертано, че се ползват сведения, изхождащи от подсъдимия. Освен това, на същото място експертите са описали, че л.а. БМВ (на подсъдимия) е предприел маневра изпреварване в момента, в който л.а. – такси, управляван от пострадалия, е предприел обратен завой. Този детайл от механизма на ПТП не е коментиран по-нататък от експертите и е останал извън вниманието на решаващия съд.
В тази връзка и с оглед казаното вече (за оскъдност на доказателствените източници) съдът е бил длъжен да направи усилия да издири лицата, които са пристигнали на местопроизшествието, непосредствено след ПТП. За такова присъствие на лица се съдържат данни в показанията на свидетелката К. К., а видно от данните на СМЕ пострадалият е бил контактен и в съзнание – виж, СМЕ „Предварителни сведения”, л. 22 и сл. от досъдебното производство. Безспорно е, че евентуално установените доказателства биха имали производен характер, но тяхното доказателствено значение не следва да се подценява, доколкото могат да заместят първични такива, ако последните са недостъпни.
Ето защо считам, че не са изчерпани всички доказателствени възможности за максимално изясняване на обстоятелствата по делото.
Накрая, за съотношението между несъобразена и неразрешена скорост, повдигнатото обвинение и прочие, не намирам основание да се разгранича от даденото разрешение на въпроса в Р № 533/2001 г. на ВКС по н.д. № 397/2000 г., І н.о.
Съдия Р. Керанова
|