Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 478 гр. София, 08 декември 2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети ноември.........….две хиляди и девета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    ТАТЯНА КЪНЧЕВА                                                                                                 БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря Кр. Павлова….………….…..…………………….…в присъствието на прокурора Ат. Гебрев.......…......……………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА ……………………....….наказателно дело № 487 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Ю. С. против въззивна присъда от 02.07.2009 г. на Варненския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 730/2009 г. С тази присъда Варненският окръжен съд е отменил изцяло присъда № 20/26.02.2009 г. по НОХД № 41/2008 г., с която Районен съд – Провадия е оправдал подсъдимия М. Ю. С. по повдигнатото му обвинение по чл. 144 ал. 3 от НК. Вместо това е признал същия за виновен в това, че на 13.05.2007 г., в с. Б., Варненска област, се заканил с убийство на С. К. М. и това заканване възбудило основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144 ал. 3, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание пробация, включващо пробационни мерки задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител, и двете за срок от 6 месеца по два пъти седмично. В тежест на подсъдимия е присъдил разноските по делото. В касационната жалба се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че поради неправилна оценка на доказателствата въззивният съд формирал неверни съждения по фактите и вследствие на това подсъдимият бил осъден за несъставомерно деяние. Претендира се отмяна на осъдителната присъда и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. В с. з. пред ВКС подсъдимият и упълномощения му защитник, редовно призовани, не се явяват. В писмена молба изразяват желание делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, поради което предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационната жалба е неоснователна. За да признае подсъдимия за виновен в извършване на инкриминираното му престъпление, въззивният съд не е приемал нови фактически положения, а е констатирал идентичност с установените от първата инстанция, като въз основа на тях е направил различни правни изводи относно съставомерността на деянието, което е негово правомощие и то е приложено правилно. Неоснователни са твърденията за неправилна оценка на доказателствената съвкупност и конкретно за неоправдано кредитиране на показанията на св. С игнориране на обясненията на подсъдимия, макар въззивният съд да е могъл да бъде далеч по-прецизен при анализа на тези две доказателствени средства, а също и при открояване на същностните факти, които обуславят съставомерност по текста на чл. 144 ал. 3 от НК. При всички случаи обаче, следва да се отрази, че като цяло в доказателствена основа не е имало съществени противоречия, които да са налагали различна фактическа интерпретация. Всички съществени обстоятелства, относими към предмета на доказване по това обвинение и съобщени от пострадалата С. М. за развитието на инцидента, са били съвместими до голяма степен с изложеното и от самия подсъдим, както и косвено са били подкрепени от показанията на разпитаните свидетели, между които св. И, а също и св. И. Единственото различие се съзира в твърденията на подсъдимия (извън признанията му, че с цел да се защити е отнел ножа от М. и я е наранил със счупеното при борбата острие), че не я е заплашвал по друг начин, а само й е ударил шамар. Това очевидно е било опровергано от констатациите по СМЕ за установените при нея телесни наранявания, вкл. кръвонасяданията по шията, в която област тя е твърдяла, че той е опрял ножа и я е заплашил, че ако не я е бил съжалил, то би я убил. В този аспект не е имало причина нейните показания бъдат отчитани за недостоверни. Отделен е въпросът дали всички фактически моменти, построени въз основа на тях и останалите доказателства, обуславят извод за съставомерност на деянието по текста на чл. 144 ал. 3 от НК. От мотивите на въззивния съд е видно, че цялото поведението на подсъдимия - от момента на влизане в двора в изпълнение на намерението да види внучката си, въпреки отказа на пострадалата, обусловен от редица лични съображения, а и с оглед силно влошените им отношения, до реализиране на насилието и произнасянето на заканителната фраза, е било отчетено като попадащо в обхвата на чл. 144 ал. 3 от НК, което съвсем не е така. Всъщност, това деяние е било реализирано след поваляне на пострадалата и опиране на острието на ножа до гърлото й, съчетано с израза, че ако не я бил съжалил, то би я убил. Изречените думи и интензитета на упражненото насилие върху нея (изразило се в множество удари по различни части на тялото, вкл. нанесени с острието на ножа прободно-порезни наранявания), прекратено поради нейните викове за помощ, е възбудило и основателен страх за осъществяване на заканата по чл. 144 ал. 3 от НК, като състоянието й след инцидента, възприето от св. И, само е в потвърждение на този извод. Затова, макар въззивният съд да е включил в обхвата на заканата по чл. 144 ал. 3 от НК и онези действия, които фактически я предхождат без по естеството си те да могат да се отчитат като закана за убийство, то липсва основание да се счита, че материалният закон е бил приложен неправилно. В обективен план подсъдимият е извършил с думи и действия (посочените по-горе) закана за умъртвяване на М. , които тя е възприела и това е възбудило основателен страх за осъществяването й. Що се касае до субективната страна на деянието, подсъдимият, макар и бидейки алкохолно повлиян, е имал възможност да формира адекватна представа, че със своето поведение осъществява въпросната закана и че тя ще породи страхови изживявания при пострадалата, което е искал и това реално се е случило. Разумното съществуване на риск, че заплахата може да бъде осъществена, добре се е допълвало и от данните за предходните конфликтни отношения между подсъдимия и пострадалата, а и като цяло с негативната му характеристика и престъпни прояви, изводими от свидетелството му за съдимост. Предвид гореизложеното, ВКС намери, че сочените в жалбата основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК не са налице, поради което и атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 02.07.2009 г. на Варненския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 730/2009 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.