Р Е Ш Е Н И Е № 1 София , 04.03.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1173/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от защитника на подсъдимия М. В. С. -адвокат Г. З., против решение № 393/21.10.2019 г. по внохд № 871/2019 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата се твърди, че определеното от въззивната инстанция наказание е явно несправедливо, тъй като съдът е отчел само отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, игнорирайки данните за смекчаващи обстоятелства. С този основен аргумент касаторът отправя искане за намаляване на наложената санкция. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира жалбата да бъде оставена без уважение. Отбелязва, че макар в нея да е посочен само чл.348, ал. 1, т. 3 от НПК, визиращ явна несправедливост на наказанието, в обстоятелствената част се правят доводи за неправилно приложение на закона т.е ангажира се и касационното основание на чл. 348, ал.1 т.1 от НПК. Обсъдени и в двата аспекта доводите на защитника се преценяват като неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди становищата на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал. 1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Враца с присъда № 9 от 17.04.2019 г. по нохд № 113/2019 г. признал подсъдимия М. В. С. за виновен в това, че на 30.11.2018 г., около 14.40 часа в [населено място], отнел чужди движими вещи и пари на обща стойност 682.28 лева от владението на И. И. Ц. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б”а” от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на шест години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим, както и да заплати на пострадалата сумата 682, 28 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължими такси. Софийският апелативен съд, с решение № 393 от 21.10.2019 г. по внохд № 871/2019 г. изменил първоинстанционната присъда като увеличил размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от шест години на седем години и четири месеца при първоначален строг режим по чл. 57, ал. 1, б.”а” от ЗИНЗС. В останалата част присъдата била потвърдена. Така постановения въззивен акт подлежи на ревизия поради следното: 1.Настоящата инстанция ограничава обхвата на извършваната проверка до касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не споделя заявения от прокурора прочит на жалбата . В нея не се откриват възражения, които да реферират към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – неправилно приложение на закона. Правната квалификация на деянието е възприета и е посочена единствено в контекст на несъгласие с оценката на съдържащите се в нея квалифициращи признаци при индивидуализация на наказанието. 2. Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК. Подсъдимият признал изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебната фаза доказателства и постановил осъдителна присъда, с която определил наказание при условията на чл.58а от НК—девет години, намалени с една трета до шест години лишаване от свобода. Въззивната инстанция на свой ред приела, че размерът на наказанието лишаване от свобода е определено при надценяване тежестта на смекчаващите отговорността обстоятелства. Тук е мястото да се посочи, с изцяло дидактична цел, че апелативният съдебен състав некоректно три пъти се е позовал на разпоредбата на чл. 371, т. 1 от НПК, макар да няма никакво съмнение, че първата съдебна инстанция е процедирала при самопризнание на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК. Освен това не кореспондира с актуалния легален текст твърдението, че ”особената процедура по реда на чл. 371, т. 1 от НПК императивно налага приложението на чл. 55 от НК”. Може да се предположи , че съдът инерционно е имал предвид чл. 373, ал .2 от НПК в редакция, която бе изменена през 2009 г. (вж. ДВ, бр.27 от 10 април 2009 г.). Тези недостатъци на въззивното решение обаче сами по себе си не препятстват разчитането на вътрешното убеждение на съда и не обуславят служебна намеса съгласно чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. 3.Въззивният съд е отмерил наказание единадесет години лишаване от свобода, като се е мотивирал с превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Въззивната инстанция е придала изключително значение на предходните осъждания на подсъдимия (16 на брой). Несъмнено подобно устойчиво престъпно поведение е признак на формирана резистентност към превъзпитателното въздействие на наказателната репресия и е фактор, с който съдът трябва да съобрази оценката си за степента на обществена опасност на дееца. Неправилно обаче с обжалваното решение на същата плоскост са третирани исамопризнанията, направени от подсъдимия както в настоящето производство, така по четири други дела, макар да е отбелязал тяхната процесуална допустимост. Настоящият съдебен състав се съгласява с изложения довод, че самопризнанието на М. С. не е допринесло своевременно и съществено за разкриване на обективната истина, до която компетентните органи са стигнали в резултат на самостоятелни ефективни действия. Ето защо в съответствие с цитираните в решението обвързващи указания на ТРОСНК№ 1/2009 г. то е изключено от кръга на смекчаващи отговорността обстоятелства, тъй като произтичащите от него благоприятните последици се изчерпват с редукция на налаганата санкция. В същото време описаното процесуално поведение не следва да се възприема като отрицателна характеристична данна и да се обсъжда в негативен конотативен смисъл. Същото се отнася и до несъмнения факт, че подсъдимият не е възстановил щетите от престъплението - обратното би намалило степента на обществена опасност на деянието и косвено на дееца, но в конкретния казус следва да се има предвид и задържането на подсъдимия и липсата на доходи или имущество, които биха му дали възможност да възмезди пострадалата. Въззивният съд основателно е разсъждавал върху приложената от подсъдимия сила, но е надценил нейното значение при определяне на степента на обществена опасност на деянието. На пострадалата е причинена лека телесна повреда, която не надхвърля съществено обичайните нива на принуда, необходима за отнемане на вещи по установения начин – чрез издърпване на чанта за личен багаж. Не без значение е и размерът на ограбеното, близък до минималната работна заплата, макар, както е известно, обществената опасност на грабежа като типично съставно престъпление да не се определя единствено от паричната равностойност на отнетите вещи. Акцентът върху броя на постановените по отношение на подсъдимия присъди (с част от тях е са извършени няколкократни групирания на наложени наказания) е довел до подценяване на смекчаващите обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия. Установено е по делото, че М. С. е живял в нехармонична семейна и социална среда. Въпреки настаняването му в различни институции още като непълнолетен е започнал криминална дейност, което показва, че не е получил въздействащи грижи и възпитание. Все още младата му възраст в съчетание с проекцията на личността в конкретните обстоятелства на инкриминираната дейност, посочени по-горе, не дават увереност той да се определи като изцяло асоциална персона, дотолкова лишена от потенциал за разкаяние и превъзпитание, че да заслужава изолиране от обществото за срок от единадесет години ( намалени по чл. 58а, ал.1 от НК на седем години и шест месеца). Целите на наказанието могат да се постигнат и за по-кратък период на лишаване от свобода, съответен на адекватно оценените отегчаващи обстоятелства, но съобразен и със смекчаващите обстоятелства, както и със степента на обществена опасност на деянието и дееца. По този начин наказателната репресия ще запази превъзпитателния си ефект по отношение на подсъдимия без да се лиши от възпитателно и предупредително въздействие по отношение на останалите членове на обществото. Това налага изменение на постановеното от въззивния съд решение и намаляване на определеното от него наказание от единадесет години лишаване от свобода на девет години лишаване от свобода, редуцирани с една трета предвид следваната процедура на съкратено съдебно следствие по силата на чл. 58а от НК до шест години. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр.с чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ИЗМЕНЯВА решение № 393/21.10.2019 г. по внохд № 871/2019 г. на Софийския апелативен съд, като намалява наложеното на подсъдимия М. В. С. наказание лишаване от свобода от седем години и четири месеца на шест години. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. .