Ключови фрази


- 10 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 562

гр. София 06.07.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 26.01.2022 (двадесет и шести януари две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3238 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 306 435/14.04.2021 година, подадена от К. Д. Г., чрез особения му адвокат Е. П. срещу решение № 260 942/12.02.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 16 900/2018 година, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 520 871/30.10.2018 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 53-ти състав, постановено по гр. д. 59 050/2015 година в частта му, с която К. Д. Г., на основание чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ, във връзка с чл. 92 от ЗЗД, е осъден да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място сумите от 11 861.12 лева, незаплатена главница по договор за студентски кредит от 13.10.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 23.03.2015 година до изплащането й, сумата 1357.99 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.06.2013 година до 12.03.2015 година и сумата от 164.61 лева, представляваща неустойка за забава за периода от 15.07.2013 година до 24.03.2015 година.
В подадената от К. Д. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в посочената част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ, във връзка с чл. 92 от ЗЗД бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
К. Димитров Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 15.03.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 306 435/14.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 24.06.2015 година, издадена по ч. гр. дело № 16 212/2015 година по описа на Софийския районен съд, II-ро гражданско отделение, 53-ти състав на К. Д. Г. било разпоредено да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място сумите от 11 861.12 лева, незаплатена главница по договор за студентски кредит от 13.10.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 23.03.2015 година до изплащането й, сумата 1357.99 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.06.2013 година до 12.03.2015 година и сумата от 164.61 лева, представляваща неустойка за забава за периода от 15.07.2013 година до 24.03.2015 година. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, Г. подал възражение срещу заповедта. В изпълнение на дадените от заповедния съд указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК, „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място било предявило по реда на чл. 422 от ГПК искове с правна квалификация чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ, във връзка с чл. 92 от ЗЗД за признаване на вземанията му. В условията на евентуалност били предявени и осъдителни искове за присъждането на горепосочените суми, като било посочено, че исковата молба служи за покана за изпълнение. По делото бил представен договор за студентски кредит от 13.10.2010 година, сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място и К. Д. Г., с предмет предоставяне на кредит в размер на 11 120.00 лева с цел заплащане на 4 броя такси за обучение на кредитополучателя, всяка в размер на 2780.00 лева, с краен срок на погасяване на кредита-15.06.2023 година, с фиксирана годишна лихва в размер на 7.00 % и уговорена лихва за забава в размер на основния лихвен процент, увеличен с 10 пункта годишно върху забавената сума за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения. Съгласно от чл. 6.2 от договора, банката имала право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни вноски. По силата на чл. 9.3 от договора, всички уведомления и изявления следвало да бъдат направени в писмена форма и щели да се считат за получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка, достигнат до адресите на страните. Посоченият адрес за К. Д. Г. бил населено място, улица, вх. , ет. , ап. . С писмо, изх. № И.-001-6869/27.01.2015 година, К. Д. Г. бил уведомен, че за периода 14.07.2013 година до 21.01.2015 година не бил платил дължимите към „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място месечни вноски в необходимия размер, поради което за предсрочно изискуеми и незабавно платими били обявени всички дължими по договора за банков кредит суми, които към 27.01.2015 година били в размер на 13 208.55 лева, в това число 11 861.12 лева главница и 1347.43 лева лихва.
Въззивният съд е посочил, че с решението си първоинстанционният съд бил установил, че сумите по процесния заем са отпуснати в полза на К. Д. Г.-чрез заплащане на дължими студентски такси към „Висше училище Международен колеж-А.“ населено място. След като бил констатирал, че предсрочната изискуемост на задълженията по договора не била обявена надлежно по отношение на Г., преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, този съд бил отхвърлил главните установителни искове по чл. 422 от ГПК. С оглед отхвърлянето на тези искове било пристъпено към разглеждане на евентуално предявените осъдителни искове за присъждане на задълженията по договора за кредит. Прието било, че исковата молба отговаря на условията за валидно уведомление на предсрочната изискуемост. Установено било, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, КДГ бил в просрочие по заплащане на двадесет погасителни вноски, поради което били налице предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост по кредита. С тези мотиви първоинстанционният съд бил уважил изцяло предявените осъдителни искове.
Въззивният съд е изложил мотиви, че намира за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи за недопустимост на евентуално предявените осъдителни искове за присъждане на дължимите по договора за кредит суми. Съгласно практиката на ВКС условието за разглеждане на осъдителните искове, съединени при условията на евентуалност с установителни искове по чл. 422 от ГПК, било отхвърлянето на установителните искове, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението по чл. 410 ГПК, като в този случай се навеждало ново обстоятелство в исковата молба (несъдържащо се в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и неподдържано спрямо предявените установителни искове)-уведомяване на длъжниците по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост със самата искова молба изявление. Неоснователни се явявали доводите във връзка с връчването на изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост. Допустимо било обявяването на предсрочната изискуемост, с връчването на препис на исковата молба на длъжника, когато в нея било инкорпорирано изявление в тази насока, съответно когато към нея бил приложен отделен документ, съдържащ такова изявление. Предсрочната изискуемост можела да бъде обявена по този начин и чрез връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на особен представител. В решение № 198/18.01.2019 година, поставено по т. д. № 193/2018 година на описа на ВКС, ТК, І т. о. било посочено, че на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК, с оглед охрана интересите на ответника, на последния се назначавал особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника било надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Следвало да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС се застъпвало становище, че банката, ако не е уговорено друго, можела да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, включително и чрез нотариална покана и той щял да е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 от ЗННД, във връзка с чл. 47, ал. 1-5 от ГПК-отсъствието от адреса по чл. 47 от ГПК се удостоверявало от длъжностното лице, а съобщенията се считали за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство. Във връзка с доводите, че начинът за връчването на преписа от исковата молба не съответствал на уговорения в чл. 9.3 от договора начин на известяване, следвало да бъде посочено, че връчването от служител на съда по реда на чл. 37 и следващите от ГПК в по-голяма степен гарантирало правата на ответника и осигурявало възможност да се запознае с уведомлението на банката и да предприеме мерки по защитата си в сравнение с връчването по описаните в договора начин-по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка. От друга страна, не можело да се сподели извода на особения представител на К. Димитров Г., че за да се зачете за обявена предсрочната изискуемост на кредита, изявлението следвало да е достигнало реално до длъжника, доколкото това създавало възможност за злоупотреба с права от негова страна. В случая, преди назначаването на особен представител на Г., исковата молба била връчена по реда на чл. 47 от ГПК на посочения в договора адрес-гр. София, улица, вх. , ет. , ап. . Невъзможността К. Д. Г. да бъде намерен била констатирана съгласно установената към момента съдебна практика-с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е било в неприсъствен ден.
Съгласно чл. 6.2 от договора банката имала право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни вноски. В конкретния случай, с оглед посоченото в заключението на вещото лице, към датата на връчване на препис от исковата молба на особения представител на К. Д. Г.-09.08.2017 година, последният бил в забава в изплащането на повече от двадесет погасителни вноски по договора за кредит. Поради това били възникнали предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит. Във въззивната жалба не били изложени доводи относно размера на дължимите по договора суми и по тази причина следвало да бъдат взети предвид установените от първоинстанционния съд такива. Предвид всичко това, предявените евентуални осъдителни искове се явявали изцяло основателни.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. Д. Г. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това длъжен ли е съдът да изследва подробно наличието или липсата на задължителното по закона условие за старателното издирване на длъжника от страна на кредитодателя в изпълнение на изискванията относно предсрочната изискуемост, уговорена в договора, при настъпването на определени обстоятелства или обявена по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, при която правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявената предсрочна изискуемост на кредита; за това при неположена дължима грижа от кредитодателя, която да съдържа достатъчно по своя обем действия и положени максимални усилия и опити за уведомяване, дали тази грижа може да бъде заместена от съда, който с връчването на исковата молба на особения представител на ответника-длъжник и това не нарушава ли основните принципи на правото по чл. 8 и чл. 9 от ГПК-състезателното начало и равенството на страните по процесуалното правоотношение; за това може ли да се приложи в контекста на първия от въпросите, както и на европейските правни норми и преюдициално запитване пред СЕС относно процесуалното представителство пред съда от неупълномощен представител на ответника, а от назначен особен такъв по реда на чл. 46, ал. 7 от ГПК, при затруднение ответникът да бъде открит и да му бъдат връчени книжата правило, че връчването на исковата молба на особения представител може да има роля на надлежно уведомяване на ответника с последици предсрочна изискуемост на кредита и за това представлява ли такова уведомяване на трето лице-особен представител, което има само и единствено процесуални права, но не и такива да се разпорежда с предмета на делото и да приема от името и за сметка на длъжника уведомления, нарушаване на правото на защита на ответната страна и съответно нарушение и на Европейските правни норми, в това число Хартата за защита на основните права, а отделно от нея и на ЕКПЧОС, като се има предвид направеното преюдициално запитване 2015/С-236/39, отправено от ВКС до СЕС и решенията на СЕС по дело С-215/2015 година и дело С-327/2010 година, по които е прието, че волеизявлението трябва да е достигнало до длъжника.
Така формулираните от Е. П. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславят нито допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване, нито отправянето на преюдициално запитване до СЕС. В решение на СЕС (първи състав) от 17.11.2011 година, постановено по дело С-327/2010 година е предвидено, че правото на ЕС допуска прилагането на разпоредба от вътрешното процесуално право на държава членка, която поради заинтересованост да се избегне ситуация на отказ на правосъдие позволява провеждането на производство срещу и в отсъствието на лице, чието местоживеене не е известно, ако юрисдикцията, сезирана със спора, се увери преди произнасянето по него, че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността. При това тези проучвания, с оглед на ефективната защита на ответника, следва да бъдат предприети от сезираната със спора юрисдикция, която не може да се позове единствено на проучванията на ищеца в тази насока, а също така и не може да откаже да разгледа спора единствено поради това, че ищецът не е предприел всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността за откриването на ответника. В тези случаи защитата на ответника може да се осъществява от назначен от съда особен представител, на когото следва да бъдат връчвани и всички книжа и съобщения по делото. Както е посочил СЕС несъмнено, дори ако изискванията за назначаването на особен представител са спазени, възможността за продължаване на производството без знанието на ответника посредством връчването на иска на особения представител, определен от сезираната юрисдикция, ограничава правото на защита на ответника. Това ограничение обаче е оправдано с оглед правото на ищеца на ефективна защита, като се има предвид, че при отсъствието на такава процедура посоченото право би останало без юридическа стойност. Правата на особения представител се определят по вътрешното процесуално право на съответната страна членка, като в случая особения представител на ответника по чл. 47 от ГПК има същите права и задължения както и упълномощения представител, с изключение на правата за упражняването на които се изисква специално упълномощаване. Затова връчването на книжа и документи на особения представител по чл. 47 от ГПК ще има същото действие както и връчването на упълномощен представител, т. е. връчването ще породи предвиденото в закона процесуално действие, но ако от него произтичат и материални последици те ще се считат валидно настъпили. Според константната съдебна практика предсрочната изискуемост на договора за кредит може да бъде обявена със самата искова молба, с която се претендират последиците от тази изискуемост или с приложен към исковата молба документ. В тези случаи предсрочната изискуемост настъпва от момента на връчването на исковата молба на ответника, като връчването на упълномощен представител също поражда такива последици. Доколкото правомощията на упълномощения процесуален представител на страната са идентични с тези на особения представител по чл. 47 от ГПК връчването на исковата молба или документът, с който се обявява предсрочната изискуемост на този представител има същите последици както връчването на упълномощен такъв, в който смисъл е решение № 198/18.01.2019 година, постановено по т. д. № 193/2018 година и решение № 86/27.10.2020 година, постановено по т. д. № 2118/2019 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о.. Обратното би довело до невъзможност на ищеца да осъществи правата си, тъй като при невъзможност да узнае адреса на ответника, не може да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Не може да бъде направен друг извод от посоченото в решение на СЕС (първи състав) от 17.11.2011 година, постановено по дело С-327/2010 година и решение на СЕС (четвърти състав) от 21.10.2015 година, постановено по дело С-215/2015 година, че явяването на назначения от съда особен представител на ответника пред този съд не е равнозначно на личното явяване на ответника и приемането на международната компетентност на този съд, тъй като се касае до право, което трябва да бъде упражнено лично от ответника и което не е идентично или сходно с предмета на настоящето производство, а особения представител не разполага с достатъчно данни да направи извод дали правото да бъде упражнено.
Въззивното решение на Софийски градски съд е постановено в съответствие с горепосочените положения, а не в отклонение от тях.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 942/12.02.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 16 900/2018 година, по подадената срещу него от К. Д. Г., касационна жалба с вх. № 306 435/14.04.2021 година и такова не трябва да се допуска.
Касаторът К. Д. Г. е подал жалбата и е бил представляван от назначен от съда особен представител адвокат Е. П. от АК София възнаграждението на който се дължи от насрещната страна, а именно „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място. Размерът на това възнаграждение се определя по реда на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения като е в размер на 1430.10 лева. С оглед на това на особения представител на К. Димитров Г. се дължи възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1430.10 лева. Поначало тези разноски трябва да бъдат заплатени предварително, но когато това не е направено следва да бъдат събрани принудително от задълженото лице, каквото в случая e „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място, като разноските следва да бъдат заплатени на назначения особен представител. Поради това „Райфайзенбанк България“ ЕАД населено място трябва да бъде осъдена да заплати на назначения от съда особен представител на К. Димитров Г. адвокат Е. П. от АК София, сумата от 1430.10 лева, представляваща възнаграждение за касационната инстанция. като Г. бъде осъден да й заплати сумата от 1430.10 лева в случай, че банката заплати тази сума на особения представител.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 942/12.02.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 16 900/2018 година, с в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 520 871/30.10.2018 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 53-ти състав, постановено по гр. д. 59 050/2015 година в частта му, с която К. Д. Г. от населено място, улица, вх. , ет. , ап. с ЕГН на основание чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ, във връзка с чл. 92 от ЗЗД, е осъден да заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД населено място, улица, „Е. 2000“ сумите от 11 861.12 лева, незаплатена главница по договор за студентски кредит от 13.10.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 23.03.2015 година до изплащането й, сумата 1357.99 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.06.2013 година до 12.03.2015 година и сумата от 164.61 лева, представляваща неустойка за забава за периода от 15.07.2013 година до 24.03.2015 година.
ОСЪЖДА „„РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД населено място, улица, „Е. 2000“ да заплати на назначения от съда особен представител на К. Д. Г. от населено място, улица, вх. , ет., ап. , с ЕГН адвокат Е. П. от АК София, с адрес населено място, улица, ет. 4, кантора № 446, сумата от 1430.10 лева, представляваща възнаграждение за касационната инстанция.
ОСЪЖДА К. Д. Г. от населено място, улица, вх., ет., ап. , с ЕГН да заплати на „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД населено място, улица, „Е. 2000“ сумата от 1430.10 лева в случай, че банката заплати тази сума на адвокат Е. П. от АК София, с адрес населено място, улица, ет. , кантора № в качеството й на особен представител на К. Д. Г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.