7 Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр. София, 06 ноември 2020 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИРА МЕДАРОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурор Атанас Гебрев, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 521/2020 година и съобрази следното: Производството по чл.346, т.1 от НПК е образувано по касационна жалба на адв.В. П., упълномощен защитник на подсъдимия А. Б. Б. срещу решение № 90 от 03.06.2020г., постановено от Апелативен съд –Велико Търново по ВНОХД № 83/2020г., в частта, в която е потвърдено осъждането на подсъдимия Б. с присъда № 91 от 13.12.2019г. по НОХД № 71/2019г. на Окръжен съд Габрово за извършено престъпление по чл.142, ал.2, т.2, пр.1 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложено за срок от пет години .С жалбата са въведени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 -3 от НПК.Развитите доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, се свързват с избирателен, превратен и нелогичен доказателствен анализ, в нарушение на чл.13, чл.14, чл.107, ал.5 от НПК.Заявеното нарушение на материалния закон се обосновава с липсата на умисъл и противоправна цел при извършване на инкриминираното на подсъдимия деяние по чл.142 ал.2 от НК , като наред с това се поддържа и липсата на престъпен мотив за отвличане на св.Б..Отново на плоскостта на касационното основание, визирано в чл.348, ал.1,т.1 от НПК се поддържа и неправилна правна квалификация на реализираната от подсъдимия Б. престъпна деятелност, която следвало да бъде субсумирана под престъпния състав на чл.143 от НК.Последното е поставено и в основата на твърдението, че наложеното наказание е явно несправедливо.Отправено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт в обжалваната му част и оправдаване на подсъдимия по възведеното му обвинение.В условията на алтернативност се претендира преквалифициране на деянието в такова по чл.143 от НК и намаляване размера на наложеното на подсъдимия Б. наказание. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимото лице и последният не се явяват. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба.Счита, че въззивния съд не е допуснал заявените в същата пороци, които да аргументират ангажирането на касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1-3 от НПК.Пледира решението в атакуваната му част да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на касатора и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 91, постановена на 13.12.2019. от Габровски окръжен съд по НОХД № 71/2019г., подсъдимият А. Б. Б. е признат за виновен за това, че на 07.12.2017г., около 01,30ч. като извършител, в съучастие с В. Н. С., от къща на [улица] [населено място], [община], е отвлякъл лицето Д. С. Б., като същото е било приведено чрез хващане за ръцете и издърпване от къщата до л.а. „А. Р. 147“, с рег. [рег.номер на МПС] , с който е откарано в крайни части на [населено място], [община], като на основание чл.142, ал.2, т.2, пр.1 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години на основание чл.66, ал.1 от НК. Със същата присъда, съдът е признал и подсъдимият В. Н. С. за виновен в извършване на престъпления по чл.142, ал.2, т.2,пр.1, т.1, вр. чл.20, ал.2 от НК /в съучастие с подсъдимия Б./ и по чл.216, ал.1 от НК, като при условията на чл.23, ал.1 от НК му е наложил най-тежкото измежду наказанията, определени за посочените две престъпления, а именно:лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложил за изпитателен срок от пет години. Възложил разноските по делото в тежест на подсъдимите С. и Б.. По жалба на упълномощения защитник на подсъдимите С. и Б.- адв.П. първоинстанционната присъда била проверена по въззивен ред.В хода на образуваното въззивно производство, подсъдимият В. Н. С. починал /препис-извлечение от акт за смърт от 04.03.2020г., л.28 от въззивното делото/.Въззивното производство приключило с решение №90 от 03.06.2020г., с което първоинстанционната присъда била отменена в частта, касаеща осъждането на подсъдимия В. Н. С., като воденото срещу този подсъдим наказателно производство било прекратено на основание чл.24, ал.1, т.4 от НПК; изменена в частта, касаеща осъждането на подсъдимия Б., като същия бил оправдан относно квалификацията по чл.20, ал.2 от НК; изменена в частта, относно възложените на подсъдимия Б. разноски, като бил увеличен размера на същите.Присъдата била потвърдена в останалата част. Предмет на настоящата касационна проверка е въззивния съдебен акт, в частта, в която е потвърдено осъждането на подсъдимия А. Б. Б.. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е в срок от правно легитимирано лице.Разгледана по същество е неоснователна. На първо място се налага уточнението, че отправеното в нея искане - за оправдаване на подсъдимия направо от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354,ал.1,т.2 от НПК), но единствено и само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства, а от изложените съображения е видно, че именно те се оспорват с оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения в аналитичната доказателствена дейност на съда. Ето защо, подадената касационна жалба изисква произнасяне преди всичко по основателността на наведените в нея оплаквания за наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Основното оплакване в аспекта на заявените съществени процесуални нарушения, касае извършената от контролираните съдилища оценка на показанията на пострадалия свидетел Б. и тези на свидетеля Б., като се сочи, че приетата фактическа обстановка е основана преимуществено върху тях, при липсата на други подкрепящи ги доказателства. Изложените доводи в подкрепа на това касационно основание не почиват на обективна оценка на съдържанието на въззивното решение. Настоящата касационна проверка не установи наличие на процесуално нарушение от съществен характер в доказателствената дейност на въззивния съд. Фактическите изводи на контролираните инстанции са формирани процесуално правилно, като не са допуснати нарушения при събирането, проверката и оценката на цялостната доказателствена съвкупност. Апелативният съд е извършил цялостна проверка на атакуваната първоинстанционна присъда, при което е възприел направените от първия съд фактически изводи и е изложил мотивирани съображения относно тяхната правилност. Не може да бъде споделен за основателен упрекът от жалбата на подсъдимия за изолирано формиране на изводите по фактите въз основа само на показанията на пострадалото лице, които са оценени като неубедителни и противоречиви. В контролираното въззивно решение гласните доказателства, изходящи от пострадалото лице –св.Б. са подложени на самостоятелен обстоен анализ, като съдът ги е преценявал както от гледна точка на вътрешната им устойчивост, така и чрез съпоставка с останалите относими към обвинението доказателства.Предходните съдебни инстанции не са приели безкритично информацията, съдържаща се в показанията на пострадалия свидетел.Тя е проверена чрез детайлна съпоставка с данните, изводими от показанията на свидетелите Б., А., Г. и Б..Гласните доказателствени източници намират опора и в събраните по делото писмени доказателства- справка, изготвена от М. ЕАД, от която се установява, че на датата 07.12.2017г. в 1,33ч. и в 1,37ч.на мобилния номер, ползван от свидетеля Б. е имало две входящи обаждания от мобилен номер, който по същото време е бил ползван от починалия подсъдим В. С.;във веществените доказателства- компакдиск, съдържанието на който е възпроизведено на хартиен носител в заключението на аудиотехническата експертиза, от което се установява, че свидетелят Б. се е обаждал на ЕЕН 112 в 1,43ч. на 07.12.2017г. и два пъти на 08.12.2017г., като съдържанието на проведените разговори съвпада със сведенията, които св.Б. е дал в депозираните от него показания; със резултатите от изготвената съдебно-медицинска експертиза. С оглед изложеното, извода на въззивния съд, че показанията на пострадалия свидетел следва да бъдат кредитирани с доверие не е основан на едностранчивата им интерпретация, а почива на комплексен анализ на всички доказателствени източници от значение за обвинението. Несъстоятелен е и въведеният довод за игнориране на показанията на свидетеля Н. като доказателствено средство и за безмотивното им отхвърляне като обективен доказателствен източник.Съдилищата по фактите са извършили надлежна оценка на показанията на свидетеля Н., като са подложили на обстоен анализ тяхното вътрешно съдържание и са направили съпоставка с останалите събрани по делото доказателства. В извършената от контролираните инстанции оценка на коментирания доказателствен източник не се констатира допуснато нарушение на процесуалните правила.Изводите на съдилищата в тази връзка не са голословни, а почиват на надеждна доказателствена основа – анализирани са обясненията на подсъдимите лица, като е отчетено вътрешното, а и по-между им противорочие със сведенията, които са депозирали те и тези, които е дал св.Н..Отделно от това, показанията на св.Н. са били съпоставени с останалите доказателства за участието на подсъдимите в отвличането на пострадалия Б., като на тази база е изведен извод за тяхната изолираност , което е довело и до некредитирането на заявеното от този свидетел като обективен доказателствен източник. В обобщение, изложените в проверявания съдебен акт мотиви позволяват да бъде проследен начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав. В пълнота са били обсъдени гласните доказателствени средства, като не се констатира превратно тълкуване на тяхното съдържание, нито пък подценяване или надценяване на едни за сметка на други. На обсъждане са били подложени и събраните по делото писмени доказателства, както и заключенията на изготвените експертизи. Въз основа на тази си дейност, въззивният съдебен състав е изградил вътрешното си убеждение на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Произнасянето на въззивния съд е преминало през необходимата за този съд проверка на правилността на оспорената присъда, като е осъществен цялостен контрол над нея и пълноценно е изпълнена задачата му за проверка на фактическата и юридическата й обоснованост.Даден е отговор на защитните възражения, като отказа на съда да ги приеме за основателни не очертава наличие на заявените с жалбата процесуални пороци в аналитичната му дейност. Доводите за нарушение на материалния закон също са неоснователни. Изложените в жалбата съображения за липса на противоправна цел ,а именно „с цел противозаконно лишаване от свобода” при осъществяване на отвличането, не могат да бъдат възприети. За съставомерността на деянието по чл.142 ал.1 от НК е необходимо от обективна страна да бъде установено единствено принудителна промяна на досегашното местонахождение на пострадалия. В редакцията на закона, действаща към момента на извършване на деянието по настоящето дело, не се изисква за съставомерността на престъплението „отвличане” то да е извършено с цел противозаконно лишаване от свобода, каквато е била предходната редакция. Актуалната правна норма включва в изпълнителното деяние „отвлече” и „противозаконното лишаване от свобода”, тъй като то винаги е налице при принудителното преместване на жертвата в пространството, тъй като същата е лишена от свобода на движение по собствен избор. От субективна страна, деянието е умишлено: деецът следва да съзнава, че чрез използваната от него принуда пострадалият е напуснал мястото,в което се е намирал, т.е че последният не е дал съгласие да бъде променено досегашното му местонахождение. Възприетите от въззивната инстанция фактически констатации, изведени на базата на верен анализ на доказателствата, извършен в съответствие с процесуалните изисквания, а именно: че на инкриминираните по делото дата и място св.Б. след като е бил хванат за ръцете от подсъдимите Б. и починалият С. и издърпан от къщата, която е обитавал, като по този начин е бил принуден да влезе в л.а. „А. Р.“, с който е бил откаран в крайните части на [населено място], от където малко след това е успял да избяга, правилно са били подведени под състава на престъплението по чл.142 ал.2 т.3 пр.2 във вр.с ал.1 от НК. Доводът, че подс.Б. /заедно с починалия подсъдим С./ са отвлекли св.Б. с намерението да установят местонахождението на св.Б., за да уредят съществуващи между тях неуредици, правилно не е отчетено като пречка за осъждането на подс.Б. за отвличане.Както целта, така и мотивите, поради които подсъдимите са реализирали инкриминираната престъпна деятелност, са ирелевантни за съставомерността на деянието.Те имат своята относимост в процеса по индивидуализация на наказанието, но не в и посоката, претендирана от защитата. Несподелим е и довода за обективна несъставомерност на деянието, аргументиран с краткия период от време, през който е реализирано посегателството по отношение на пострадалия Б., изразяващо се в инкриминираното отвличане.Несъмнено, отвличането представлява принудителна промяна на досегашното местонахождение на пострадалия, като деянието е възможно да бъде съставомерно и когато разстоянието от мястото, където лицето пребивава по собствена воля, до това, на което е въдворено принудително, е незначително, а така също и когато времевият период, в който по отношение на пострадалия е реализиран коментирания престъпен състав е кратко.Отвличането може да бъде осъществено с всички възможни форми на принудата, като последните нямат съставомерно значение и очертават единствено наложени ограничения, лишаващи пострадалия от възможност по собствени воля и усмотрение да се придвижва в пространството.Престъплението е довършено с напускане на мястото, където пострадалият се е намирал, като в този смисъл се ирелевентни както времевият диапазон, през който лицето е било принудително въдворено на място, различно от това, на което е пребивавало по своя воля, така и разстоянието между мястото, на което е пребивавало по своя воля и това, на което е било отведено. Неоснователен е и доводът, с който се оспорва правната квалификация на реализираната от подс.Б. престъпна деятелност, като се настоява, че правилната такава следва да бъде по чл.143 от НК.Оспорването в тази насока не държи сметка за установените факти по делото.Инстанционните съдилища са приели, че разговор между пострадалия Б. и подсъдимите, относно местонахождението на св.Б. е проведен след като пострадалия Б. е бил отведен с лекия автомобил извън границите на [населено място], т.е. след като подсъдимите вече са извършили действията по принудителната промяна на местопребиваването на свидетеля, които действия изпълват съдържанието на самото отвличане. На последно място, неоснователен е и доводът за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Б. наказание.Този довод е аргументиран единствено и само със съображения за неправилна правна квалификация на престъпната деятелност, реализирана от подсъдимия Б..Доколкото настоящият съдебен състав приема, че коректната правна квалификация в процесният случай е именно предложената от държавното обвинение и споделена от инстанционните съдилища, то искането на защитата на подсъдимия Б. за намаляване на наложеното на последния наказание няма как да бъде удовлетворено. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение №90 от 03.06.2020г. на Апелативен съд –Велико Търново,НО, постановена по в.н.о.х.д. № 83/2020 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: