Р Е Ш Е Н И Е № 273 гр.София , 07 юли 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора от ВКП Димитър Генчев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 878/2014 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационен протест, депозиран от ОП-Варна срещу въззивна присъда №28 от 03.04.2014 г.,постановена по внохд №268/2014 г. по описа на Варненски окръжен съд. В протеста и допълнението към него се релевира касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК,като се оспорва извода на окръжния съд, че осъщественото от подсъдимите М. Н. и Т. В. деяние е явно незначително по смисъла на чл.9 ал.2 пр.2 от НК. Посочва се, че изнасянето от страна на подсъдимите на факти по гр.д. №256/2009 г. на РС-Девня, които не отговарят на обективната истина, е довело до неправилна аргументация в съдебния акт, а оттам и до неблагоприятни последствия за страните-ответниците по гражданското дело Д. Ж. и Ж. Ж..Според прокурора възприетата позиция на Варненския окръжен съд в решение по въззивното гр.д.240/2011 г. за не повлияване на показанията на Н. и В. върху постановяване на съдебното решение по първоинстанционното гражданско дело, се явява несъстоятелна. Акцентира се на това ,че престъплението по чл.290 от НК е с висока степен на обществена опасност, понеже лъжесвидетелстването освен ,че пречи за постигането на правилно и обективно правораздаване, но и подкопава доверието в правораздавателните органи. Моли се да бъде отменена въззивната присъда и делото върнато за ново разглеждане, поради нарушения на материалния закон, допуснати във връзка с оправдаването на подсъдимите. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него и моли да бъде уважен. Подсъдимите М. В. Н. и Т. В. В., редовно призовани не се явяват ,поради което не вземат становище по протеста. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в протеста на прокуратурата, становището на представителя на ВКП от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №1 от 16.01.2014 г.,постановена по нохд 390/2013 г. по описа на РС-Девня подсъдимите М. В. Н. и Т. В. В. са признати за виновни в това, че на 02.03.2010 г. в [населено място], област Варна, в качеството на свидетели по гр.д. №256/2009 г. по описа на РС-Девня, устно съзнателно потвърдили неистина ,а именно,че Д. Ж. Д. е заживял в дома на баща си Ж. Д. Д. в [населено място], след 2000 година, поради което и на основание чл.290 ал.1 пр.1 от НК и чл.54 от НК им е наложено наказание както следва:- на М. Н.- четири месеца лишаване от свобода ,чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено за срок от три години; -на Т. В.- шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. По въззивни жалби на подсъдимите М. Н. и Т. В. е било образувано внохд №268/2014 г. по описа на ОС-Варна, което е приключило с нова въззивна присъда №28 от 03.04.2014 г.,с която е отменена изцяло първоинстанционната присъда ,като вместо това подсъдимите М. В. Н. и Т. В. В. са признати за невиновни в това ,че на 02.03.2010 г. в [населено място], в качеството на свидетели по гр.д. №256/2009 г. по описа на РС-Девня, устно съзнателно потвърдили неистина ,а именно,че Д. Ж. Д. е заживял в дома на баща си Ж. Д. Д. в [населено място], след 2000 година, поради което и на основание чл.304 пр.последно от НПК във вр.с чл.9 ал.2 от НК са оправдани по повдигнатото им обвинение за извършено престъпление по чл.290 ал.1 пр.1 от НК. Протестът е НЕОСНОВАТЕЛЕН. За да постанови присъдата си въззивната инстанция, след извършен анализ на доказателствения материал,събран по делото, е приела от фактическа страна , че след смъртта на Ж. Д. Д. /починал през1990 г./ трите му деца К. К.,Н. П. и Д. Д. придобили по наследство имот в [населено място], състоящ се от двор,къща на два етажа, мазе и стопански постройки,като от 1997 г. Д. и неговото семейство-съпругата му Д. Ж. и синът му Ж. Ж. отишли да живеят там; че двете сестри посещавали инцидентно имота; че след смъртта на Д. Д. неговата съпруга Д. Ж. през 2008 г. се снабдила с нотариален акт ,с който била призната за собственик на имота по наследство и давностно владение,след което го прехвърлила чрез продажба на сина си Ж. Ж.; че през 2009 г. в РС-Девня било образувано гражданско дело №256/2009 г. с предмет- иск по чл.108 от ЗС, предявен от сестрите К. К. и Н. П. срещу Д. Ж. и Ж. Ж., като се искало ответниците да бъдат осъдени да предадат владението на имота и да се обезсили нотариалния акт за придобиване на имота по давност и владение;че за да докажат това обстоятелство ищците поискали да бъдат разпитани като свидетели М. Н. и Т. В., които в съдебното заседание заявили, че Д. Д. заедно със съпругата си е отишъл да живее в [населено място], в дома на баща си след 2000 година; че с решението по гр.дело №256/2009 г., РС-Девня е уважил предявения иск, като този съдебен акт е бил потвърден от ОС-Варна по въззивно гр.дело №240/2011 г. На базата на тези фактически обстоятелства, контролираната съдебна инстанция е приела,че в случая е налице хипотезата на чл.9 ал.2 от НК,тъй като двете подсъдими макар и формално да са осъществили състава на престъплението по чл.290 ал.1 от НК, доколкото пред съд са изнесли факти, които не отговарят на обективната истина, то обществената опасност на деянието е явно незначителна . Касационната инстанция макар и да се съгласява с крайния извод на въззивния съд, че подсъдимите Н. и В. следва да бъдат оправдани по повдигнатото им обвинение, счита ,че основанието на което това трябва да се извърши, е чл.24 ал.1 т.1 пр.2 от НПК, а не чл.9 ал.2 от НК, така както е приела решаващата инстанция. В принципен план за съставомерността на деянието по чл.290 ал.1 от НК, от обективна страна се изисква депозиране на неистински показания /което може да се осъществи чрез действие-„потвърждаване на неистина” или чрез бездействие-„ затаяване на истина”/. С такава проява свидетелят нарушава своето обществено и правно задължение да каже всичко ,което му е известно по делото, т.е. да възпроизведе собствените си възприятия относно факти, които са предмет на доказване в процеса. Това е „истината”, която свидетелят трябва да потвърди пред съда или друг надлежен орган на властта. Изхождайки от така възпроизведените възприятия на свидетеля и от другите доказателства по делото, съдът следва да достигне до обективната истина, въз основа на която правилно да приложи закона. При това положение, за да бъде изложеното от свидетеля „истина”, е необходимо той да възпроизведе пред съответния съд или друг надлежен орган всички свои възприятия относно интересуващите процеса факти и то в такъв вид, в който те са се отразили в неговото съзнание /без да ги изопачава, преиначава или видоизменя/. Обратното, за да е налице хипотезата на „потвърждаване на неистина” е необходимо свидетелят да свидетелства ,че е възприел нещо , без в действителност това да е станало, или да възпроизведе факти ,не по начина по който ги е възприел.Съгласно трайната съдебна практика /Р №482/2013 г. по н.д. 1625/2012 г. на ІІ н.о. на ВКС; Р №347/2004 г. по н.д. №1055/2003 г. на ІІІ н.о. на ВКС/, престъплението лъжесвидетелстване не може да бъде осъществено чрез възпроизвеждане на факти, които са извън предмета на доказване по делото, т.е ако свидетелят съзнателно потвърди неистина или затаи истина по отношение на факти или обстоятелства, които са извън предмета на доказване и нямат значение за правилното му решаване, деянието по чл.290 ал.1 от НК е несъставомерно, тъй като депозираното от свидетеля не е повлияло на правилното решаване на делото и не е довело до засягане на правно защитения обект-обществените отношения ,свързани с правилното осъществяване на правосъдната дейност. В конкретният случай, гражданското дело №256/2009 г., по което са депозирани показанията на М. Н. и Т. В. в качеството им на свидетели, е било образувано по искова молба с правно основание чл.108 от ЗС от К. К. и Н. П. срещу Д. Ж. и Ж. Ж., като претенцията на ищците е била съдът да приеме ,че те са собственици на процесния имот /дворно място в [населено място], заедно с построена в имота жилищна сграда на два етажа, мазе и стопански постройки/,като обезсили констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение №157/24.09.2008 г. и осъди ответниците да им предадат владението на имота. Както в решението по гражданското дело на първата инстанция, така и във въззивното решение, съдилищата ясно са дефинирали предмета на доказване във връзка с иска по чл.108 от НК.Така в решението си РС-Девня е отразил ,че на доказване подлежат следните обстоятелства:1.че ищецът е собственик на веща ,предмет на иска;2.че вещта се намира във владение или държане на ответника и 3.че ответникът владее или държи вещта без основание. За да осъди ответниците Д. Ж. и Ж. Ж. да предадат на основание чл.108 от ЗС владението върху 2/3 ид.части от процесния недвижим имот и да отмени посоченият по-горе нотариален акт №157/2008 г., Районен съд –Девня е приел в мотивите си,че от събраните доказателства не се установява ,че ответницата Д. Ж. е владяла имота само за себе си,както и че не се установява тя и съпругът й Д. Д. да са установили явно, спокойно и несмущавано владение и да са афиширали пред останалите съсобственици-ищците,че владеят имота само и единствено за себе си, т.е съдът е приел, че липсва анимуса на владението от Д. Д. и Д. Ж. по отношение на целия имот, владение ,което да отблъсква владението на останалите съсобственици. По-нататък, независимо, че съдът е приел, че ответницата Ж. и съпругът й са заживели в имота след 2000 година / на базата на свидетелските показания ,включително и тези на В. и Н./, то ясно е посочил ,че придобивната давност започва да тече от момента, в който собственикът афишира самостоятелно владение по отношение на невладеещ съсобственик, като в конкретният случай Д. Д., доколкото не е афиширал пред останалите съсобственици, че владее имота само и единствено за себе си, е бил владелец на собствената си част от имота и само държател на частта от имота на ищците, поради което няма как да придобие правото на собственост по давност. От изложеното е видно,че основният аргумент,въз основа на който първоинстанционният съд е уважил иска, е неустановяването на анимуса на владението на Д. Д. , респективно на неговата съпруга Д. Ж. досежно целия наследствен имот. Обстоятелството,че срокът на давностното владение на процесния имот е без правно значение за разрешаването на спора, е ясно и категорично изводимо от мотивите на въззивното решение,постановено по гр.д.№240/2011 г. на ОС-Варна.След като съдът отново е уточнил пределите на доказване по делото с оглед правното основание на иска по чл.108 от ЗС ,както и съответната доказателствена тежест на ищците /да установят кумулативното наличие на следните обстоятелства:1. че са собственици на имота на твърдяното в исковата молба придобивно основание и 2 .че същият се владее от ответниците / и на ответниците /да установят, че владеят имота на правно основание/, и след анализа на доказателствата по делото , е достигнал до извод, че дали семейството на ответниците е заживяло трайно в [населено място] през 1997 г. или през 2000 година „би имало значение в случай ,че бе установено, че с осъществяването на фактическата власт върху целия имот чрез ползването му, Д. и съпругата му са имали намерение да завладеят имота и това е достигнало до ищците-сънаследници”, което обаче съдът е приел за недоказано. ОС-Варна ясно е посочил ,че нито един от свидетелите не е установил Д. да е променил държането си във владение чрез едностранни действия и това да е стигнало до ищците К. К. и Н. П.. Нещо повече съдът е приел ,че такова действие от въззивницата /ответница в първоинстанционното производство/ е изразено едва през 2009 г. С оглед на изложеното, касационната инстанция приема,че макар и обстоятелството, за което двете подсъдими са свидетелствали по гражданското дело в качеството им на свидетели,а именно годината ,от която Д. Ж. Д. е заживял в дома на баща си Ж. Д. Д. в [населено място], принципно да е част от предмета на доказване, в конкретният случай този факт не е залегнал във фактическите изводи на въззивната инстанция, която не е посочила в мотивите си начална дата/било 1997 г.,било 2000 г./,а единствено е пресъздала противоречивите данни, съдържащи се в свидетелските показания. Наред с това, второинстанционният съд изрично е отразил в мотивите си, че коментирания по-горе факт няма отношение към изграждането на изводите по правото, предвид обстоятелството ,че не се е доказало, че Д. Д. е превърнал държането във владение на целия имот, посредством едностранни действия и това да е достигнало до знанието на останалите сънаследници, т.е срокът на давностното владение е останал вън от фактите, послужили на съда за правилното решаване на делото. При това положение и доколкото факта, за който са свидетелствали подсъдимите пред гражданския съд се е оказал без значение за изхода на делото и за неговото правилно решаване, поведението на М. Н. и Т. В. ,освен ,че не е увредило интересите на страните в процеса ,не е застрашило и устоите на правосъдието,защото целите и задачите му са били постигнати в съответствие с установените законови норми. Ето защо, следва да се приеме, че деянието на подсъдимите не е обществено опасно, тъй като не е оказало отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения, а след като липсва обществената опасност- един от определящите елементите на престъплението, съгласно чл.9 ал.1 от НК, то поведението на подсъдимите Н. и В. не представлява престъпление по чл.290 ал.1 от НК. Предвид изложеното,не се възприема отразеното в протеста становище на прокуратурата,че изнесени от подсъдимите факти по гражданското дело са станали причина за неправилна аргументация на съдебното решение, която е довела до неблагоприятни последици за ответниците Д. Ж. и Ж. Ж.. В тази насока следва да се отбележи ,че неблагоприятните последици за ответниците не са настъпили с оглед информацията ,съдържаща се в свидетелските показанията на подсъдимите В. и Н. ,а са резултат от други фактически и юридически съображения, подробно отразени както в първоинстанционното ,така и в потвърдителното въззивно решение,с което спорът окончателно е бил решен. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи и ,че внимателният прочит на показанията на св. Т. В., дадени пред РС-Девня по гр.дело №256/2009 г. сочи на съмнение относно това, че част от фактите, за които е свидетелствала, са били лично възприети от нея.И това е така ,тъй като в края на разпита си В. е заявила ,че „тези неща” ги знае от К.. Вярно е ,че липсва уточнение кои са „тези неща” и дали в тях се включва твърденият от нея факт ,че братът на К. е отишъл да живее в [населено място] след 2000 година ,но така или иначе посоченото по-горе съмнение е налице и то не може да бъде пренебрегнато само защото не е изяснен въпросът кои факти свидетелката е имала предвид. Както беше вече посочено, за да е налице изпълнителното деяние „потвърждаване на неистина” е необходимо свидетелят да свидетелства ,че е възприел нещо, без в действителност това да е станало, или да възпроизведе факти, не по начина по който ги е възприел /като ги изопачи или видоизмени/. Когато свидетелят съобщава факти, които лично не е възприел /видял ,чул/ ,а е научил за тях от трети лица и е посочил пред съда или друг надлежен орган това обстоятелство, той не може да носи отговорност за недостоверността на съобщената му и в последствие пресъздадена от него информацията ,което на практика означава, че не може да носи отговорност и за лъжесвидетелстване. По изложените съображения, касационната инстанция намира, че въззивната оправдателна присъда следва да бъде оставена в сила, като единствено следва да бъде променено основанието, на което подсъдимите М. В. Н. и Т. В. В. са признати за невиновни и оправдани по повдигнатото им обвинение по чл.290 ал.1 от НК, а именно чл.24 ал.1 т.1 пр.2 от НПК , вместо приетото от ОС-Варна-чл.9 ал.2 от НК. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №28 от 03.04.2014 г.,постановена по внохд №268/2014 г.по описа на Окръжен съд-Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/