3 Р Е Ш Е Н И Е № 50195 гр. София, 23 март 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи ноември, две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Петров ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Елена Каракашева при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора Антоанета Близнакова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №710 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационен протест на прокурор от Апелативна специализирана прокуратура и касационни жалби от подсъдимия В. Н., защитника на подсъдимия К. Г. и повереника на частния обвинител и граждански ищец В. П. срещу решение №260004 от 03.06.2022 г., постановено по ВНОХД №516/2018 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. С присъда №6 от 02.02.2015 г., постановена по НОХД №1505/2013 г. по описа на Специализиран наказателен съд подсъдимият Н. М. Н. е признат за невиновен в това, че за периода от 01.09.2012 г. до 10.09.2012 г., в съучастие като подбудител с Й. А. К.- помагач, умишлено склонил В. Р. Н. и К. С. Г.- извършители да умъртвят В. Е. П. по начин и със средства опасни за живота на мнозина и деянието е извършено предумишлено и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото обвинение да е извършил престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК. С присъдата подсъдимият В. Н. е признат за виновен в това, че на 10.09.2012 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с подсъдимия К. Г., умишлено опитал да умъртви В. Е. П. по начин и със средства опасни за живота на мнозина и деянието е извършено предумишлено, като опита е останал недовършен по независещи от дееца причини, като на основание чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 и чл.20, ал.2 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от петнадесет години. С присъдата подсъдимият В. Н. е признат за невиновен да е извършил престъплението в съучастие с подсъдимите Н. Н. и Й. К. и е оправдан по това обвинение. С присъдата подсъдимият В. Н. е признат за виновен в това, че на 06.09.2012 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с подсъдимия Г., придобил от подсъдимия Й. А. К. и за времето до 10.09.2012 г. държал взривно вещество- 1 200 гр тротил без да има за това надлежно разрешително и на основание чл.339, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години. С присъдата подсъдимият В. Н. е признат за виновен в това, че на 11.09.2012 г. в [населено място] държал огнестрелни оръжия и боеприпаси, без да има за това надлежно разрешително и на основание чл.339, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години. С присъдата подсъдимият В. Н. е признат за виновен в това, че на 11.09.2012 г. в [населено място] държал високорисково наркотично вещество 92, 15 гр коноп и на основание чл.354а, ал.3, т.1 НК са му наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от три години и „глоба“ в размер на 3 000 лева. С присъдата на основание чл.23, ал.1 НК е определено едно общо най- тежко наказание по отношение на подсъдимия В. Н. в размер на петнадесет години „лишаване от свобода“, което е следвало да бъде изтърпяно в затвор при първоначален „строг“ режим и към него е присъединено наказанието „глоба“ в размер на 3 000 лева. С присъдата подсъдимият К. Г. е признат за виновен в това, че на 10.09.2012 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с подсъдимия В. Н., опитал да умъртви В. Е. П. по начин и със средства опасни за живота на мнозина, като опита е останал недовършен по независещи от дееца причини, като на основание чл.116, ал.1, т.6, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 и чл.20, ал.2 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет години. С присъдата подсъдимият Г. е признат за невиновен да е извършил престъплението в съучастие с подсъдимите Н. Н. и Й. К. и е оправдан по това обвинение. С присъдата подсъдимият Г. е признат за виновен в това, че на 11.10.2012 г. в [населено място], без надлежно разрешително държал високорискови наркотични вещества 2,30 гр коноп и 0,011 гр метамфетамин, като случаят е маловажен и на основание чл.354а, ал.5, във вр. с ал.3, т.1 НК му е наложено наказание „глоба“ в размер на 300 лева. С присъдата на основание чл.23, ал.1 НК е определено едно общо най- тежко наказание по отношение на подсъдимия Г. в размер на десет години „лишаване от свобода“, което е следвало да бъде изтърпяно в затвор при първоначален „строг“ режим и към него е присъединено наказанието „глоба“ в размер на 300 лева. С присъдата подсъдимият К. и признат за виновен в това, че на 06.09.2012 г. в [населено място] предал на подсъдимите В. Н. и Г. взривно вещество- 1 200 гр тротил, без да има за това надлежно разрешение, като на основание чл.339, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години. С присъдата подсъдимият К. е признат за виновен в това, че на 23.10.2012 г. в [населено място] държал взривни вещества, огнестрелни оръжия, боеприпаси и пиротехнически изделия, без да има за това надлежно разрешение, като на основание чл.339, ал.2, във вр. с ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години. С присъдата подсъдимият К. е признат за виновен в това, че на 23.10.2012 г. в [населено място], без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества- 236, 14 гр коноп, 18,364 гр кокаин, 52, 794 гр амфетамин и 1, 361 гр метамфетамин , като на основание чл.354а, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години и наказание „глоба“ в размер на 10 000 лева. С присъдата подсъдимият Й. А. К. е признат за невиновен в това на 10.09.2012 г. в [населено място], в съучастие като помагач с Н. Н.- подбудител, В. Р. Н. и К. С. Г.- извършители, умишлено да ги е улеснил да умъртвят В. Е. П. по начин и със средства опасни за живота на мнозина и деянието е извършено предумишлено и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото обвинение да е извършил престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.4 НК. С присъдата на основание чл.23, ал.1 НК е определено едно общо най- тежко наказание по отношение на подсъдимия К. в размер на седем години „лишаване от свобода“, което е следвало да бъде изтърпяно в затвор при първоначален „строг“ режим и към него е присъединено наказанието „глоба“ в размер на 10 000 лева. С присъдата подсъдимите В. Н. и Г. са осъдени да заплатят солидарно на В. П. сумата от 50 000 лева- обезщетение за претъпени неимуществени вреди, считано от 10.09.2012 г. до окончателното изпълнение на задължението, като приетия за съвместно разглеждане граждански иск е отхвърлен до пълния му размер от 120 000 лева. С присъдата другите приети за съвместно разглеждане граждански искове са отхвърлени като неоснователни. С присъдата на основание чл.59, ал.1 НК е приспаднато времето, през което подсъдимите В. Н., Г. и К. са били задържани с взети мерки за неотклонение „задържане под стража“. С присъдата са отнети в полза на Държавата високорисковите наркотични вещества, огнестрелните оръжия, боеприпаси, взривни вещества и пиротехнически изделия- предмет на престъпления. С въззивното решение е изменена първоинстанционната присъда, като определеното на подсъдимия В. Р. Н. наказание за престъплението по чл.116, ал.1, т.6 и т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК е намалено от петнадесет на десет години „лишаване от свобода“, като на основание чл.25, ал.2 НК са приспаднати изтърпените наказания „лишаване от свобода“ по обвиненията, за които присъдата е влязла в сила и времето, през което подсъдимият е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“. С въззивното решение е изменена първоинстанционната присъда, като определеното на подсъдимия К. С. Г. наказание за престъплението по чл.116, ал.1, т.6, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК е намалено от десет на шест години „лишаване от свобода“, като на основание чл.25, ал.2 НК са приспаднати изтърпените наказания „лишаване от свобода“ по обвиненията, за които присъдата е влязла в сила и времето, през което подсъдимият е търпял мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“. С въззивното решение е отменена първоинстанционната присъда в частта й за определянето на пенитенциарното заведение за изтърпяване на наказанията на подсъдимите В. Н. и Г.. В останалата и част първоинстанционната присъда е потвърдена. С въззивното решение подсъдимите В. Н. и Г. са осъдени на основание чл.189, ал.3 НПК да заплатят разноски по водене на делото в размер на по 1 950, 39 лева и е постановено остатъчните взривни вещества и прилежащите им проводници от електродетонатори да бъдат унищожени. В касационния протест се сочат всички касационните основания. Поддържа се, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се в неправилен доказателствен анализ, което е довело до погрешно установяване на релевантните факти. Поддържа се, че не са кредитирани доказателства в подкрепа на обвинението, което е довело до нарушаване на правата на прокуратурата като страна в процеса. Твърди се, че в резултат на събраните доказателства и конкретно резултатите от проведения следствен експеримент е установено, че при изработката на взривното устройство са използвани годни материали, в това число изправен електродетонатор и възпламеняването му не е настъпило защото той не е бил поставен в технологичния отвор на пресовката на взривното вещество и е имал само частичен контакт с него. По отношение на постановената изцяло оправдателна присъда за подсъдимия Н. Н. се оспорват изводите на съда за липса на съпричастност към извършеното престъпление по чл.116, във вр. с чл.115 НК, като се твърди, че неправилно са анализирани показанията на свидетелите Ж., И., Й., М., А., П., И., Ц. и Н.. За тях прокуратурата твърди, че показанията им установяват, че този подсъдим е дължал пари на пострадалия В. П., което представлява мотив за извършване на престъплението, познавал се е с подсъдимия В. Н. и го е мотивирал да извърши престъплението, както и това, че преди извършване на инкриминираното деяние е правил опит да организира покушение срещу същия пострадал на територията на Република Гърция. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК не се сочат конкретни оплаквания. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК се оспорва намаляването на наказанията на подсъдимите В. Н. и Г., като се поддържа, че определените от въззивния съд наказания са несъразмерно ниски и несъответни на обществената опасност на извършеното престъпление, тази на двамата подсъдими и установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Предлага се атакуваното въззивно решение да бъде отменено, като подсъдимият Н. Н. бъде признат за виновен в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т.6 и т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК и му бъде наложено наказание около средния размер предвиден в закона, а подсъдимите В. Н. и Г. да бъдат признати за виновни в това, че са осъществили посоченото престъпление в съучастие с подсъдимия Н. Н. и да им бъдат определени наказания около средния размер предвиден за деянието. В касационната жалба на повереника на гражданския ищец и частен обвинител В. П. се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че неправилно подсъдимият Н. Н. е бил изцяло оправдан, като неправилно са интерпретирани показанията на свидетелите Ж., Н. и П. и обясненията на подсъдимия Г., от които се установява, че този подсъдим е дължал пари на П. и е имал мотив да извърши престъплението. Наред с това се поддържа, че от показанията на посочените по- горе свидетели се установява, че той е отправял заплахи по отношение на пострадалия, като е твърдял, че ще го взриви. Моли при преценката за съпричастността на този подсъдим да бъде отчетено и това, че той е имал непосредствен контакт с подсъдимия В. Н. и е имал възможност да го мотивира да извърши престъплението. Наред с това се предлага да бъде съобразена и информацията, че именно Н. Н. е правил опит да организира покушение по отношение на П. на територията на Република Гърция. В заключение се моли посочените по- горе факти да бъдат преценени като достатъчни за постановяване на осъдителна присъда по отношение на този подсъдим, като се оспорват изводите на въззивния съд, че те имат характер на предположения. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК се твърди, че верния анализ на доказателствените източници налага извод, че подсъдимият Н. Н. е скрит подбудител на извършителите В. Н. и Г. и това е било основание да се приеме, че той е осъществил състава на престъплението по чл.116, ал.1, т.6 и т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК. По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК в касационната жалба се поддържа, че неправилно са намалени наложените на подсъдимите В. Н. и Г. наказания, като не са отчетени начина на извършване на деянието, възможната опасност за намиращите с близост хора ако взривното устройство се е било възпламенило и това че деянието е останало недовършено по изключителна случайност. В касационната жалба се оспорват и изводите на предходните съдебни състави относно размера на присъденото обезщетение, като се поддържа, че той е необосновано занижен и предявения граждански иск е следвало да бъде уважен изцяло защото е доказан и по основание и по размер. На тези основания се предлага да бъде отменено атакуваното въззивно решение, след което подсъдимият Н. Н. да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение, наказанията на подсъдимите В. Н. и Г. да бъдат увеличени до размерите определени от първостепенния съд, а приетия за съвместно разглеждане граждански иск да бъде изцяло уважен. В касационната жалба на подсъдимия В. Н. се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуални правила, като в нарушение на чл.14, ал.2 НПК не е изградил вътрешното си убеждение въз основа на пълно и всестранно изследване на доказателствения материал. Оспорват се изводите на съдебния състав по отношение на това, че не е кредитирано заключението на изготвената техническа експертиза, която установява, че кабелите във взривното устройство са срязани, което води до извод, че същото е нямало електродетонатор. Предлага се да бъде отчетено, че неправилно са ценени резултатите от следствения експеримент, като е прието, че е осъществен непълен взрив на взривното устройство, като от всички останали доказателствени източници е било установено, че такъв изобщо не е настъпил, а от следствения експеримент е установено, че ако е имало взрив той би бил пълен. С жалбата се оспорва и възприетата от въззивния съд правна квалификация на инкриминираното деяние, като се поддържа, че в случая неправилно е преценено, че осъщественото престъпление представлява опит за квалифицирано убийство, а не приготовление към убийство или самоволен отказ от приготовление. Оспорват се и изводите, относими към размера на наложеното наказание, като се поддържа че същото е явно несправедливо. Твърди се, че при определянето му неправилно е било ценено като отегчаващо отговорността обстоятелство високата степен на обществена опасност на престъплението и не е отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство изключително дългия период изминал от инкриминираната дата, който надвишава десет години. На тези основания се предлага атакуваното въззивно съдебно решение да бъде отменено, а подсъдимият В. Н. да бъде признат за невиновен и оправдан. В касационната жалба на защитника на подсъдимия Г. са посочени всички касационни основания. Като съществено нарушение на процесуални правила се сочи това, че въззивното решение почива на внушения и предположения, които го правят необосновано. Поддържа се, че неправилно релевантните факти са установени въз основа на обясненията на подсъдимия Г., съдържащи самопризнание, като не е отчетено това, че те са дадени под недопустимо въздействие на разследващите органи и в последващите му разпити то е многократно отречено. Оспорват се и изводите на въззивния съд относно годността на самоделното взривно устройство, като се твърди, че неправилно съдът е приел, че същото е съдържало електродетонатор и е било годно да бъде взривено. Моли да бъде отчетено това, че една от техническите експертизи е установила, че кабелите, свързващи устройството с взривното вещество са били прекъснати механично и наред с това е установено, че на инкриминираната дата не е произведен никакъв взрив, а погрешно съдът е приел, че е имало частичен. На тези основания се твърди, че самоделното взривно устройство е било абсолютно негодно средство. Като допълнителен аргумент се сочи и това, че същото е нямало зумер, което е довело до това, че няма как да бъде затворена електрическата верига и да бъде произведен взрив. В жалбата се оспорват и изводите на съда, че конкретното инкриминирано деяние представлява относително негоден опит, а не абсолютно негоден такъв. Поддържа се, че този извод не кореспондира на установените посредством многобройните технически експертизи и проведения следствен експеримент факти. Моли се да бъде прието, че погрешно подсъдимия Г. е признат за виновен, като постановената осъдителна присъда почива единствено на предположения. Оспорва се и размера на наложеното на този подсъдим наказание, като се поддържа, че то е явно несправедливо и при отмерването му не е отчетено това, че са изминали повече от десет години от инкриминираната дата, това, че той в момента е улегнал семеен човек, който не е имал никакви противообществени прояви нито преди инкриминираната дата, нито след нея. На тези основания и при условията на алтернативност се предлага или атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен и подсъдимият Г. да бъде признат за невиновен по повдигнатото му обвинение или той да бъде изменен, като му бъде наложено наказание при приложение на разпоредбата на чл.55 НК. По делото е постъпило възражение от защитата на подсъдимия Н. Н. срещу депозирания касационен протест в частта му относно оспорването на потвърдената първоинстанционна оправдателна присъда за този подсъдим. Поддържа се, че установените в хода на производството факти не установяват извършено от този подсъдим престъпление, което е и основание да се прецени, че с оправдаването му материалния закон е приложен правилно. Твърди се, че в хода на производството, при анализа на доказателствените материали, не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Предлага се да бъдат възприети изводите на въззивния съд по отношение на използваните от подсъдимите Н. Н. и В. Н. телефони, както и за липсата или съществуването на задължения на Н. Н. към В. П.. Оспорва се отразеното в протеста, че подсъдимият Н. Н. е заплашвал пострадалия П., като се сочат съществени противоречия между показанията на последния и свидетеля Л. Н. по отношение на отправени заплахи на пострадалия. Поддържа се, че и в показанията на свидетелите И. и Й. не се съдържа информация за отправяни заплахи към П.. Оспорват се и изводите, че самоделното взривно вещество е било годно да бъде използвано, като не е отчетено, че същото е било без зумер и електродетонатор, което е основание да се приеме, че то не е имало възможност да бъде взривено. В заключителната част на възражението се прави анализ на съдържанието на обвинителния акт, като се поддържа, че отразените в него факти са алогични, а отразеното в диспозитива му е свързано с взривяване на не на пострадалия П., а на автомобила му. На тези основания се предлага постановеното въззивно решение да бъде оставено в сила в частта му, относима към подсъдимия Н. Н.. В касационното съдебно заседание представителят на държавното обвинение поддържа протеста по изложените в него съображения. Твърди, че въззивният съд не е анализирал правилно показанията на свидетелите Н., Ж. и М., в които се съдържа информация, че подсъдимият Н. Н. е отправял заплахи по отношение на пострадалия във връзка с неуредени финансови взаимоотношения. Прокуратурата твърди, че въззивният съд вярно е приложил материалния закон като е приел, че осъдените двама подсъдими са реализирали негоден опит за извършване на престъпление, което правилно е квалифицирано по чл.116 НК а не по чл.117 НК. Касационният протест се поддържа и по отношение на твърдяната явна несправедливост на наложените на подсъдимия В. Н. и Г. наказания, като се твърди, че въззивният съд е проявил явно снизхождение към тези подсъдими, като не е отчел обществената опасност на извършеното престъпление, обстойното и внимателно планиране и обмисляне на действията на двамата при реализирането му и усложнената им престъпна дейност. На тези основания се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, подсъдимият Н. Н. да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение, а наказанията на подсъдимите В. Н. и Г. да бъдат завишени. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец П. поддържа касационната си жалба и възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Поддържа, че в хода на производството са събрани доказателства, че подсъдимият Н. Н. е подбудил подсъдимите В. Н. и Г. да извършат инкриминираното деяние, тъй като е имал предходен конфликт с пострадалия, което е представлявало и мотив за извършване на престъплението. На тези основания предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, като подсъдимият Н. Н. бъде признат за виновен по обвинението да е извършил престъпление по чл.116, във вр. с чл.115 НК. Предлага наложените наказания на подсъдимите Г. и В. Н. да бъдат завишени до размера предложен от държавното обвинение. Моли предявения граждански иск да бъде уважен в пълен размер защото е доказан по основание и размер. Частният обвинител и граждански ищец В. П. поддържа становището на процесуалните си представители. Защитникът на подсъдимия В. Н. поддържа касационната жалба и възпроизвежда отразените в нея доводи. Твърди, че взривното устройство е негодно, тъй като в него липсват зумер и електродетонатор. Моли касационната жалба да бъде уважена, а касационния протест да бъде преценен като необоснован и непочиващ на доказателствата по делото. Защитникът на подсъдимия Г. поддържа касационната си жалба и възпроизвежда отново отразените в нея оплаквания. Моли да бъде отчетено това, че този подсъдим е започнал нов живот и влизането му за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ не би допринесло за постигане на целите на наказанието. Защитниците на подсъдимите Н. Н. предлагат атакуваното въззивно решение да бъде преценено като правилно и законосъобразно и съответно на събраните в хода на производството доказателства. Молят да бъде прието, че доказателствените материали са ценени правилно и вярно е прието, че липса основание за постановяване на осъдителна присъда по отношение на този подсъдим. Отново възпроизвеждат оплакванията си, отразени във възражението към депозирания протест, като поддържат, че структурата на обвинителния акт е такава, че липсват факти за подбудителство, а отразеното по отношение на самоделното взривно устройство сочи на единствен възможен извод, че същото е негодно средство за извършване на престъплението. На тези основания предлагат атакуваното въззивно решение в оправдателната му част да бъде потвърдено. Подсъдимият В. Н. моли за справедлива присъда. Подсъдимият К. Г. моли за справедлива присъда. Подсъдимият Н. Н. моли да бъде потвърдена оправдателната присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационния протест и касационните жалби са неоснователни. Предели на касационната проверка: Настоящото касационно производство е трето по ред. С касационно решение №114 от 22.05.2017 г., постановено по КНД №203/2017 г. по описа на ВКС, НК, 2 НО е частично отменена постановената първа въззивна присъда №7 от 14.11.2016 г. по ВНОХД №105/2015 г. по описа на АСпНС в частта й за подсъдимите Н. Н., В. Н. и К. Г. по отношение на обвинението за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 и чл.20, ал.2 НК- за подсъдимия В. Н. и по по чл.116, ал.1, т.6, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 и чл.20, ал.2 НК- за подсъдимия Г., по отношение на оправдаването на подсъдимия Н. Н. за престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК и в отхвърлителната част по отношение на гражданския иск. Атакуваната първа въззивна присъда е потвърдена в останалата й част- за подсъдимия Й. К. и по отношение на всички други обвинения повдигнати срещу другите трима подсъдими. С касационно решение №130 от 12.11.2018 г., постановено по КНД №157/2018 г. по описа на ВКС, НК, 2 НО е изцяло отменена постановената втора въззивна присъда №5 от 08.11.2017 г. по ВНОХД №160/2017 г. по описа на АСпНС и делото е върнато за ново разглеждане. Предмет на настоящото касационно производство е атакуваното въззивно решение, постановено при третото разглеждане на делото от въззивната инстанция. Предвид процесуалното развитие на производството по делото и съдържанието на постановените предходни две касационни решения следва извод, че към настоящият момент предмет на касационна проверка са само част от обвиненията- предмет на производството. Това са обвиненията за извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК- за подсъдимия Н. Н., по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 и чл.20, ал.2 НК- за подсъдимия В. Н. и по чл.116, ал.1, т.6, във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 и чл.20, ал.3 НК- за подсъдимия Л. Г.. По отношение на осъдения Й. К. и по отношение на всички останали обвинения за подсъдимите Н. Н., В. Н. и Л. Г. постановената първоинстанционна присъда е влязла в сила още с постановяване на първото касационно решение по КНД №203/2017 г. по описа на ВКС, НК, 2 НО. На това основание касационният съд ще разглежда единствено обвиненията за извършени от подсъдимите Н. Н., В. Н. и Л. Г. престъпления по чл.116, във вр. с чл.115 НК. Касационният съдебен състав съобрази, че настоящото производство се развива по реда на чл.354, ал.5 НПК и прецени, че за решаване на делото не се налага събиране на нови доказателства, респективно провеждане на допълнително касационно съдебно следствие, тъй като всички релевантни факти са в достатъчна степен установени от предходните съдебни състави. Ето защо независимо от възможността да бъдат осъществени правомощията на въззивна инстанция настоящият съдебен състав прие, че следва да упражни правомощията на класическа касационна инстанция, тъй като не се налага да бъдат събирани други доказателствени източници и допълнително да бъдат изяснявани фактите по делото. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че в касационните жалби и протест и в рамките на проведеното касационно съдебно заседание не са направени никакви искания за събиране на нови доказателства или допълнително установяване на факти по делото. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Основните оплаквания, свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК е за неправилен доказателствен анализ, който е довел до погрешно установяване на относимите към изхода на производството факти. При преглед на отразените в касационния протест и касационните жалби оплаквания условно те могат да бъдат разделени на две големи групи- за неправилен анализ на събраните гласни доказателствени средства, установяващи съпричастност на подсъдимия Н. Н. към престъплението и такива, свързани с негодност на самоделното взривно устройство, представляващо средство за извършване на престъплението. Настоящият състав прецени, че въззивната инстанция постановила атакувания съдебен акт е осъществила пълен и верен анализ на доказателствените източници. Правилно са били ценени показанията на свидетелите В. П. и Л. Н. като вярно е преценено, че те установяват наличието на предходни отношения между тях и подсъдимия Н., това, че те са осъществявали професионална дейност, свързана с транспорт и спедиция, че по повод тази дейност между тях е имало напрежение, като подсъдимия и двамата свидетели са твърдели, че отсрещната страна им държи пари, респективно че е било налице предходно некоректно поведение във връзка с осъществяваната обща стопанска дейност. Вярно въззивният съд е приел, че по повод паричните спорове е проведена среща между свидетелите и подсъдимия Н. Н. (осъществена в хотел в околностите на [населено място]), при която неустановено по делото лице (с прякор „Ч.“) и подсъдимия В. Н. са отправяли заплахи към пострадалия П. за физическа разправа и взривяване. Правилно съдът е анализирал показанията на двамата свидетели и е приел, че такива заплахи не са били отправяни от подсъдимия Н. Н., като е съобразил, че тази информация се съдържа в показанията на пострадалия. Законосъобразно въззивната инстанция не е кредитирала в цялост показанията на свидетеля Г. в частта им за това, че при срещата в която е участвал подсъдимия Н. Н. той пряко е заплашвал двамата свидетели, както и в частта им, че той е разбрал от гръцки гражданин- Н. К., че Н. Н. му е отправил предложение да постави взрив на пострадалия П.. Правилно съдът е отчел от една страна вътрешно противоречие между показанията на свидетеля Г., депозирани в различните фази на производството и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.281 НПК и противоречието между тях и показанията на свидетеля П. по отношение на факти, които са били възприемани едновременно на среща в които са участвали и двамата. По отношение на показанията му за получена от чуждия гражданин информация същите правилно са преценени като изолирани и неподкрепени с други доказателствени източници, като вярно е преценено, че те не могат да бъдат подкрепени от показанията на свидетеля П., тъй като същите имат производен характер и възпроизвеждат наученото от Г.. Не на последно място трябва да се отбележи и това, че тези показания се отнасят до обстоятелства, които не са свързани с конкретното обвинение и извършеното престъпление- предмет на делото. Касационната инстанция прецени, че не следва да бъдат възприети оплакванията, отразени в протеста и касационната жалба на частния обвинител за това, че показанията на свидетелите Ж., М. и Й. са неправилно анализирани, като въззивният съд не е установил на базата на съдържаща се в тях информация съпричастността на подсъдимия Н. Н. към извършеното престъпление. При внимателен преглед на показанията на тези свидетели може да бъде направен извод, че те установяват наличие на напрежение между подсъдимите Н. и свидетелите П. и Г. по повод неуредени финансови задължения, като Ж. твърди, че е чул В. Н. да отправя заплахи по отношение на свидетелите П. и Г., а М. поддържа, че знае за напрежение между подсъдимия Н. Н. и пострадалия П. по повод претенции за неуредени финансови задължения по повод осъществявана обща стопанска дейност. В показанията и на двамата свидетели липсва информация, че подсъдимият Н. Н. е отправял лично и непосредствено заплахи към пострадалия. Показанията на свидетелката Й. са кредитирани по отношение на преживяванията на пострадалия П. непосредствено след инкриминираното деяние, но правилно са преценени като производни по отношение на естеството на отношенията му с подсъдимия Н. Н., наличието на неуредени сметки помежду им и отправени заплахи от страна на подсъдимия по отношение на свидетеля. Показанията на посочените свидетели установяват съществуването на напрежение между подсъдимите Н. и В. Н. и пострадалия П. по повод претенции на всяка от страните за неуредени финансови взаимоотношения, но не и конкретни отправени заплахи от страна на първия подсъдим по отношение на пострадалия. При анализа на показанията на тези свидетели съдът правилно ги е съпоставил с показанията на пострадалия П. и свидетеля Н., както и приобщените към доказателствената съвкупност обяснения на подсъдимия Г., като вярно е приел, че те съдържат информация за наличен мотив у подсъдимия Н. Н. за извършване на престъплението, но не и такава за непосредственото му съпричастност към него. Обсъжданите доказателствени средства съдържат информация за отправени от подсъдимия В. Н. лично заплахи по отношение на пострадалия П. и косвени (възприети от свидетеля Ж.), но не и за такива отправени от подсъдимия Н. Н.. При преценката за съпричастността на подсъдимия Н. Н. правилно са анализирани и показанията на свидетеля И., като същите са преценени като изолирани от останалия доказателствен материал и не са кредитирани по отношение на проведени след задържането им разговори между подсъдимите Н. Н. и В. Н., в които първият е настоявал втория да поеме вината за извършеното престъпление. Вярно е преценено, че дори да бъдат кредитирани обсъжданите показания, те са за събития случили се след извършване на инкриминираното деяние и не могат да установят подбудителска дейност на оправдания подсъдим. Въззивната инстанция е направила подробен анализ на доказателствените източници, относими към самоделното взривно устройство (начин на конструиране, съдържащи се в него елементи, количество и вид на взривното естество, марка и модел на използвания мобилен телефон и СИМ карта, контролен ключ и електродетонатор), като е обсъдила подробно заключенията на приетите по делото експертизи и доказателствените средства, относими към приобщаването на предметите останали след обезвреждане на взривното устройство. Съдът е обсъдил задълбочено експертните заключения на експертизите- протокол 121, протокол 198, протокол 68, протокол 21 и резултатите от извършения следствен експеримент по делото и правилно е установил, че взривното устройство не е било фабрично изработено, а е самоделно и е съдържало три стандартни тротилови пресовки по 400 гр всяка, електродетонатор „Еделман-25“ мобилен телефон 1616 със стандартна литиево- йонна батерия на „Нокиа“ и СИМ карта, два неодимови магнита, контролен ключ и скрепителен елемент- черна хоби лента с ширина 50 мм. Правилно съдът е анализирал заключенията на експертизите и е приел, че използваното взривно устройство е било годно да възпроизведе взрив, като правилно са отчетени безспорно установените обстоятелства- това, че бризентното вещество тротил е бил годен (установено от заключенията на химическите експетизи), че е имало фабрично произведен изправен взривател, това, че е могъл да бъде приведен в действие, след като бъде получен сигнал от мобилния телефон, както и това, че контролния ключ е бил открит след деянието в положение „включен“, което е позволявало да бъде постигнат взрив. Касационната инстанция споделя изводите на въззивния съд, че подсъдимите Г. и В. Н. са монтирали под автомобила на пострадалия П. взривното устройство, направили са опит да го приведат в действие и да предизвикат взрив, който да умъртви свидетеля. Вярно съдът е приел за възможен механизъм този, при който подадения сигнал посредством кабелите е изпратил електрически импулс до електродетонатора, който се е задействал и е причинил непълен врзив. Причина за това е била неправилен монтаж на детонатора, който е довел до нарушено предаване и разпространение на детонацията на взривното вещество по цялата му маса, което е довело от една страна до раздробяване на една от тротиловите пресовки, а от друга до липса на пълно детониране на цялото взривно вещество. Вярно въззивният съд е приел за възможен този механизъм, като е отчел, че той отразява най- пълно установените характеристики на елементите на самоделното взривно устройство след извършване на инкриминираното деяние и обезвреждането му. Именно този механизъм на привеждане в действие на взривното вещество обяснява това, че електродетонатора е бил унищожен, след като е приведен в действие, че е била нарушена целостта на една от трите тротилови пресовки, че са били запазени свързващи проводници на електродетонатора и на последно място, че не е настъпил взрив на цялото взривно вещество, съдържащо се в самоделното устройство. Въззивният съд не е изложил категорични мотиви дали възприема настъпването на частичен взрив, който е довел до унищожаване на електродетонатора и разчупването на една от тротиловите пресовки или е приел, че този резултат е настъпил след механично въздействие върху самоделното взривно устройство (в резултат на потеглянето на автомобила и физическо въздействие върху устройството), но констатираната неточност на атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде преценена като съществено процесуално нарушение. При внимателен преглед на обстоятелствената част на обвинителния акт се установява, че в него е отразено, че в резултат на увреждане на взривното устройство- разглобяването му в резултат на отчепване на една от тротиловите пресовки взрив не е настъпил. Действително вероятния механизъм за нарушаване целостта на устройството не е в резултат на механично въздействие, а на непълен взрив, довел до отчупване на част от тротиловата шашка и унищожаване на част от електродетонатора, но промяната на това обстоятелство не е съществено с оглед рамките на обвинението. В същността си то представлява очертаване на причинен процес, довел до нарушаване целостта на самоделното взривно устройство и постигане на резултат идентичен с този описан в обвинителения акт- невъзможност да се предизвика пълен взрив, дължащ се на случайна причина. Именно увреждането на взривното устройство, засегнало електродетонатора е инкриминирано като причина пълния взрив да не настъпи, като това, че същото е причинено не в резултат на механично въздействие, а в резултат на непълен взрив не е основание, да се прецени, че са изменени съществено съставомерните факти- предмет на обвинението. В случая дори въззивният съд да е приел настъпването на непълен взрив (съобразно проведения следствен експеримент, представляващ най- вероятен механизъм на извършване на престъплението) това не може да бъде ценено като съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК, тъй като по основните факти за това, че взривното устройство е било увредено и затова не е изцяло взривено страните в процеса са се бранили от началото на производството. Касационният съд прецени, че въззивният съд правилно е ценил доказателствените средства, с които са приобщени веществените доказателства по делото. Верни са изводите на съда, че протокола за оглед, с който са приобщени предметите останали след обезвреждането на самоделното взривно устройство съдържа всички законови реквизити, действието е осъществено по начина посочен в процесуалния закон и приобщаването на веществените доказателства е одобрено от компетентен съд. Дори да се приеме, че едно от поемните лица- свидетеля И. не е присъствал на извършване на действието по разследване, то правилно съдът е приел, че доказателствените резултати на обсъждания протокол се установяват от показанията на свидетелите П., В., В., А., П. и Ц., който са възприели начина, по който веществените доказателства са били приобщени към доказателствената съвкупност. Не могат да бъдат възприети оплакванията на защитата на подсъдимия Н. Н., че са компрометирани веществените доказателства, тъй като са приобщени във вид, различен от този в който те са били непосредствено след деянието, тъй като е естествено първо самоделното взривно устройство да бъде обезвредено, а едва след това частите му да бъдат приобщени. Това обстоятелство е съобразено и при изследването им впоследствие от експертите изготвили приетите по делото технически и химически експертизи. Касационният съд прецени, че правилно въззивният съд е анализирал приетите по делото химически и технически експертизи, относими към въпроса за това дали използваното самоделно взривно устройство е било годно да предизвика смъртта на пострадалия В. П.. Вярно съдът е приел, че при направата на същото е използвано годно взривно вещество- тринитротилуол (3 бр. пресовки тротил), технически изправни средство за взривяване (електродетонатор ЕДМАН 25) и мобилен телефон N. 1616 с литиево йонна батерия N. BL-5CB, като елементите на устройството са били скрепени помежду си с черна хоби лента и закрепени към долната част на автомобила на пострадалия П. посредством два неодимови магнити. Правилно съдът е приел, че устройството е било годно да бъде взривено и целения от подсъдимите Г. и В. Н. взрив не е настъпил поради нарушаване на целостта на взрива в частта, където е бил прикрепен електродетонатора. Дали това е предизвикано от частичен взрив на последния или от механично увреждане няма значение за извода, че устройството е било годно да бъде използвано и да доведе до целения резултат. Това, че същото е било погрешно сглобено (ако се приеме установеното чрез следствения експеримент) или това, че то е било механично увредено е случайна причина да не настъпи взрив или да не настъпи цялостен взрив, което категорично не може да го приравни на изцяло негодно средство за извършване на престъпление. Напротив, взривното устройство правилно е било прието за годно и това е било съобразено при даване на правната квалификация на инкриминираното деяние. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че съществуващия ключ устройството е бил поставен на позиция, която е давала възможност същото да бъде взривено. Касационният съд категорично не може да възприеме тезата, че взривното устройство е било изначално негодно да възпроизведе взрив, тъй като същото е било без електродетонатор. Напротив безспорно е установено че част от електродетонатора (свързващите кабели) са останали трайно закрепени за взривното вещество и са били приобщени като веществени доказателства по делото. Те са изследвани детайлно, като експертите са категорични, че принадлежат именно към фабрично изработен електродетонатор ЕДМАН 25. Това, че по същите имат следи от механично частично срязване може да бъде обяснено с начина на изработване на взривното устройство и с това, че електродетонатора е бил или взривен или механично отстранен (поради удар, настъпил при движение на колата), но това е станало след монтиране на устройството под автомобила на П., а не преди това. На същото основание не може да бъде възприето оплакването, че липсата на открит зумер е направила невъзможно взривяването на устройството и това е индиция за неговата негодност. Отново от заключенията на приетите по делото технически експертизи се установява по несъмнен начин, че начина на сглобяване на използваните елементи е давал възможност да бъде предизвикван електрически импулс и той да бъде предаден до електродетонатора, респективно същият би могъл да предизвика взрив. В тази връзка следва да бъде отчетено това че най- вероятно такъв взрив е настъпил, но той е бил непълен е това е непосредствената причина цялото взривно вещество да не се възпламени. Очевидно този частичен взрив не е могъл да бъде осъществен ако в самоделното взривно устройство е липсвал зумер, тъй като тогава подаването на електрически сигнал до електродетонатора би било невъзможно. Не на последно място следва да се посочи, че тезата за изначална негодност на самоделното взривно устройство поради липса на електродетонатор или зумер се опровергава от установените действия на подсъдимия В. Н., който няколкократно е правил опит да предизвика цялостен взрив чрез набиране на мобилния телефон, намиращ се в устройството. Очевидно той не би предприел тези действия ако е знаел, че постигането на пълен взрив е невъзможен предвид липсата на съществени елементи на устройството. В заключение следва да бъде посочено това, че правилно въззивният съд е приел, че взривното вещество е било сглобено от изправни елементи, могло е да бъде изцяло взривено и този взрив не е настъпил по причини, които имат случаен характер- механична повреда при движение на автомобила или непълен взрив, в резултат на погрешно сглобяване на устройството. Касационният съд прецени, че правилно въззивният съд е кредитирал обясненията на подсъдимия Г., дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.279 НПК към доказателствената съвкупност. Не могат да бъдат възприети оплакванията, че са допуснати съществени процесуални нарушения при депозирането им, като следва да бъде отчетено това, че разпита на този подсъдим е проведен по реда на чл.223 НПК, като е спазен процесуалния ред за провеждането му. Няма основание да се прецени, че при депозирането на обясненията е упражнен натиск, който е накарал Г. да даде информация, която обслужва обвинителената теза. В подкрепа на този извод е и това, че обясненията на Г. кореспондират с резултатите от проведените претърсвания и изземвания и заключенията на част от приетите експертизи, които са установили, че той и подсъдимия В. Н. са пътували заедно до [населено място], там са се видели с осъдения подсъдим К., взели са и впоследствие превозили до [населено място] материали, от които впоследствие е била направено самоделното взривно устройство. Обясненията на този подсъдим кореспондират и с другите доказателствени източници, установяващи къде е бил паркиран автомобила на пострадалия, как и къде е било закрепено взривното устройство на него, кога е потеглил, какво се е случило след привеждането в действие на устройството и къде е останало тази част от него, която не се е взривила и впоследствие е била обезвредена. Предвид всичко изложено касационният съд прецени, че въззивната инстанция не е допуснала нарушения на процесуални правила при анализа на събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства, вярно ги е оценила и правилно е установила релевантните за изхода на производството факти и обстоятелства. По оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон: По отношение на подсъдимия Н. Н. Правилно въззивният съд е приел, че в хода на производството не са били събрани доказателства, които да дават възможност да бъде постановена осъдителна присъда по повдигнатото срещу подсъдимия Н. Н. обвинение за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК. Вярно са очертани рамките на обвинението, като е преценено, че то е за подбудителство към извършване на умишлено убийство, което представлява форма на интелектуално участие в престъплението, изразяващо се в активно действие, чрез което се формира умисъл у извършителя да извърши конкретното престъпление. Това активно действие следва да бъде конкретизирано по време, място, начин на извършване и най- вече да е безспорно установено, че именно то е довело до взимане на решение у извършителя (в случая извършителите- подсъдимите В. Н. и Г.) да извършат престъплението. По делото липсват каквито и да е доказателства, които да установяват осъществяване на посоченото действие. В хода на воденото в продължение на изключително дълъг период наказателно производство са били събрани доказателства, установяващи наличието на връзка между подсъдимите Н. Н. и В. Н., това че те са имали контакт с пострадалия П., това че вторият е отправял заплахи към свидетеля, както и че В. Н. е мотивирал подсъдимия Г. да вземе участие в извършване на престъплението, но не са били събрани доказателства за това как е формирано намерението на В. Н. да извърши престъплението. Установяването на това обстоятелство е от съществено значение за ангажиране на отговорността на подсъдимия Н. Н. и въпреки положените от множество съдебни състави усилия в тази насока начина на формиране на умисъла у извършителите на опита за умишлено убийство е останал неизяснен. Правилно въззивният съд е приел, че в обясненията на подсъдимия Г., дадени на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 279 НПК, които по своя характер представляват едно от малкото преки доказателства, подкрепящи обвинителната теза не съдържат информация, свързваща подсъдимия Н. Н. с престъплението. Такава не се съдържа в нито един друг доказателствен източник. Правилно въззивният съд е преценил, че единствено в показанията на свидетеля И. има информация за евентуална съпричастност на Н. Н. към извършване на престъплението, но вярно съдът е констатирал, че показанията му не се подкрепят от други доказателства и не следва да бъдат кредитирани в тази им част. При преценката им следва да бъде отбелязано и това, че те имат производен характер по отношение на основния факт на доказване- склоняването на подсъдимия В. Н. от Н. Н.- от една страна, а от друга съдържат информация за събитие случило се след довършване на престъплението, а не преди него. Касационният съд намира за необходимо да отбележи, че не може да възприеме тезата, отразена в касационния протест и касационната жалба на частния обвинител за това, че наличието на мотив за извършване на престъплението у подсъдимия Н. Н. следва да доведе до извод за доказаност на обвинението. Дори да се приеме наличието на мотив за извършване на престъплението, свързан с финансови спорове между пострадалия П. и подсъдимия Н. Н., то той е недостатъчен за постановяване на осъдителен съдебен акт. Отново следва да бъде посочено, че той е елемент от формирането на умисъла за извършване на престъплението, но съществуването му не е достатъчно да обоснове носенето на наказателна отговорност. При преценка на оплакванията за допуснати нарушения при приложението на материалния закон следва да бъде посочено и това, че въззивната инстанция правилно е преценила, че в обвинителния акт липсва ясна формулировка на действията на подсъдимия Н. Н., с които според обвинението той е осъществил състава на престъплението по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК. В обстоятелствената му част липсва информация кога и къде Н. Н. е мотивирал В. Н. да извърши престъплението, как е осъществил това и какво е било конкретното въздействие, което е осъществил по отношение на този извършител. Правилно съдът е преценил, че е невъзможно да бъде постановена осъдителна присъда по отношение на подсъдимия Н. Н. по обвинение за извършено престъпление, чиито елементи и конкретен начин на извършване очевидно са неизвестни за държавното обвинение защото не са посочени в обвинителния акт. В заключение следва да бъде отразено и това, че разпоредбата на чл.303 НПК задължава съда да постанови осъдителен съдебен акт когато обвинението е пълно и конкретно и е доказано по несъмнен начин. Същата разпоредба забранява на съда да постанови такава присъда, която да почива на предположения. В случая обвинението от една страна е непълно, а от друга е недоказано, което е довело и до единствения законосъобразен изход на производството по отношение на този подсъдим- постановяването на изцяло оправдателна присъда. По отношение на подсъдимите В. Н. и Г. Основното оплакване, съдържащо се в касационните жалби на защитниците на двамата подсъдими е за неправилно заключение на въззивния съд, че средството за извършване на престъплението по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.18, ал.1 НК е абсолютно негодно, респективно използваното самоделно взривно устройство не е било в състояние да бъде приведено в действие и да предизвика до целения общественоопасен съставомерен резултат- смъртта на пострадалия П.. Касационната инстанция изцяло споделя изводите на въззивния съд, че самоделното взривно устройство, използвано от двамата подсъдими- извършители на престъплението е било годно да бъде взривено и обективно е могло да причини смъртта на П.. Верни са изводите на съда, че негоден опит е налице единствено когато се установи, че престъплението е насочено към негоден обект или е осъществено с негодни средства. В случая не е налице нито една от двете хипотези, тъй като и обекта на убийството е наличен и възможен и средството, с което извършителите са опитали да осъществят престъплението е било годно да причини резултата. Ето защо при преценка на точното приложение на материалния закон следва да се приеме, че е налице относително негоден опит, който винаги е наказуем. Правилно въззивният съд е приел, че всеки от двамата подсъдими със свои действия е осъществил състава на престъплението по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.18, ал.1 НК от обективна страна, като Г. е поставил самоделното взривно устройство под автомобила на пострадалия П., а В. Н. го е привел в действие като е подал сигнал чрез обаждане на мобилен телефон, закрепен за него. Престъплението е осъществено и от субективна страна, като двамата подсъдими са съзнавали, че използват годно взривно устройство, това че то е поставено на място, където при избухването му е щяло да причини смъртта на пострадалия и пряко са целели постигането именно на този резултат. Правилно въззивният съд е преценил, че по отношение на двамата подсъдими е налице квалифициращия признак по чл. 116, ал.1, т.6, пр.1-во НК, като използваното самоделно взривно устройство и съдържащото се в него взривно вещество е било от вид и количество, което обективно е могло да засегне и други хора, а не само пострадалия П.. В тази връзка правилно са отчетени обстоятелства, че при настъпил пълен взрив на цялото взривно вещество би била причинена взривна вълна в радиус от 32 метра, а осколки от устройството биха достигнали на разстояние 82-100 метра от епицентъра на взрива. Тези обстоятелства съотнесени, към това че взрива е трябвало да настъпи в светлата част на денонощието в населено място в сравнително оживен район на града, където са се намирали и други хора извън пострадалия П. са достатъчни инкриминираното деяние да бъде квалифицирано по чл.116, ал.1, т.6 пр.1-во НК. Въззивният съд правилно е приел, че по отношение на подсъдимия В. Н. е налице и квалифициращото обстоятелство по чл.116, ал.1, т.9 НК, тъй като престъплението е осъществено предумишлено, защото този подсъдим е взел решение за извършването му и за начина на осъществяването му много преди инкриминираната дата, след като е имал възможност да прецени мотивите „за“ и „против“ осъществяване на престъплението. Предвид всичко изложено касационната инстанция прие, че въззивният съд правилно е оценил фактите по делото и вярно ги е квалифицирал, като законосъобразно подсъдимите Г. и В. Н. са били признати за виновни в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.18, ал.1 НК, а подсъдимият Н. Н. е бил изцяло оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл.116, ал.1, т.6, т.9, във вр. с чл.115, във вр. с чл.20, ал.3 НК. По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания: Касационният съд прецени, че касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК е посочено и в касационния протест и във всички депозирани касационни жалби. При преценка на основателността на оплакванията, относими към това основание следва да бъде проверен анализа на обстоятелствата, направен от въззивната инстанция при индивидуализация на наказанията на осъдените подсъдими В. Н. и Г.. Правилно като отегчаващи отговорността на подсъдимия В. Н. са отчетени предходните му осъждания, като е прието, че въпреки изтърпяното ефективно наказание не много преди извършване на престъплението то не е оказало своето възпиращо въздействие. Правилно като отегчаващи обстоятелства са ценени водещата роля на този подсъдим при осъществяване на деянието, това че той е мотивирал подсъдимия Г. да участва като съизвършител в опита за убийство и са отчетени характеристиките на използваното самоделно взривно устройство, отличаващо се с много по- голяма мощност от другите средства за извършване на престъпления с идентична правна квалификация по чл.116, ал.1, т.6, пр.1-во НК. Като отегчаващо отговорността обстоятелство е следвало да бъде отчетено и наличието на два квалифициращи признака на извършения опит за умишлено убийство. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение на този подсъдим са ценени това, че престъплението е останало недовършено и изключително дългия период от време, изминал от инкриминираната дата до постановяване на въззивния съдебен акт. При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства наказанието на подсъдимия В. Н. е определено по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК в размер на десет години „лишаване от свобода“, като е отмерено под специалния минимум, предвиден в нормата на чл.116, ал.1 НК. Касационната инстанция прецени, че въззивният съд правилно е отчел съществуването на посочените по- горе две смекчаващи отговорността обстоятелства, като вярно е приел, че изключително дългата продължителност на воденото наказателно производство следва да бъде ценена като изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство и налага определяне на наказанието под предвидения законов минимум. Верни са изводите на въззивния съд, че този продължителен период следва да бъде отчетен при преценка за евентуалното въздействие на наложеното наказание за постигане на целите на чл.36 НК, като на това основание и като е съобразил конкретната тежест на извършеното престъпление и данните за личността на подсъдимия В. Н. въззивният съд правилно е приел, че същото следва да бъде в размер на десет години „лишаване от свобода“. Касационният съд намира, че не са налице предпоставките за уважаване на исканията, отразени в касационния протест и касационната жалба на държавното и частното обвинение, защото въззивният съд правилно е преценил, че производството се е развило извън разумния срок, причина за това не е било процесуалното поведение на този подсъдим и това обстоятелство налага приложението на чл.55, ал.1, т.1 НК. Отмереното наказание по вид и размер е съответно на извършеното престъпление и напълно достатъчно за постигане на целите на генералната и специалната превенция. Ето защо същото не следва да бъде завишавано. Касационният съд не възприе и оплакванията за необоснована тежест на наказанието, отразена в жалбата на защитника на подсъдимия В. Н., като прецени, че при определяне на неговия размер са отчетени вярно наличните отегчаващи отговорността му обстоятелства и допълнителното му редуциране би било необосновано. В случая изминалия период от време до приключване на производството вече е бил отчетен от въззивния съд и е довел до налагане на наказание с пет години под определения от законодателя специален минимум. Това наказание не следва да бъде допълнително редуцирано, защото е съответно на данните за престъплението и тези, характеризиращи личността на подсъдимия. Правилно въззивният съд е отчел като смекчаващи отговорността на подсъдимия Г. обстоятелства необремененото му съдебно минало, направените самопризнания в хода на воденото досъдебно производство, по- ниската степен на участие в извършеното престъпление и изминалия изключително дълъг период от време от извършване на опита за умишлено убийство до постановяване на последния въззивен съдебен акт. Независимо от това, че въззивния съд не го е отразил изрично в мотивите, като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени начина на извършване на престъплението и характеристиките на използваното самоделно взривно устройство (подход намерил приложение при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия В. Н.). При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства правилно наказанието на Г. е определено по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК- под минималния размер предвиден в нормата на чл.116, ал.1 НК. Касационният съд прецени, че правилно въззивната инстанция е отчела наличието на няколко смекчаващи отговорността обстоятелства (едно от които е това, че престъплението е останало недовършено и общественоопасните му последици не са настъпили) и едно изключително смекчаващо отговорността обстоятелство (продължителността на воденото производство) и е наложила наказание значително под предвидения законов минимум. Всичко отразено по- горе по отношение на приложението на чл.55 НК е относимо и за този подсъдим. Определянето на наказание в размер на шест години „лишаване от свобода“ е съответно на данните за личността на Г. и тези относими към конкретното инкриминирано деяние. Това наказание не е несъразмерно леко и за това исканията на държавното и частното обвинение следва да бъде преценени като неоснователни и не могат да бъдат уважени. Касационният съдебен състав прецени, че не може да бъде уважена и претенцията на защитата на този подсъдим за допълнително редукция на наказанието, тъй като същото и към момента е наложено под минималния размер, предвиден в чл.116, ал.1 НК и е значително по- малко от това, отмерено на подсъдимия В. Н.. Допълнителното му редуциране би било несъответно на обществената опасност на извършеното престъпление и не би гарантирало постигането на целите на чл.36 НК. Предвид всичко изложеното касационният съд прецени, че наложените на подсъдимите В. Н. и Г. наказания не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК защото са определени при правилно отчитане на смекчаващите и отегчаващите отговорността на всеки от подсъдимите обстоятелства и съответстват на обществената опасност на извършеното от двамата престъпление. Ето защо и същите не следва да бъдат коригирани. По гражданския иск: Правилно въззивният съд е приел, че са били налице предпоставките за уважаване на приетия за съвместно разглеждане граждански иск, като е отчел наличието на материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на подсъдимите В. Н. и Г.. Вярно е отчетено, че те са осъществили виновно престъплението, в резултат на което пострадалия П. е претърпял неимуществени вреди, като е налице пряка причинно- следствена връзка между тези вреди и осъщественото престъпление. Правилно при определяне на размера на претърпените вреди са отчетени преживените душевни страдания от П., принудителната му промяна на живота, ограничаването на социалните му контакти, продължителния психически стрес и тревожност в резултат на осъществения опит за убийство. Естеството на претърпените неимуществени вреди и продължителността на негативното въздействие на извършеното престъпление са отчетени съобразно стандарта на чл.52 ЗЗД и правилно е определено обезщетение в размер на 50 000 лева, дължимо солидарно от двамата подсъдими в едно със законната лихва върху тази сума от момента на извършване на деянието до окончателното изпълнение на задължението. Касационният съд прецени като верни изводите на въззивната инстанция, че не следва да бъде уважаван приетия за съвместно разглеждане граждански иск в пълния му размер от 120 000 лева, тъй като за разликата над 50 000 лева той е недоказан, защото присъденото обезщетение е съответно на претърпените вреди и достатъчно те да бъдат репарирани. Ето защо и претенцията на частното обвинение за коригиране на атакувания въззивен съдебен акт в тази му част не следва да бъде уважавана защото е неоснователна. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №260004 от 03.06.2022 г., постановено по ВНОХД №516/2018 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.