Р Е Ш Е Н И Е № 429 София, 10 октомври 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети септември 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря ...........Д. Околийска ....................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........М. ВЕЛИНОВА.............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1438/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия И. А. Е. срещу въззивно решение № 143, постановено на 10.04.2013г. от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 263/2013 г. С първоинстанционна присъда № 5, постановена от Софийски градски съд на 14.01.2013г. по НОХД № 4234/2012 г., подс. И. Е. e бил признат за виновен за това, че в периода 18.05.2012 г. – 19.05.2012 г. при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив в [населено място] е отнел чужди движими вещи на обща стойност 2000 лв. от владението на М. В. Р. и В. Г. А. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199 ал.1 т.4 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 29 ал. 1 б. А и Б от НК е бил осъден на десет години лишаване от свобода, като е бил определен първоначален „строг” режим за изтърпяване на наказанието в затвор. Подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданските ищци Р. и А. обезщетения за претърпените от тях имуществени вреди в размери съответно 250 и 1750 лв. С въззивно решение № 143/10.04.2013г., постановено по ВНОХД № 263/2013 г. Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е оправдал подс. Е. да е извършил престъплението при опасен рецидив по чл. 29 ал.1 б.Б НК и е потвърдил присъдата в останалата й част. Касационната жалба релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - нарушение на материалния закон, предвид осъждането на подсъдимия при липса на доказателства за неговото авторство. Съдържа се и довод за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, предвид подценяването на смекчаващите отговорността обстоятелства - нисък интензитет на употребената сила, сравнително невисока обществена опасност на деянията, наличие на предходни осъждания с голяма давност и с нисък размер на наложените наказания. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подс. Е. или за намаляване на наложеното наказание. Пред касационната инстанция защитата на подс. Е. поддържа жалбата с всички изложени в нея съображения. Самият подсъдим я поддържа поради убеждението си, че не е виновен и в последната си дума иска да бъде оправдан. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като на всички доводи е бил даден отговор от двете предходни инстанции и счита, че наложеното наказание не се явява явно несправедливо. Предлага на съда въззивното решение да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. 1. По отношение на твърдяното в нея нарушение на материалния закон: По същество аргументите в касационната жалба представляват твърдения за наличие на нарушение на процесуалния ред за оценка на доказателствата, поради което представляват доводи за касационно основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК Независимо от това, доколкото като крайна цел се иска постигането на оправдаване на дееца поради това, че не е автор на деянията, то ВКС дължи произнасяне и по двете основания, доколкото неправилната оценка на доказателствата би могла да доведе до неправилно приложение на материалния закон. Не се открива какъвто й да порок в процесуалната дейност на съдебните инстанции по същество, която да е придала на гласните доказателствени средства – показанията на свидетелките Р. и А., както и на писмените доказателствени средства – протоколи за разпознаване на подсъдимия, съдържание, което те нямат. Те безспорно установяват авторството в лицето именно на подсъдимия Е.. Не се установява в хода на разследването да са били нарушени правилата, уреждащи процедурата по разпознаване на лица. Двете пострадали свидетелки са били разпитани непосредствено преди извършването на това процесуално-следствено действие, описали са белезите, по които биха разпознали извършителя, а впоследствие при самото разпознаване са посочили по какво са го отличили от останалите съпоставени лица. При съпоставката на съдържанието на протоколите за разпит на А. и Р. /л.14 и л.61/ и на протоколите за разпознаване на лице /л.13 и л. 62/ не се констатира да намира опора в тях възражението на подс. Е., че описаните белези са противоречиви и не съвпадат. Не е основателно и твърдението на подсъдимия, че първо е бил разпознат по снимки от пострадалите, а впоследствие е бил предоставен за разпознаване на живо, което опорочавало извършеното разпознаване. Предоставянето на снимки на пострадали от престъплението е оперативен способ, който цели определянето на основните тактики за издирване на извършители на престъпления и разработване на евентуалните версии по разследването. Разпознаването е процесуално-следствено действие, което е уредено в НПК – раздел VІІ на Глава четиринадесета, подчинено е на строги правила и цели събирането на годни доказателства в процеса. Няма основания да се счита, че е бил опорочен този процесуален ред, още повече, че и двете свидетелки – пострадали от деянията, са заявили изрично, че на предоставените им снимки не са разпознали лицето, което е било извършител на грабежите. Не са налице обстоятелства да се постави под съмнение спазването на нормата на чл. 171 ал.2 от НПК. Видно от фотоалбумите за извършените разпознавания /л.15-17 и л. 63-65/ подс. Е. е бил съпоставен със сходни лица както по ръст, така и по външност и по облекло, а също и по възраст. Не се открива процесуален порок в оценъчната дейност на въззивния съд и на обясненията на подс. Е., който твърди, че в дните на инкриминираните деяния се е намирал на отдалечено място от София /в Б. или на морето/. Това обстоятелство правилно е било интерпретирано от въззивният съд съвкупно с показанията на свидетелите Л. и Б. /които твърдят, че са били с подсъдимия на яз. Л. – достатъчно отдалечен от двете места, за които е твърдял Е./. Обосновано двете съдебни инстанции по фактите са игнорирали обясненията на подс. Е. в тази им част, възприемайки ги като неудачно лансирана защитна версия. Налице е съществено противоречие в защитните доказателства, изхождащи от него и от свидетелите на защитата относно мястото, където подсъдимият е твърдял, че се е намирал. Това противоречие правилно е интерпретирано като оборващо защитната теза на подс. Е., поради което въззивният съд не може да бъде упрекнат, че е игнорирал каквото и да е доказателство, което би могло да се тълкува в негова полза. Липсата на веществени доказателства по делото, както и обстоятелството, че не са били запазени записи от охранителните камери в районите на местопрестъпленията, не са обстоятелства, които биха могли да внесат съмнение в доказателствената верига, тъй като съдът е провел прецизно и обективно съдебно следствие. Положени са всички усилия за събиране на доказателства, поискани от защитата, но е било установено, че те не съществуват. Това обстоятелство обаче не би могло да се тълкува нито в полза, нито във вреда на подсъдимия, поради което съдебните инстанции са обосновали фактическите си изводи с наличните по делото доказателства. Начинът, по който те са били събрани и анализирани, не сочи на допуснато каквото и да е нарушение на процесуалните правила, поради което съдилищата не могат да бъдат упрекнати, че са нарушили и материалния закон, като са приели, че подс. Е. е автор на инкриминираните деяния. Несъгласието на подсъдимия с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите – Софийски градски съд и Софийски апелативен съд, правилно са били подведени под нормата на чл. 199 ал.1 т.4 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 29 ал.1 б.Б от НК. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление по този законов текст, осъществено от подс. Е.. С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на дееца. 2. По отношение на твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационната инстанция намира, че и в тази му част въззивното решение е законосъобразно. В случая индивидуалната тежест на конкретното продължавано престъпление е била съпоставена с изискванията на индивидуалната и генерална превенции и напълно обосновано Софийският апелативен съд е приел, че целите на чл. 36 от НК ще се постигнат именно с това наказание, което е наложил СГС. Не са били налице каквито и да е нови обстоятелства, които да се изтъкват от жалбоподателя, рефлектиращи върху справедливостта на размера на наложеното наказание от десет години „лишаване от свобода”, което е в средния размер на предвиденото за престъпление по чл. 199 ал.1 т.4 от НК. При отмерването му съдилищата са се съобразили с многобройните осъждания на Е., невлияещи на правната квалификация на престъплението в конкретния случай. ВКС не констатира да са налице обстоятелства, влияещи на наказанието, които да са останали извън вниманието на съдилищата или пък тяхната относителна тежест да е била подценена. Липсва основание за последващо смекчаване на санкцията „лишаване от свобода”, тъй като това би се оказало проява на немотивирана снизходителност в разрез с всички правила на индивидуализацията на наказанието и целите, които законодателят му е възложил. Касационният съд изцяло споделя изводите на въззивната инстанция, че приетият размер на лишаването от свобода е необходим за постигане на целите на наказанието спрямо конкретния подсъдим, извършил престъплението с две деяния в два последователни дни, както и след като е бил неколкократно осъждан за престъпления, свързани с употребата на сила / чл. 150, чл. 152 и чл. 198 НК/. Очевидно е, че изтърпяваните до момента от него ефективни наказания „лишаване от свобода” не са изиграли своята възпираща роля, след като е продължил с престъпната си дейност. ВКС е на мнение, че всяко по-нататъшно смекчаване на наложеното му наказание би било в противовес с целите на личната и генерална превенции. С оглед на това не се налага намеса с цел изменение на въззивното решение и в тази му част Предвид изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 143/ 10.04.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 263/2013 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.