4 решение по гр.д.№ 291 от 2015 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. 4 Р Е Ш Е Н И Е № 122 София, 02.07.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо гражданско отделение в открито съдебно заседание на трети юни две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д. № 291 от 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. С решение № 275 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 3246 от 2014 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. по молба на В. Б. П. и Т. Б. П. /наследници на починалата в хода на касационното производство В. В. П./ е отменено частично на основание чл.303, ал.1, т.5 ГПК влязлото в сила решение № 13 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 2264 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВКС. След отмяната на основание чл.303, ал.1, т.5 ГПК делото остава висящо по касационната жалба на [община] срещу решение № 196 от 15.11.2012 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, постановено по в.гр.д.№ 390 от 2012 г. в частта му, с която са отменени решение № 612 от 27.03.2012 г. и решение № 1158 от 11.06.2012 г. на Варненския окръжен съд по гр.д.№ 2375 от 2008 г. и вместо това е постановено ново решение, с което са отхвърлени като неоснователни исковете на [община] срещу Д. В. В., В. В. П. /починала в хода на делото пред касационния съд, с наследници В. Б. П. и Т. Б. П./, Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И. и А. Г. С. за заплащане на основание чл.72, ал.1 ЗС на сумата 598 000 лв.- част от претендираната сума от 998 000 лв., предявена като частичен иск за общо дължимите 2 649 028 лв., представляващи увеличената пазарна стойност на имот, находящ се в [населено място], [улица] вследствие на извършени от ищеца подобрения през периода 31.12.1972 г. до 02.01.2008 г., за заплащане на основание чл.72, ал.2 ЗС на сумата 500 лв., предявена като частичен иск за общо дължимите 40 328,38 лв., представляващи необходими разноски за запазване на горепосочения имот през същия период и за признаване правото на общината да задържи имота на основание чл.72, ал.3 ЗС, както и в частта за присъдените с въззивното решение разноски. В писмени отговори от 28.02.2013 г. и от 16.02.2015 г. и в съдебно заседание пълномощниците на ответниците по касационна жалба Д. В. В., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И., А. Г. С., В. Б. П. и Т. Б. П. /последните двама конституирани като наследници на починалата В. В. П./ твърдят, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд и че касационната жалба срещу това решение е неоснователна.. С определение № 196 от 02.04.2015 г. е допуснато касационното обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните два въпроса: 1. Длъжен ли е съдът, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец на имота на ответника, да обсъди и се произнесе по основателността на претенциите на ищеца за извършени подобрения и направени необходими разноски за този имот в качеството му на недобросъвестен владелец или държател и 2. Дали правоприемството на общината от държавата по отношение на правото на собственост на държавни имоти, които са преминали в общинска собственост ex lege на основание пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА включва правоприемство и по отношение на дължимите от реституираните собственици на имотите обезщетения за извършени преди влизане в сила на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА от държавата подобрения и направени необходими разноски в такива имоти. По първият от въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, е констатирано противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС /решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/, в която се приема, че въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска, както и че ако съдът констатира недобросъвестно владение, при установени от него по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, той е длъжен да се произнесе по претенцията на друго правно основание /чл.74, ал.1 ЗС/ въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска като иск по чл.72, ал.1 ЗС. Настоящият състав споделя приетото в горепосочените решения на ВКС и приема, че при предявен иск за заплащане на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот, ако установи, че ищецът е имал качеството добросъвестен владелец или е бил недобросъвестен, но е извършил подобренията със знанието и без противопоставянето на собственика /чл.74, ал.2 ЗС/, съдът следва да се произнесе по претенцията като присъди увеличената стойност на имота, а ако установи, че владението е било недобросъвестно- да присъди по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията. В обжалваното решение е прието обратното: че на ищеца [община] не следва да се присъжда обезщетение за направените през периода от 20.08.1992 г. до 02.01.2008 г. подобрения и разноски за имота на ответниците, тъй като през този период [община] не е била добросъвестен владелец на имота и не е предявила иск по чл.74 ЗС. По вторият от въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС счита следното: Както е прието в т.I и в т.IV от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9 от 1974 г., разпоредбите на чл.72 и чл.74 ЗС регулират правоотношения, породени от неоснователно обогатяване на собственика с подобренията, извършени от владелеца на вещта, а разпоредбата на чл.72 ЗС се прилагат и по отношение на лица, които са извършвали подобрения в имот със съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик- лица, които са придобили имота на валидно правно основание, но впоследствие това придобивно основание е било развалено, отменено или отпаднало не по тяхна вина. По аргумент от това подобрителят на имот, чието отчуждаване е било отменено по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, също има правата по чл.72 ЗС за извършените в имота преди отмяна на отчуждаването подобрения, ако е вършил тези подобрения със съзнанието, че подобрява свой имот. Тъй като се касае за ликвидиране на отношения по повод на неоснователно обогатяване, право на обезщетение за извършените подобрения и в горните случаи има не собственикът на имота към момента на извършване на подобренията, а лицето, което е извършило и вложило свои средства за подобренията и съответно е обедняло. Поради това без правно значение за решаване на въпроса кой има право да претендира за направени преди 17.09.1991 г. /датата на влизане в сила на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА, по силата на който определени държавни имоти стават общинска собственост/ в държавен имот подобрения е въпросът кой е бил собственик на имота към онзи момент. От значение е само с чии средства са били извършени подобренията и кой е обеднял в резултат на тяхното извършване /държавата или общината/. Правото за получаване на обезщетение за тези подобрения не е вещно, а облигационно, поради което с преминаване на собствеността от държавата към общината по силата на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА това право не се прехвърля на общината. Предвид на изложеното на поставения въпрос следва да се отговори, че правоприемството на общината от държавата по отношение на правото на собственост на държавни имоти, които са преминали в общинска собственост ex lege на основание пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА, не включва правоприемство по отношение на дължимите от реституираните собственици на имотите обезщетения за извършени преди влизане в сила на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА от държавата подобрения и направени необходими разноски в такива имоти. ПО СЪЩЕСТВОТО НА ЖАЛБАТА: С оглед приетото по-горе по първия от поставените по делото правни въпроси, обжалваното решение е неправилно в частта му, в която е прието, че на ищеца не се дължи никакво обезщетение за направените през периода от 20.08.1992 г. до 02.01.2008 г. подобрения и разноски за имота на ответниците, тъй като през този период [община] не е била добросъвестен владелец на имота и не е предявила иск по чл.74 ЗС. В обжалваното решение неправилно е прието и че през периода от 20.08.1992 г. /датата на подаването на молбата на ответниците за отмяна на отчуждаването/ до 11.01.2008 г. /датата на влизане в сила на решението по адм.д.№ 464 от 2007 г. на Варненския окръжен съд за отмяна на отчуждаването/ общината не е била добросъвестен подобрител на имота. Подаването на молба за отмяна на отчуждаването по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС няма за последица автоматично възстановяване на правата на лицето, от което имотът е бил отчужден /възстановяването на собствеността по този закон е по административен ред и настъпва едва след влизане в сила на заповедта /решението/ за отмяната на отчуждаването, а не от подаване на молбата за отмяна на отчуждаването/. Поради това през периода от подаване на молбата за отмяна на отчуждаването до влизане в сила на административния акт /решение/ за отмяна на отчуждаването общината все още е собственик на имота и извършва подобренията в него със съзнанието, че е собственик. Поради това и по съображенията, изложени в т.4 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. до датата на влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването на имота и реституирането му на бившите му собственици, общината има правата по чл.72 ЗС като добросъвестен подобрител на имота. Наличието на правен спор досежно наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността не обосновава извод за недобросъвестност на извършващото подобренията лице, тъй като решението за отмяна на отчуждаването има действие занапред, т.е. до отмяна на отчуждаването подобренията се извършват в имот, собствеността върху който принадлежи на подобрителя, и законът не установява забрана за извършването им в хода на висящия процес. Право на собственика при повдигнат спор, решението по който ще има действие занапред, е да упражнява фактическата власт върху имота пълноценно и по време на разглеждане на делото. Неправилно е обжалваното решение и в частта относно претендираното обезщетение за подобрения и разноски за периода от 31.12.1972 г. до 16.09.1991 г. /до влизане в сила на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА, според който процесният имот от държавна е станал общинска собственост/, доколкото съдът е решил, че такова обезщетение не се дължи, тъй като към момента на извършване на подобренията собственик на имота е била държавата, а не общината, без да обсъди и се произнесе по това с чии средства са извършени тези подобрения и кой в крайна сметка е обеднял в резултат на тяхното извършване- държавата или общината. Неоснователно е възражението на ответниците, че те като реституирани собственици на отчужден по реда на ЗПИНМ имот не дължат обезщетение за направените в имота им преди отмяната на отчуждаването подобрения. Дадените в Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по тълк.д.№ 3 от 1994 г. на ОСГК на ВС разяснения досежно недължимостта на равностойността на извършените подобрения касаят само имоти, отчуждени по реда на някои от посочените в чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ имоти- закони с конфискационен характер, по реда на които собствениците не са получавали обезщетение за отнетите им имоти или са получавали напълно неравностойно обезщетение /с държавни облигации, които впоследствие са били напълно обезценени/. Именно защото собствениците на тези имоти не са били обезщетени и защото в закона изрично е предвидено, че нямат право да претендират за обезщетение, за времето през което са били лишени от ползването на имотите им, в ТР е прието, че справедливостта изисква да не им се възлага да понесат направените през този период без тяхно знание и съгласие разноски за имотите. Посоченото ТР не обсъжда и не дава разрешение на въпроса дали такива разноски се дължат за имоти, които са били реституирани по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Настоящият състав на ВКС счита, че горепосоченото тълкувателно решение не може да бъде приложено по аналогия за отчуждените по благоустройствените закони имоти поради следното: Отчуждаването на имотите по реда на тези благоустройствени закони се е извършвало срещу заплащането на напълно равностойно обезщетение. Поради това, с цел недопускане на неоснователно обогатяване, законът предвижда, че отмяната на това отчуждаване се допуска само след връщане на полученото обезщетение. Действително, въпросът за подобренията и необходимите за отчуждения имот разноски за времето, когато този имот е бил отчужден, не е изрично уреден в ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Това е така, тъй като този закон по принцип не допусна отмяна на отчуждаването, когато отчужденият имот е променен- върху него фактически е започнало реализирането на мероприятието, за което той е отчужден /чл.1 от закона/. Доколкото обаче е възможно в такъв имот да са извършени подобрения и необходими разноски и доколкото е налице празнота в закона, за уреждане на възникналите между подобрителя и реституираните собственици облигационни отношения по повод на тези подобрения и необходими разноски следва да се приложи общия принцип на чл.59 ЗЗД, уреждащ материята за неоснователното обогатяване. Поради това, ако в периода между отчуждаването и неговата отмяна в имота са извършени значителни подобрения, в резултат на които стойността на имота се е повишила, с отмяната на отчуждаването бившите собственици се обогатяват неоснователно за сметка на лицата, извършили подобренията. Именно с цел преодоляване на това неоснователно обогатяване, след отмяна на отчуждаването собствениците дължат обезщетение за направените в имотите им подобрения. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, например решение № 404 от 24.10.2011 г. по гр.д.№ 1037 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и незадължителната практика, например решение № 2527 от 20.01.2005 г. по гр.д.№ 2247 от 2003 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. След отмяна на решението на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия: назначаване и приемане на нова съдебно-техническа експертиза със задача: 1. След като провери представените по делото писмени доказателства и наличната в общината документация, да даде заключение затова чии са били средствата, вложени за извършването на подобренията в процесния имот през периода от 31.12.1972 г. до 16.09.1991 г. /държавни, общински или държавни, предоставени на общината за изграждане на обекти, обслужващи населението на съответната община/, по кое перо от общинския бюджет са били изразходвани и ако тези средства не са били изразходвани за процесните подобрения- в чий бюджет са можели да останат и за какви цели /на общината или на държавата/ са можели да се използват съобразно действащите към онзи момент законови разпоредби- обстоятелства, които са от значение за решаването на въпроса, кой е обеднял в резултат на извършените през периода от 31.12.1972 г. до 16.09.1991 г. подобрения /общината или държавата/, 2. С чии средства е била заплатена стойността на придадените към процесния имот след отчуждаването му 165 кв.м. от съседни дворни места, 3. Дали придадените 165 кв.м. са били част от процесния имот по действащия към момента на отмяна на отчуждаването /11.01.2008 г./ подробен устройствен план на града или отчуждителното действие на плана по отношение на тях е отпаднало на основание пар.8 ПР на ЗУТ или на друго основание, 4. Ако присъединените по регулация 165 кв.м. все още са част от възстановения на ответниците имот, с колко се е увеличила стойността на този имот в резултат на присъединяването, 5. С колко се е увеличила стойността на имота в резултат на извършените през отделните периоди подобрения: от 31.12.1972 г. до 16.09.1991 г., от 17.09.1991 г. до 20.08.1992 г. и от 20.08.1992 г. до 02.01.2008 г. Поради всичко гореизложено Върховният касационен съд, ГК, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 196 от 15.11.2012 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, постановено по в.гр.д.№ 390 от 2012 г., В ЧАСТТА МУ, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от [община] срещу Д. В. В., В. В. П. /починала, с наследници В. Б. П. и Т. Б. П./, Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И. и А. Г. С. за заплащане на основание чл.72, ал.1 ЗС на сумата 598 000 лв.- част от претендираната сума от 998 000 лв., предявена като частичен иск за общо дължимите 2 649 028 лв., представляващи увеличената пазарна стойност на имот, находящ се в [населено място], [улица] вследствие на извършени от ищеца подобрения през периода 31.12.1972 г. до 02.01.2008 г., за заплащане на основание чл.72, ал.2 ЗС на сумата 500 лв., предявена като частичен иск за общо дължимите 40 328,38 лв., представляващи необходими разноски за запазване на горепосочения имот през същия период и за признаване правото на общината да задържи имота на основание чл.72, ал.3 ЗС, както и в частта по присъдените по дело разноски. ВРЪЩА делото В ТАЗИ ЧАСТ за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.