7 Р Е Ш Е Н И Е № 108 София, 07 април 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 78/2015 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимите Р. П. А. и И. А. И. срещу решение № 256/12.12.2014 г., постановено по ВНОХД № 277/2014 г. от Апелативен съд – Велико Търново. Касационната жалба на подсъдимите А. и И. се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че е допуснато нарушение на принципните норми на чл. 13 и чл. 14 от НПК, както и на чл. 339, ал. 2 от НПК. Не са анализирани разпоредбите на специалното законодателство, поради което въззивният съд незаконосъобразно е потвърдил осъждането на подсъдимите и по чл. 277а, ал. 7 от НК. Отправените искания са за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимите по повдигнатите им обвинения или за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимите Р. П. А. и И. А. И. не се явяват, редовно призовани. Жалбата се поддържа от процесуален представител по съображенията, изложени в нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че решението на въззивния съд следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда № 80/04.09.2014 г., постановена по НОХД № 196/2014 г. от Окръжен съд – Велико Търново, подсъдимите И. А. И. и Р. П. А. са признати за виновни за извършено от тях в съучастие като съизвършители престъпление по чл. 277а, ал. 3 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 54 от НК им са наложени наказания от по една година лишаване от свобода и глоби в размер на по 5 000 лева. Със същата присъда всеки от подсъдимите е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 277а, ал. 7 от НК, за което на основание чл. 54 от НК им са наложени наказания от по шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК на всеки от подсъдимите И. и А. е определено едно общо наказание лишаване от свобода за срок от по една година и глоба в размер на по 5000 лева. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така определеното общо наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от три години за всеки от подсъдимите. С въззивното решение, постановено по жалба на двамата подсъдими, присъдата е потвърдена. ІІ. Жалбата е неоснователна. Преди всичко следва да се отбележи, че в касационната жалба се съдържат пространни цитати от мотивите на постановените съдебни актове, от въззивната жалба, както и от доказателствените източници. На тази основа се изразява несъгласие с изводите на съдебните инстанции и се обосновава нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Подобен подход на оспорване прави трудно откроими конкретните възражения и подкрепящите ги доводи и по принцип се отклонява от изискванията на закона към съдържанието на касационната жалба – виж, чл. 351, ал.1 от НПК. Освен това, в едната си част изложението в жалбата касае необосноваността на съдебния акт, която както е известно не е касационно основание по смисъла на чл. 348, ал.1 от НПК. Изводимо от съдържанието на касационната жалба, макар и конструирана по посочения начин, може да се каже, че се претендират процесуални нарушения, свързани с доказателствената дейност на предходните инстанции и с качеството на въззивния съдебен акт. Тези възражения са неоснователни. Заключенията на въззивния съд, с които е потвърдено осъждането на двамата подсъдими по чл. 277а, ал. 3 и по чл. 277а, ал. 7 от НК, не са изградени в нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Всички доказателства, събрани по делото, са били подложени на задълбочен анализ. Обстойните възражения за несъответствие на констатациите, отразени в протокола за оглед, с данните, изводими от гласните доказателствени средства, са били обсъдени от предходните инстанции. Отразените обстоятелства в протокола за оглед са намерили подкрепа в показанията на свидетелите Л. и И., които при извършената проверка са възприели намиращите се там предмети, вкл. и металотърсачите, както и в данните, съобщени от поемното лице, участвало при огледа на МПС. Усилията на защитата да дискредитира показанията на И. и Л. чрез съпоставянето на посочените от тях данни за местонахождението на металотърсачите с тези, съдържащи се в обясненията на подсъдимите, правилно са определени като неуспешни. Свидетелите последователно възпроизвеждат своите възприятия за местонахождението на цитираните технически средства при извършваната от тях проверка, за транспортирането на МПС до РПУ, където е извършен и оглед в присъствие на поемните лица. При извършения оглед на автомобила е отразено, че техническите средства са открити в багажника на лекия автомобил. Заявеното от И. известно колебание по този въпрос е обяснено от него с оглед изминалия период от време. Това обаче не опровергава констатираното в протокола за оглед, намерило отражение и в приложения към него фотоалбум. Нещо повече, първостепенният съд, с оглед твърденията на подсъдимите И. и А., е изискал и приложил към делото всички фотоснимки, направени по повод извършеното процесуално-следствено действие, но и неприложените две от тях не са дали основание за други изводи, различни от направените от съда. Въз основа на анализа на сочените доказателствени източници, предходните инстанции правилно са отхвърлили като недостоверни обясненията на подсъдимите, че единият металотърсач е бил поставен на задната седалка в лекия автомобил. В този смисъл неприемливи са доводите, отразени в касационната жалба, че съдът не е обсъдил данните за местоположението на металотърсачите, имащи значение за определяне степента на достоверност на показанията на свидетелите И. и Л., тъй като този факт е установен по надлежния ред. Тезата на подсъдимите, че са отишли в района на [населено място] могила да търсят „старо желязо”, е опровергана от доказателствата по делото, изводими от гласните доказателствени източници, обсъдени в контекста на КСХИЕ и дадените разяснения от вещото лице, на писмените данни по делото - виж писма от Р., конкретно от Р. [населено място], съответно от Министерството на културата. Законосъобразен е изводът на въззивната инстанция, че събраните косвени доказателства водят до несъмнен еднозначен извод, че подсъдимите са извършвали нерегламентирано издирване на археологически обекти, използвайки технически средства, независимо, че не са заловени при самите изкопни дейности, а след тяхното преустановяване. За това свидетелстват прясната пръст, установена по техническите средства и върху иззетите предмети, а и самите подсъдими не оспорват да са били на съответното място и да са извършвали изкопни действия, но с различна цел. Предходните инстанции не могат да бъдат упрекнати, че са ограничили правата на подсъдимите, като в нарушение на разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от НПК не са събрали оправдателни доказателства. В тази връзка, с оглед защитната теза, първата инстанция е изискала справка от дружества, занимаващи се с изкупуване на скрап, събрала е и писмени и гласни доказателства за съществуването на стари стопански постройки в местността „И.”(„И.”), вече разрушени. Сочените обстоятелства са обсъдени от въззивната инстанция. Правилно е прието, че предаването на метални отпадъци от подсъдимия/подсъдимите съвсем не означава, че целта им и в конкретния случай е била откриването на такива. Съвсем точно в тази връзка втората инстанция е посочила, че за интереса на подсъдимите именно към археологически находки сочат откритите и иззети от тях движими културни ценности, а твърдението на И., че никога не се е занимавал с археологически обекти (движими културни ценности), се опровергава от данните за наказването му по реда на чл. 78а от НК за деяние, осъществило състава на чл. 278а, ал.1 от НК. В допълнение може да се каже и това, че са иззети и множеството фрагментирани предмети с минимални размери, които макар и да не притежават художествени качества, за да бъдат квалифицирани като движими културни ценности (виж, заключението по КСХИЕ), по своя външен вид и характеристики, определено насочват към такъв интерес у подсъдимите. Все в тази насока са коментирани и предпроцесните изявления на двамата подсъдими за целта на действията им, възприети от свидетелите И. и Л.. На следващо място, за съставомерността на деянието по чл. 277а, ал.1 от НК от обективна страна е от значение дали деецът извършва без съответното разрешение действия по търсене на археологически обекти, а не дали на същото място съществуват такива, дали са намерени (в случая са открити) и дали теренът попада в територията на недвижима културна ценност или в нейната охранителна зона – сравн. чл. 277а, ал. 2 от НК. В този смисъл, претенцията, че в посочената местност са съществували само стари стопански постройки, при обсъдените доказателства, не допринася за защитната теза. Извън казаното, в разясненията си вещото лице изрично е посочило, че за землището на [населено място] могила има постъпила информация за намирани археологически обекти и има регистрирани селища от Римската и Късноантичната епохи, както и че изследваните движими културни ценности датират именно от този период. Не се подкрепя от данните по делото и възражението, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. На цитираните в касационната жалба доводи, съдържащи се във въззивната жалба, е даден отговор с оспореното решение чрез извършения доказателствен анализ, въз основа на който са приети установените факти, а несъгласието на жалбоподателите с тях не очертава претендираното нарушение. Обобщено, касационната проверка не констатира да е допуснато нарушение на процесуалните правила, тъй като вътрешното убеждение на предходните инстанции е основано на правилна дейност по събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото. Неоснователни са възраженията на жалбоподателите срещу осъждането им по чл. 277а, ал. 7 от НК. Доводите се основават преди всичко на това, че при липса на съставомерни признаци по чл. 277а, ал. 1 от НК – за незаконно търсене на археологически обекти, то не са налице и признаците на престъпния състав по чл. 277а, ал. 7 от НК. При казаното по-горе тези доводи са неоснователни. Другото поддържано възражение е свързано с това, че съдът не е анализирал разпоредбата на чл. 152, ал. 2 от ЗКН, поради което според защитата няма как да е налице съставомерно бездействие от страна на подсъдимите по регистрация на техническите средства. Аргументация в тази връзка присъства в проверявания съдебен акт (виж, л. 21 от делото, стр. 8 от решението) и същата не се отклонява от вече изразеното разбиране в съдебната практика (в този смисъл - решение №294/2012 г. на ВКС по н.д. № 893/2012 г., ІІ н.о.; решение №356/2015 г. на ВКС по н.д. 986/2014 г., ІІІ н.о.; решение №6/2014 г. на ВКС, по н.д. № 2002/2013 г., І н.о.), което настоящият състав възприема. Конкретни доводи, относими към третото от касационните основания, не се навеждат в касационната жалба, а и касационната инстанция не намира наложените наказания на подсъдимите да са явно несправедливи, поради което липсват предпоставки за намеса. С оглед на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 256/12.12.2014 г., постановено по ВНОХД № 277/2014 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.