Р Е Ш Е Н И Е № 443 гр. София, 13 декември 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Бисер Троянов при участието на секретар Н.Цекова и в присъствието на прокурора И.Чобанова изслуша докладваното от съдията E. Авдева дело № 1469/2012 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия С. Т. Д. против решение № 202 от 25.06.2012 г. по вход № 326/2012 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата, допълненията към нея и пледоариите пред третата инстанция, се излагат съображения за касационните основания, посочени в чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Изтъква се от защитника адвокат Л. Р., че въззивното решение в атакуваната му част не е съобразено с принципните разпоредби на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл.19 от НПК. Релевират се примери за превратно възприети доказателства, залегнали в основата на фактическите изводи, подкрепящи обвинението. Защитата излага своя версия относно действията на подсъдимия като следовател при разпита на лицата Д. , П. и А., изключваща субективната съставомерност на деянието. В края на жалбата се вметва и оплакване за изтекла давност „ в случай, че са налице условията на чл.80, ал.1, т.3 от НК”. В заключение се обобщава, че както присъдата, така и решението на въззивния съд, което я потвърждава, са постановени при нарушаване на разпоредбата на чл. 303 от НПК, и се отправя искане за отмяна на въззивния съдебен акт и постановяване на решение, оправдаващо подсъдимия или, алтернативно - разпореждащо ново разглеждане на делото. Твърде неопределено искане излъчва допълнението към касационната жалба, представено от втория защитник на подсъдимия – адвокат П. Г.. В него, след обстоятелствена критика на решението на ВКС, постановено по делото от предходен съдебен състав, и съображения за съществени процесуални нарушения в досъдебната фаза и необоснованост на въззивното решение, сякаш се формулира „като най-правилно” предложение въззивното решение да бъде отменено и делото разгледано за трети път от друг състав на Софийския апелативен съд. В същото време, с акцентиране върху разбирането , че процесът след 10.02.2012 г. се развива незаконосъобразно, се допуска оправдаването на подсъдимия, макар това да не санира „недопустимо утежняване на положението му”. В крайна сметка адвокат Г. приключва колебанието си с настояване подсъдимият да бъде оправдан от касационната инстанция. Подсъдимият също представя допълнение към касационната жалба. В него той твърди, че апелативното решение е изпълнено с фрапиращи твърдения, тенденциозно интерпретирани факти и повърхностни изводи, несъобразени с установената доказателствена съвкупност. Жалбоподателят възразява срещу заключението на предходните инстанции, че не е разпитал свидетелите Д. и П., като изтъква , че не е упражнил никакъв натиск върху тях , за да подпишат протоколите за разпит. Подсъдимият насочва вниманието на касационната проверка върху показанията на свидетелите Г. П., Р. П. и И. А. и отказа на съда да бъде изслушан Я. П. - свидетел – очевидец на пътно-транспортното произшествие. Според касатора игнорирането на изброените доказателствени източници компрометират въззивното решение. Необективност в оценката на доказателствените материали жалбоподателят вижда и в анализа на заключението на графическата експертиза. In fine подсъдимият оспорва умисъла за престъпление и настоява за оправдаване по всички обвинения. Прокурорът пледира за отхвърляне на жалбата . Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Делото е за втори път пред Върховния касационен съд . Софийският градски съд с присъда № 307 от 30.09.2010 г. по нохд № 250/2010 г. признал подсъдимия С. Т. Д. за виновен в това, че в периода от 31.07.1998 г. до 12.01.1999 г. в гр.Б. в условията на продължавано престъпление, в качеството си на следовател, водещ разследването по досъдебно производство – следствено дело № 814/1998 г. по описа на Окръжна следствена служба – Бургас, спомогнал на И. Д. А. - лице , извършило престъпление, да избегне наказателно преследване без да се е споразумявал с него преди да е извършил самото престъпление както следва - в периода от 31.07.1998 г. до 12.01.1999 г. съставил официален документ - протокол за разпит на свидетел Р. Н. А., в който удостоверил неверни обстоятелства относно идентичността на разпитваното лице като свидетел и идентичността на неговия подпис, а също така удостоверил неверни обстоятелства относно механизма на пътнотранспортното произшествие и участието на това лице в него и по този начин спомогнал на И. Д. А. – лице, извършило транспортно престъпление, да избегне наказателно преследване, без да се е споразумял с него преди да е извършил самото престъпление. - на 16.10.1998 г. съставил официален документ- протокол за разпит на свидетеля А. Д. Д., в който удостоверил неверни обстоятелства - изявления относно механизма на настъпилото пътно транспортно произшествие, свидетелите и участвалите лица, които не са направени устно и непосредствено пред него, съгласно изискванията на чл. 18 и чл.19 от НПК, накарал свидетеля да подпише предварително изготвения от него протокол и по този начин спомогнал на И. Д. А. - лице, извършило транспортно престъпление, да избегне наказателно преследване, без да се е споразумял предварително с него преди да е извършил самото престъпление - на 16.10.1998 г. съставил официален документ – протокол за разпит на свидетеля И. П. П., в който удостоверил неверни обстоятелства - изявления относно механизма на настъпило пътно транспортно произшествие, свидетелите и участвалите лица, които не са направени устно и непосредствено пред него, съгласно изискванията на чл. 18 и чл.19 от НПК, накарал свидетеля да подпише предварително изготвения от него протокол и по този начин спомогнал на И. Д. А. - лице, извършило транспортно престъпление, да избегне наказателно преследване без да се е споразумявал с него преди да е извършил самото престъпление, поради което и на основание чл. 294, ал.4, във вр. с ал.1,пр.1, вр. с чл.26 ,ал.1, вр. с чл. 2, ал.2 и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години,считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият бил признат за невиновен и оправдан за останалите повдигнати обвинения. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд с присъда №5 от 11.03.2011 г. по внохд № 761/2010 г. отменил първоинстанционната присъда в осъдителната й част и оправдал подсъдимия изцяло. В останалата, оправдателна част, присъдата на градския съд била потвърдена. Срещу така постановения въззивен акт бил подаден касационен протест от П. М., прокурор в Апелативната прокуратура- С. . Към него в срока по чл. 351, ал.3 от НПК постъпили и били приети допълнения от прокурора във ВКП П. М.. Върховният касационен съд с решение № 106 от 03.04.2012 г. по вход № 236/2012 г. отменил присъдата, постановена от Софийския апелативен съд, в частта, с която подсъдимият С. Т. Д. бил оправдан по предявеното му обвинение по чл. 294, ал.4 във вр. с ал.1 пр.1 във вр. с чл.26, ал.1 и чл. 2, ал.2 от НК / по пунктове 1, 3 и 4 от обвинението/. Съдът се позовал на тежко противоречие между диспозитива и мотивите на постановената присъда, което не дава възможност да бъде установена действителната воля на съда. След повторно въззивно производство Софийският апелативен съд постановил решение № 202 от 25.06.2012 г. по вход № 326/2012 г., с което потвърдил присъдата на Софийския градски съд в осъдителната й част. Касационната жалба срещу този въззивен съдебен акт е неоснователна по следните съображения: Касаторът и неговата защита аргументират своята позиция с основното твърдение, че съдът не е извършил правилна оценка на събраните по делото доказателства, като по този начин е пренебрегнал принципните си задължения, произтичащи от чл. 13 и чл. 14 от НПК за разкриване на обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Така поддържаното в жалбата и всички допълнения към нея оплакване не намира опора в данните по делото. Двете предходни инстанции са подходили обективно при анализа на доказателствения материал, като са проверили при точно спазване на процесуалните разпоредби допустимостта, достоверността и относимостта на всички доказателства и доказателствени средства. Много внимателно са обсъдени и съответно оценени показанията на свидетелите Д. и П. без да се неглижират съдържащите се в тях противоречия. Още първостепенният съд е положил дължимите усилия да изясни причините за тях , както и влиянието им върху убедителността на съобщената от свидетелите информация. Въззивната инстанция не е имала основание да отхвърли крайния резултат на тази аналитична дейност и да изключи достоверността на показанията на Д. и П. в частта им , че през 1998 г.са изпратени от общия им познат и работодател И. Д. А. при следователя Д. и са подписали изготвените от него протоколи с невярно съдържание без да са разпитани. Апелативният съд /на стр.13 от мотивите си/ правилно е отбелязал, че изтъкваните от защитата и пред настоящия съдебен състав противоречия в показанията на двамата свидетели са несъществени. Те се отнасят до детайли от възпроизвежданите обстоятелства, обясними както с индивидуалните когнитивни възможности на разпитваните лица, така и с продължителния период, изтекъл от датата на описвания инцидент. Съществено е, че двамата свидетели единодушно отричат да са призовани и разпитани от подсъдимия, при което да са съобщили отразените в протокола данни като очевидци на катастрофата. Съдът не търпи упрек и за едностранчив и избирателен подход при проверката на тези показания. Тя е извършена в контекста на целия доказателствен материал. Данните , съобщени на съда от свидетелите , са съпоставени с тези , съдържащи се в обясненията на подсъдимия Д., и показанията на св.А. и св.П. и са изложени убедителни съображения за отказаната верификация на последните. С особена тежест в подкрепа на крайния извод за кредитиране на показанията на свидетелите П. и Д. в подкрепа на обвинението е фактът, че двамата не са посочени като очевидци от полицаите, посетили местопроизшествието / както твърди подсъдимият/, а имената им се появяват едва след показанията на св.А. и са напълно синхронизирани с тях. Процесуално коректно двете инстанции са посочили присъдата на Бургаския окръжен съд , с която свидетелят И. Д. А. е признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, единствено като контролен факт по отношение на неговото свидетелстване относно процесуалната роля на св.П. и св.Д.. Най-сетне не може да се сподели твърдението на защитата на подсъдимия, че съдът неаргументирано и в нарушение на процесуалните правила е отхвърлил показанията на свидетелите Г. П., Р. П., И. А. и Я. П., установяващи, че автомобилът, в който се намирал И. Д., бил управляван от друго лице - „Р.”. В мотивите на първата инстанция е отделено съответстващо място за обсъждане на показанията на св.А. /стр.32-35/ и св.П. /стр. 39-42/. Р. П. и Я. П. не са разпитвани в качеството на свидетели Процесуално недопустимо е инкорпориране на свидетелски показания чрез общото прочитане на „писмени доказателства” чрез протокола от съдебното заседание, в което са направени, извън хипотезите на чл.281 от НПК.Обратното становище , изразено от адв.Г., се конфронтира с тази категорична забрана. . Отказите за тяхното конституиране са обстоятелствено мотивирани с протоколни определения и не разкриват ограничаване на правото на подсъдимия да сочи доказателства. Съдът правилно е посочил , че предметът по настоящето дело е различен от този по наказателното производство срещу И. Д. А. за извършено транспортно престъпление и има по-ограничен обхват, сведен до проверка на доказателствата , събрани от подсъдимия Д. в качеството му на следовател към инкриминирания период..Обстоятелствата , които защитата на подсъдимия имала намерение да установи чрез разпита на посочените лица , не се обхващат от параметрите на обвинението и затова правилно останали извън доказателствената съвкупност. Неубедителен е опитът на касатора и защитата му да опровергаят процесуалната екзактност на фактическите изводи на съда относно протокола за разпит на Р. Н. А.. Доводите , посочени от тях в подкрепа на твърдението, че пред подсъдимия се е явил участник в пътно-транспортното произшествие, легитимирал се като Р. Н. А. с турски документ за самоличност, дал отразените в протокола уличаващи го показания, след което се подписал саморъчно, са несъстоятелни както от доказателствена , така и от логическа гледна точка. Въззивният съд е отбелязал, че лицето от турската лична карта, ксерокопирана и приложена към следственото дело, е разпитаният в настоящето производство свидетел Р. А. А. и той няма никаква връзка с разследваните обстоятелства.Според свидетеля А. Р. А. А. не е шофьорът „Р.”, който го возел в деня на инцидента.Свидетелят П. подробно обяснява , че завел до 05 РПУ за разпит във връзка с пътно-транспортното произшествие не някой друг, а именно „Р.”, познатия близък партньор на св.И. Д. А.. П. обаче не разпознал свидетеля Р. А. А. като „Р.” по представените му снимки /л.88 от т.І от ДП № 116/2008 г./. Следоватално ангажираните от касатора доказателства изключват пред подсъдимия да се е явил „Р.” от показанията на свидетелите А. и П.. Възможността „Р.” да е намерил изгубената лична карта на свидетеля Р. А. А., с който има прилика по име, възраст, външни белези и етнос, и да е използвал тази самоличност, за да признае извършено пътнотранспортно произшествие пред следователя, показва логически дефицит до границите на абсурда. Ето защо въззивният съд, добросъвестно излагайки съображения в тази насока, отхвърлил обясненията на Д., че действително е разпитал лице, представило се като Р. Н. А.. За пълнота на изложението и в отговор на допълненията към касационната жалба, следва да се отбележи, че версията на подсъдимия не се подкрепя и от заключението на графическата експертиза за авторството на подписа. Безспорно е имитирането на подписа от личната карта - факт , който не би останал незабелязан от следователя, ако действително бе провел отразения в протокола с дата 24.07.1998 г. разпит.Срещу нея е и отразеното в протокола владеене на български език от разпитаното лице, докато св.П. и св.А. описват „ разваления български ”, който говорел „Р.”. Напълно в разрез с доказателствата на делото са и доводите на защитника адвокат Г., че съдът не е имал основание да отрече реалното съществуване на Р. Н. А.. Въззивният съд е стигнал до това заключение, коментирайки не само посочените по-горе доказателства, но и данните от официалната справка за задграничните пътувания на лице с тези имена, според която последното излизане от територията на Република България на св.А. е на 23.06.1997 г. , с дата на връщане 19.07.1997 г., като няма данни за пътувания на друго лице със същото име. Тази информация от независим източник опровергава показанията на св.А. за чести бизнеспътувания на „Р.” между Турция и Р България. Обобщено, при провеждане на наказателното производство в двете му фази не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, повлияли негативно върху обективното, пълно и всестранно изясняване на обстоятелствата по делото.Фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин в обем, удовлетворяващ параметрите на постижимата обективна истина по предмета на доказване. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1 , т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на ревизия по процесуални причини. Настоящият съдебен състав се солидаризира със съображенията на предходните инстанции, противопоставени на възражението на подсъдимия за субективна несъставомерност на деянието. Установената фактическа обстановка е различна от добросъвестното изпълнение на задълженията на следовател по НПК, което касаторът се стреми да обоснове. Напротив , трите протокола за разпит – на свидетелите П. и Д. и А., разкриват добре синхронизирана и убедителна схема за отклоняване на наказателното преследване от св.И. Д. А.. Налице е пряк умисъл, тъй като подсъдимият е съзнавал противоправния характер на дейността си /тя сочи на особено флагрантно нарушение на правилата на НПК за извършване и отразяване на процесуално-следствени действия / и е преследвал настъпването на общественоопасните последици от тях. Направеното, макар с елемент на алтернативност, искане за прекратяване на наказателното производство поради настъпила давност за преследване, е лишено от фактическа и правна обосновка. Безспорно е, че наказателното производство е образувано на 29.08.2008 г. с постановление на прокурора , което изрично съдържа в обстоятелствената си част името на подсъдимия – С. Д.. С този акт е прекъсната давността за наказателно преследване преди изтичане на десетгодишния срок, предпоставящ настъпване на погасителните й последици. Ето защо наказателното производство не подлежи на прекратяване на основание чл.354, ал.1, т.2 вр. с чл.24, ал.1,т.3 от НПК. Не може да бъде споделено и твърдението на защитника адвокат Г., че протоколите за разпити на Д. , П. и А. „са редовни документи, подписани от свидетелите, имат всички реквизити в съответствие със закона, съставени са от оторизиран орган в рамките на неговата компетентност и т.н” , поради което могат да бъдат ценени „единствено с оглед тяхната достоверност, а не с оглед тяхната истинност, вярност или като преправени документи”. Не такова е становището по същия въпрос на другия защитник- адвокат Л. Р. , който приема становището на въззивния съд, че протоколите за разпит представляват само и единствено писмени доказателства и нямат обвързваща доказателствена сила. Настоящият съдебен състав застава на същата позиция. Цитираните протоколи са съставени в рамките на отделно наказателно производство с предмет извършено престъпление по транспорта. Те не отразяват действия по разследване в настоящия процес, поради което нямат доказателствена сила съгласно чл. 131 от НПК, но съдържат всички белези на документи, чието авторство и съдържание подлежи на проверка . Без практическа процесуална стойност са разсъжденията в раздел ІІ от допълнението към касационната жалба, изготвено от адвокат Г., в което се твърди, че след 10.02.2012 г. „съществуването на процеса е незаконосъобразно”,тъй като предходният състав на ВКС се е произнесъл по недопустим протест. В края на същия раздел авторът се съгласява, че разсъжденията му не водят до необходимост от ревизия на решението на ВКС, още повече , че тя е процесуално недопустима, но намира, че по този начин обогатява правната оценка на казуса. Настоящият състав се присъединява към обогатяването на правната оценка на процесуалната история на делото , като отбелязва, че качествата на протеста на прокуратурата са били ирелевантни за допустимостта на постановеното решение, тъй като съдът се е позовал на абсолютните основания за отмяна , към които принадлежи липсата на мотиви Вж. в този смисъл и Решение № 449 от 28.11.2011 г. по н.д.№2372:2011 г. на ВКС,І наказателно отделение , Решение № 272 от 19.05.2010 г. по н.д.№ 217/2010 г. на ВКС, второ наказателно отделение и др. . Много по-важно е обаче , че отменителното решение на ВКС не определя по окончателен начин наказателния статус на подсъдимия, а само дава възможност по него да се произнесе компетентен съд по предписания от процесуалния закон начин. Изложеното по-горе обуславя отхвърляне на жалбата и на второто, посочено в нея основание – нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 354 , ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 202 от 25.06.2012 г. по вход № 326/2012 г. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : 1. 2.