Р Е Ш Е Н И Е N 278 София, 10.12.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и девети октомври................... две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ ДРАГОМИР ДРАГНЕВ при секретаря Р. Иванова......................….…...................................................в присъствието на прокурора Антонова…….........................................изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА............................ гр.дело N 2392/2015 година. Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 2127 от 21.11.2014 година по гр.д. № 1265/2014 година на Софийския апелативен съд. Жалбоподателят Ф. Е. К., гражданин на Р. Турция, чрез пълномощника си адв. Д. Г. от АК-В., изразява недоволство от въззивното решение изцяло - в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди от незаконни действия на прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ /в старата редакция преди изм. с ДВ, бр.98/2012 г./, е отхвърлен за разликата между уважения размер от 35 000 лева до присъдения с първоинстанционното решение такъв от 50 000 лева, като е потвърдено същото решение в отхвърлителната част до предявения пълен размер от 120 000 лева; в частта, с която е обезсилено решението за имуществени вреди по иск, предявен за сумата 44 988 лева, а делото е върнато за ново разглеждане на СГС на друго основание, както и в частта за разноските. Недоволен от решението е останал и ответникът Апелативна прокуратура – София, който го обжалва в частта, с която е определен размера на обезщетението за неимуществени вреди в посочения размер от 35 000 лева, който намира за завишен. В двете жалби се излагат съображения за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Касационните жалби са постъпили в срока по чл.283 ГПК. Те са процесуално допустими, тъй като са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с цена на исковете над 5000 лева. С определение № 812 от 14.07.2015 г. е допуснато касационно обжалване само по жалбата на Ф. Е. К. в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по претенцията за имуществените вреди. Поставен е за разглеждане въпросът за основанието, на което трябва да отговаря ответникът за имуществени вреди, произтичащи от повреждане или унищожаване на веществени доказателства, иззети във връзка с повдигнато и поддържано обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Посочено е, че практиката на съдилищата в тази насока е ограничена и не съвпада напълно с разглежданата хипотеза. Изтъкната е и необходимост да се съобразят решенията на Европейския съд за правата на човека, които могат да дадат насока при решаването на спора и да окажат влияние върху крайния резултат. Въпросът е поставен на разглеждане във връзка с приетото от въззивния съд, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като с него е дадено разрешение по непредявен иск – чл.2, ал.1, т.2 /сега т.3/ ЗОДОВ вместо по чл.49 ЗЗД. Този извод е направен на базата на съдържащите се в исковата молба фактически и правни твърдения за вреди, които произтичат от неизпълнение на задължения на органи на предварителното производство, вкл. на Прокуратурата на РБ, да пазят и съхраняват до приключване на наказателното производство на иззето като веществено доказателство имущество – в случая превозно средство - Т. композиция с влекач и ремарке. Прието е, че предпоставките за евентуално уважаване на иска трябва да се разгледат в контекста на общите правила на гражданското ни право за деликтната отговорност, а не по специалния ред на ЗОДОВ, който изисква причинно-следствена връзка между вредите и повдигнатото и поддържано обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. В този смисъл решаващите мотиви на въззивния съд са свързани с отговора на въпроса за правното основание, на което следва да се разгледа иск за имуществени вреди, настъпили от действия на правозащитни органи при действащата уредба на чл.4 и чл.8 ЗОДОВ и при отчитане на конкретните обстоятелства по делото. При разглеждане на делото в съдебно заседание касаторът поддържа жалбата си и счита, че отговорността на ответника следва да се ангажира по реда на ЗОДОВ, а ответникът Прокуратурата на РБ възразява, че не е пасивно легитимиран да отговаря по иска – становище, което е извън предмета на това производство. 1.В отговор на посочения въпрос следва да се съобрази, че както отговорността по ЗОДОВ, така и тази по чл.49 ЗЗД, е деликтна и се основава на виновно поведение на лица, в случая по ЗОДОВ на длъжностни лица, които влизат в състава на държавен орган – административен или правораздавателен. Друг е въпросът, че по ЗЗД вината, макар и презюмирана, при оспорването й подлежи на доказване от ищеца, а по ЗОДОВ е ирелевантна за отговорността на държавата – чл.4 ЗОДОВ и ТР №3/2004 г. ОСГК на ВКС. В този смисъл аргументът на въззивния съд, че в исковата молба се съдържа твърдение за виновно и противоправно поведение на прокурор или служител на прокуратурата във връзка със задължението му да съхранява иззети веществени доказателства, не обосновава друго правно основание за предявяване на иска. То не е несъвместимо с фактическия състав на чл.2 ЗОДОВ, а тъкмо обратно – обхваща се от него, макар да не подлежи на изследване в производството. И при исковете по ЗОДОВ е налице вина на длъжностни лица, които влизат в състава на държавен орган, при или по повод изпълнение на служебните им задължения, както и възможност за упражняване на регресна отговорност срещу тези лица при съобразяване спецификата на правоотношенията, по които полагат труд – чл. 9 от закона. 2. Не може да се сподели и становището, че изискването за пряка причинно-следствена връзка между процесните имуществени вреди по ЗОДОВ /чл.4/ и ЗЗД /чл.51, ал.1 ЗЗД/ е различна, както и че в случая такава не може да се обоснове, тъй като те са настъпили в резултат от лошото съхраняване на веща, а не от повдигнатото и поддържано обвинение на прокуратурата. Видно е, че основанието за изземване на превозното средство като веществено доказателство е започналото наказателното преследване, предприето от разследващите органи и прокуратурата, а лишаването на собственика от ползването на веща и добивите от нея, и/или нейната обезценка, и/или нейното повреждане или унищожаване, са имуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. 3. Предметният обхват на ЗОДОВ, и в частност неговият чл.2, урежда изчерпателно и позитивно хипотезите, при осъществяването на които съдът може да присъди обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат на действия на правозащитни органи. В своята практика Върховният касационен съд съблюдава приетото в т.11 на ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС и последователно уважава искове за имуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ при съобразяване особеностите на всеки конкретни случаи, напр. при уволнения или отстраняване от работа /р. № 212 от 06.03.2014 г. по гр.д. № 1402/2012 г. на ІІІ г.о; р. № 343 от 10.12.2014 г. по гр.д. № 1610/2014 г. на ІV г.о. и др./, лишаване от добиви /лихви/ на иззета парична сума /р. 413 от 10.12.2012 г. по гр.д. № 1478/2011 г. на ІV г.о./, задържане на вещи от митнически и правораздавателни органи, включително за вреди, които са настъпили от това действие /р. № 296 от 13.02.2015 г. по гр.д. № 7288/2013 г. на ІV г.о./. Предметният обхват на отговорността по ЗОДОВ не трябва да се ограничава допълнително извън рамката, очертана от законодателя, тъй като и така той е подложен на сериозна критика от доктрината и практиката. 4. В тази насока трябва да се съобразят поне две решения на Европейския съд по правата на човека, които разглеждат близка или еднаква проблематика, свързана с обезщетяване на имуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконосъобразно изземване и продължително съхранение на превозно средство, както и за липсата на ефективно правно средство за защита в тази връзка /р. от 10.01.2008 г. по жалба № 53321/99 г. на К. и други срещу България на П. отделение и р. от 07.10.2010 г. по жалба № 5359/2004 г. на Г. А. срещу България на П. отделение/. С тях е прието по отношение на посочените лица, че държавата е извършила нарушение на чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията /защита на собствеността/. Посочено е, че намесата в правото на мирно ползване на притежанията е незаконосъобразна и произволна, тъй като и изземването, и последвалото продължително задържане на съхранение, са извършени в нарушение на приложимото вътрешно законодателство. В заключение съдът смята, че с оглед обстоятелствата по делото, когато властите изземват и държат предмети като веществени доказателства, по националното законодателство следва да съществува възможност за завеждане на иск срещу държавата и претендиране на обезщетение за всички вреди, произтичащи от това, че властите не са успели да съхранят въпросните предмети в сравнително добро състояние. Това е особено валидно, когато самата намеса в правото се оказва незаконосъобразна. В този аспект трябва да се имат предвид и изискванията за равностойност при упражняване на правото на ЕС /материалните и процесуални условия не могат да бъдат по неблагоприятни, отколкото при подобни искове от вътрешното право/ и на ефективност /не могат да бъдат нормирани така, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение/. При нарушаване на посочените принципи от националното законодателство извъндоговорната отговорност на държавата следва да се реализира чрез директната приложимост на общностното право. При така дадените отговори на посочения въпрос следва да се приеме, че по-благоприятния и ефективен ред за реализиране на правата на ищеца е този по ЗОДОВ, по който ред той вече е ангажирал отговорността на държавата за неимуществени вреди. Няма нито практическо, нито юридическо оправдание исковете да подлежат на разделяне или разглеждане по различен съдопроизводствен ред, или на различни правни основания, щом са базирани на едни и същи правопораждащи факти и на едни и същи твърдения в исковата молба. По изложените съображения Върховният касационен съд - състав на III г. о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 2127 от 21.11.2014 година по гр.д. № 1265/2014 година на Софийския апелативен съд в частта, с която е обезсилено решение № 8075 от 02.12.2013 г. по гр.д. № 2853/2012 г. на Софийски градски съд и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне на друго правно основание. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд в частта за имуществените вреди, претендирани от Ф. Е. К., гражданин на Р. Турция, срещу Прокуратурата на РБ, в размер на 44 988 лева, равностойност на 23 000 евро. В останалата част решението е влязло в сила. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.