О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 276 София, 7.04.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на шести април през две хиляди двадесета и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 3891 по описа за 2021 год. за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД“, със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя Г. И. Г., чрез гл. юрисконсулт Г. Ребетова срещу решение № 260261 от 14.01.2021 г., постановено по в.гр.дело № 15406/2019 г. на Софийския градски съд. С него е потвърдено решение № 202286 от 27.08.2019 г. по гр.дело № 79451/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която Дружеството е осъдено да заплати на Т. А. Д. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 6275,69 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода 01.04.2018 г. – 27.08.2018 г., на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата 1312,15 лв., представляваща брутен размер на обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, т. 2 КТ, заедно със законната лихва от 17.12.2018 г. до погасяване на задълженията, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 253. 94 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането за трудово възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно вземане, до 16.12.2018 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 649. 76 лв., сторени разноски по делото за адвокатско възнаграждение, като е отхвърлен предявения иск по чл. 86 ЗЗД за разликата над сумата от 253. 94 лв. до пълния предявен размер от 256. 78 лв. и за 17.12.2018 г. С решението е осъдено и да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС сумата 232. 92 лв., разноски по делото за държавна такса. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила нарушаване на материалния закон и необоснованост. В жалбата и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК по следните въпроси: 1/ Следва ли въззивната инстанция при съблюдаване на въведеното служебно начало и принципа на установяване на истината, да обсъди всички направени възражения с въззивната жалба, както и да напъти в хода на съдебното производство въззивника относно доказателствената тежест предвид релевираните съображения в жалбата преди насрочване на първото по делото открито съдебно заседание; 2/ Следва ли въззивната инстанция да разгледа и обсъди подробно законосъобразността на действията на първоинстанционния съд относно допускане на направените доказателствени искания от страните; 3/ Задължен ли е съдът служебно да приложи действащите материалноправни норми, касаещи предмета на спора, ако страните изрично не са ги посочили в исковата молба, респ. В отговора на исковата молба, въззивната жалба или в хода на съдебното производство; 4/ Задължена ли е въззивната инстанция да се произнесе служебно при констатиране на явно неправилно приложени материалноправни норми от първоинстанционния съд при постановяване на решението ако не е била изрично сезирана он въззивника с подадената въззивна жалба. Твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба Т. А. Д., чрез пълномощник С. Д., взема мотивирано становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която Софийски градски съд се е произнесъл по иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Разпоредбата допуска касационен контрол на въззивни решения, постановени по искове за обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. С оглед на цитираната разпоредба не подлежи на касационно обжалване въззивното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иск на касатора по чл. 221, ал. 1 КТ, тъй като претенцията е в размер на сумата 1312,15 лв., под предвидения в закона размер, при който съдебния акт е необжалваем. Затова жалбата срещу решението в посочената част следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба против въззивното решение в останалата част, с която съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, за сумата 6275,69 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода 01.04.2018 г. – 27.08.2018 г. и по акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД е процесуално допустима. Искът по чл. 128, т. 2 КТ е предявен за сумата 6275,69 лв. и има за предмет парично вземане с размер над 5000 лв., поради което въззивното решение по същия иск и обусловения от него акцесорен иск по чл. 86 ЗЗД са обжалваеми пред касационния съд. Жалбата срещу решението в тези части е процесуално допустима като подадена срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, както и поради спазване на останалите изисквания за процесуална допустимост – сезиране на настоящата инстанция в срока по чл. 283 ГПК, от страна по делото, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат. За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, в обжалваните му части, въззивният съд е приел, че същото е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. На основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите изложени от СРС, като е споделил решаващите му изводи от фактическа и правна страна за наличие на предпоставките на чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа и за размера на забавата по отношение на задължението му по чл. 128, т. 2 КТ. Установено е доказателствата по делото, че страните са били в безсрочно трудово правоотношение в периода 31.05.2012 г. – 27.08.2018 г., по силата на което ищецът Т. А. Д. е изпълнявал длъжността „геодезист“, че в периода 01.04.2018 г. – 27.08.2018 г. е полагал труд съобразно уговореното, а за ответника „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД“ като работодател е възникнало задължение да му заплати трудово възнаграждение в брутен размер 6275,69 лв., което за процесния период не го е сторил. Възражението на ответника, че е заплатил на ищеца дължимото му трудово възнаграждение след направени удръжки за исковия период, въззивният съд е намерил за недоказани. Приел е, че в подкрепа на тези си твърдения, ответникът не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че същият е платил дължимите данъци и осигурителни вноски, както и нетното възнаграждение на ищеца. По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, е приел, че във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта на присъдена мораторна лихва върху главниците за трудово възнаграждение, предвид на което съдът е споделил и в тази част мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към тях като е счел, че решението в частта относно присъдената мораторна лихва е законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство. Допълнил е, че задължението по чл. 128, т. 2 КТ е срочно и следователно с настъпването на падежа му всеки месец при неизпълнението му работодателят изпада в забава по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Приел е, че според изрично уговореното в чл. 2. 3 в сключения трудов договор № 077/31.05.2012 г. основното трудово възнаграждение на ищеца е следвало да бъде заплащано до 25-то число на месеца за предходния месец. Възражението на ответника, че падежът на вземането за трудово възнаграждение е бил 30-то число на съответния месец го е приел за неоснователно, тъй като изрично се опровергава от съдържанието на трудовия договор. Приел е, че с оглед акцесорния характер на претенцията за обезщетение за забава върху задължението за заплащане на главница и предвид установеното по отношение на главното вземане, основателна се явява и претенцията за дължимата мораторна лихва. Като е приел, че правилно първоинстанционният съд е приложил нормата на чл. 162 от ГПК при изчисляване на размера на присъдената лихва за забава. Поставените от касатора въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно дадените указания в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В настоящия случай въпросите са несъотносими към извършените процесуални действия от СГС и изложените за това мотиви в обжалваното решение, поради което тези въпроси не са обуславящи изхода на спора. СГС е постановил разпореждане от 12.02.2020 г. по реда на чл. 267 ГПК, в което е посочено, че в постъпилата въззивна жалба и писмен отговор няма заявени доказателствени искания. Няма никакви възражения от настоящия касатор срещу това разпореждане на СГС, докладвано и в о. з. от 28.10.2020 г., в което е отбелязано, че няма заявени доказателствени искания. В този смисъл така формулираните въпроси не представляват основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, в случая чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Допълнителните основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, не са изложени и съображения, обуславящи наличие на някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Отделно от това, следва да се отбележи, че правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В практиката на ВКС се приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, като в тази насока е постоянната съдебна практика. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС. Независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства. Следва да се отбележи, че съдът е съобразил разпоредбата на чл. 269 ГПК, като е обсъждал направените във въззивната жалба оплаквания и становището на въззиваемия по тях и съответно е преценявал само доказателствата относно спорните между страните обстоятелства /решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. и други/. Не се констатира очевидна неправилност, като квалифицирано обстоятелство при допускане на касационно обжалване на решението съгласно чл.280 ал.2 ГПК.Основание по този ред може да бъде съобразено при неприлагане на относима към конкретния спор императивна материалноправна норма, прилагане на закона в неговия противоположен,несъществуващ или отменен смисъл, при грубо несъобразяване с основополагащи за съдопроизводството процесуални правила или при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на изводи в решението,което не се установява спрямо обжалваното решение. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на 500 лв. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о. О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД“, със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя Г. И. Г., срещу решение № 260261 от 14.01.2021 г., постановено по в.гр.дело № 15406/2019 г. на Софийския градски съд, в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ, за заплащане на обезщетение в размер на сумата 1312,15 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението. ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 3891/2021 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, Трето отделение в същата част. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на срещу решение № 260261 от 14.01.2021 г., постановено по в.гр.дело № 15406/2019 г. на Софийския градски съд в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД“, със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя Г. И. Г. да заплати на Т. А. Д. сумата 500 лв/петстотин/ лева разноски за ВКС. Определението може да се обжалва в частта, с която касационна жалба е оставена без разглеждане пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчване на преписа, а в останалата част определението е необжалваемо. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/. 2/