1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60431
гр.София01.12.2021 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1786/2021 г. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Юръпиън трейдинг глобъл” АД против определение № 1599/16.06.2021 г. по ч.гр.д.№ 1484/ 2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 261805/30.03.2021 г. по т.д.№ 170/2020 г. на Софийски градски съд . С потвърденото определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя, на основание чл. 83 ал. 2 ГПК, за освобождаване от заплащане на държавна такса. Поддържа се недопустимост на атакуваното въззивно определение, тъй като съдът не е споделил тезата на страната, че е налице основание за спиране на производството, по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК / висящо производство по т.д.№ 2590/2020 г. на САС / и последното е процесуална пречка за продължаване на съдопроизводствените действия, респ. и за произнасяне по молбата на страната за освобождаване от държавна такса. В евентуалност се твърди неправилност на въззивния акт, като постановен при несъобразяване на всички доказателства и релевантни обстоятелства, в светлината на практиката на Европейския съд за правата на човека / решение по дело „ Агромодел„ ООД срещу България и др. /, според която една обща забрана за освобождаване от държавни такси поставя проблем по приложението на чл. 6 пар. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, доколкото ограничаване достъпа до съд е оправдано само при разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел. Така, според жалбоподателя, въззивният съд е следвало да отчете фактори като размера на дължимата държавна такса / 156 043,36 лева /, преценен в съответствие със специфичните обстоятелства по случая, платежоспособността на страната и стадия на производството, в който въпросното ограничение се налага. Под специфични обстоятелства страната визира наложили й се да води десетки производства в защита на членствени права в „Силистра ленд„ АД, считано от 2014 г. насетне, вкл. регистърни и искови по чл. 74 ТЗ, приключвали неуспешно, както и недобросъвестност на ответника А. П., в качеството на „скрит собственик„ на „Силистра ленд„ АД, проявяваща се в укриване и подправка на документи и злоупотреба с процесуални права по воденото от ищеца, за изплащане на дружествения му дял, производство по т.д.7753/2016 г. на СГС / „преюдициалното” /, което вземане съставлява и единственото й имущество. Съдът не е съобразил, че видно от представените декларация за материално състояние и счетоводен баланс, ищецът не притежава никакви други активи. Не притежава никакви други активи, освен акции от капитала на ищцовото дружество, неговият едноличен собственик – фондация, регистрирана в Панама. Не притежава достатъчно имущество за заплащане на определената държавна такса и т. нар. защитник / надзорник / протектор, с властта да взима решения от името и за сметка на фондацията и едноличен собственик на капитала й - А. Б.. Въпреки представените по указанията на първоинстанционния съд доказателства, необосновано съдът е отрекъл лицето А. Б. да е действителен собственик на притежаващия акциите от капитала на ищцовото дружество правен субект, със статут на фондация. Необоснован страната счита и извода на въззивния съд, че като развивало активна търговска дейност в страната ищцовото дружество не би могло да не разполага със средства за заплащане на дължимата държавна такса.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът твърди, че е кредитор на ответника „ Силистра ленд „ АД , с вземане от стойността на дружествените си дялове в същото дружество, за което е предявил иск, с правно основание чл. 125 ал. 3 ТЗ - предмет на т.д. 7753/2016 г. на СГС, производството по който е висящо. Твърди, че с договор за цесия, с цедент ответника „БАКБ„ АД и цесионер ответника А. П. , по силата на който са прехвърлени вземания на банката спрямо „ Силистра ленд„ АД на цесионера А. П., се затруднява и по същество осуетява възможността на ищеца да удовлетвори евентуалното си вземане по чл.125 ал.3 ТЗ от имуществото на „ Силистра ленд „ АД, тъй като се явява хирографарен кредитор, а цесионерът А. П. е придобил вземанията, като обезпечени с ипотека върху недвижимите имоти и залог върху цялото търговско предприятие на „ Силистра ленд „ АД. С предявените срещу А. П., „БАКБ”АД и „Силистра ленд„АД искове се претендира прогласяване нищожност на сключения договор за цесия, като привиден - прикриващ погасяване задълженията на „Силистра ленд„ АД към „БАКБ„АД от солидарния длъжник по същите и цесионер А. П..
Във връзка с отправена от ищеца молба за освобождаване от заплащане на държавна такса, с определение от 18.09.2020 г. първоинстанционният съд е дал указания на същия да представи доказателства за самоличността и имущественото състояние на акционерите в „Юропиън трейдинг глобъл „ АД, вкл. с декларации от тези лица. С молба от 15.06.2020 г. е представена нотариално заверена декларация от Р. Х., М. Л. М. и А. Г. С. - членове на Съвета на директорите на ищцовото дружество, които декларират, че същото притежава налични парични средства от 1 200 евро, няма движимо и недвижимо имущество, ценни книги, вземания и изобщо други активи, освен предявеното спорно вземане, на основание чл. 125 ал. 3 ТЗ. Приложен е счетоводен баланс към 2019 г., потвърждаващ декларираното обстоятелство. С молба от 06.10.2020 г. е представена нотариално заверена декларация от Р. Х. / президент на ищцовото дружество и представляващ го /, който декларира от свое и от името на останалите членове на СД, че единствен притежател на акциите на дружеството – ищец е фондация, регистрирана в Панама / Foundation for Plans and Realization /, която Р. Х. също представлява , и че същата, освен притежанието на акциите на ищцовото дружество, не притежава други активи. В изпълнение на нови указания на съда, с молба от 11.02.2011 г., ищецът представя: нотариално заверен баланс на Фондацията, установяващ актив от 1 000 евро; устройствен акт на Фондацията ; препис от решение за изменение на устройствения акт от 15.01.2021 г., касаещ единствено ново разпределение на длъжностите на Съвета на Фондацията, съответно : Р. Х. – председател, М. Г. С. - секретар и М. Л. М. - касиер; нотариално заверена декларация от президента на Фондацията , че контролиращ същата е „надзорника „ , обозначаван още „защитник” , „ протектор” и че това лице е А. Б. ; нотариално заверена декларация от последния, че не притежава никакво недвижимо и движимо имущество, издържа се от социални помощи, живее в социално жилище и притежава налични парични средства в размер от 1 200 евро. С последваща молба от 24.03.2021 г. са представени : клетвена декларация от М. Л. М., в качеството на «финансов директор» на Фондацията, с която отрича да е действителния нейн «учредител» / тъй като с това си ксачество фигурира в представения устройствен акт / и декларира, че действителен собственик на Фондацията е лицето « протектор , защитник, надзорник » А. Б. ; извлечение от книга на акционерите на ищеца, в която като едноличен собственик на капитала фигурира Фондацията ; извлечение от книга на акционерите на Фондацията, в която, като едноличен собственик на капитала фигурира лицето А. Б..
Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата по чл. 83 ал. 2 ГПК. Изложил е съображението, че няма разумна причина за разпореждане с публични средства, каквото представлява вземането от държавна такса, когато косвено ползващия се от дейността на юридическото лице – платец на същата друг правен субект, е в състояние да го подкрепи финансово, за да реализира очакваната в конкретния случай облага. Затова, макар задължението за заплащане на държавната такса да лежи върху юридическото лице – страна в производството, основание за освобождаване от същата би било не само отсъствие на имущество у същото, но и у лицата, ползващи се от дейността му. Съдът е приел, че доказателствата по делото не установяват безспорно твърдяното от ищеца качество на А. Б., като едноличен собственик на Фондацията, в качеството й на едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество. Позовавайки се на чл. 21 от Учредителния акт на фондацията, съдът е счел, че качеството «протектор» не е идентично с лице, в чийто интерес функционира Фондацията. След като контролните функции на протектора произтичат от избор, осъществен от назначен управителен орган от учредителя на Фондацията, фигурата «протектор» има мандатен произход, а не разкрива наличие на собствен интерес на протектора от функционирането на Фондацията.
Ищецът е обжалвал определението, с довод за недопустимост, поради наличие на основание за спиране по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК , предвид висящото исково производство по установяване качеството му на кредитор на «Силистра ленд» АД – за вземане от стойността на дружествените му дялове от капитала на същото дружество. Аналогично на поддържаните касационни доводи, неправилност страната извежда от несъобразяване на всички доказателства и релевантни обстоятелства по спора, обобщими до такива за понесени и понасяни от ищеца разноски на значителна стойност по други производства – искови и регистърни , в защита на правата му на съдружник и вземането му от стойността на дружествения му дял в «Силистра ленд» АД и за недобросъвестно упражняване на процесуални права от ответника А. П. по посоченото, като основание за спиране на настоящото, съдебно производство по т.д.№ 7753/2016 г. на Софийски градски съд. Страната счита, че многобройните представени от нея доказателства установяват безспорно кое е «контролиращо дейността на фондацията» лице – А. Б., а отричане качеството му на «действителен собственик» на Фондацията от съда се основава на предположения.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за отказ от освобождаване по чл. 83 ал. 2 ГПК. Изложил е довода, че дори да бе поискано от ищеца спиране на производството, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК и дори да би било налице основание за спиране, последното не рефлектира върху допустимостта на настоящото произнасяне по молбата по чл. 83 ал. 2 ГПК, а би рефлектирало върху евентуално бъдещо решение по съществото на спора, несъобразило наличието на преюдициален такъв. Позовавайки се на определение № 80/13.05.2020 г. по ч.т.д.№ 1358/2019 г. на І т.о. на ВКС, съобразяващо практиката на ЕСПЧ по Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и практиката на СЕС във връзка с чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, възпроизвеждайки мотивите на същото, въззивният съд е акцентирал на предоставената многократно на ищеца възможност да обоснове основателността на искането си. Представената информация относно правно-организационната форма на ищцовото дружество и едноличния му собственик – всички те регистрирани съгласно законодателството на Република Панама, поради което и неподлежащи на проверка от българския съд, според въззивния състав не е от естество да обоснове извод, че търговско дружество, активно развивало стопанска дейност на територията на Република България, е в невъзможност да заплати дължимата държавна такса. Не е основание за освобождаване обстоятелството, че ищецът води множество други дела в защита на интересите си, натоварващи го с разноски. Обстоятелства, относно извода за активна търговска дейност на ищцовото дружество на територията на страната, мотивите на въззивното определение действително не сочат.
В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Представлява ли наличието на предпоставки за спиране на делото, поради преюдициалност на друго висящо дело, забрана за известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие с приетото в ТР № 1/2019 г. по тълк.дело № 1 / 2017 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза, с решение по т.д.№ 2586/2019 г. на І т.о. на ВКС; 3/ Следва ли националният съд да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел ? ; 4/ Може ли националният съд, при преценка дали следва да освободи ищец – юридическо лице от държавна такса, да вземе предвид предмета на спора, доколкото има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото ? ; 5/ Когато става дума за юридически лица, може ли националният съд да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата ? ; 6/ При какви условия националните съдилища в България и на база на какви доказателства могат да формират преценка , че в конкретния случай юридическото лице следва да бъде освободено от такса ? ; 7/ Как следва да се степенуват критериите, заложени в практиката на СЕС , обективирана в определение от 13.06.2012 г. по дело С – 156/12 GREP/FreistatBayern ?; 8/ Ако е установено по делото, че нито ищецът юридическо лице, нито неговите собственици / крайните и действителните/ нямат средствата да заплатят предварително държавна такса, следва ли да се освободи този ищец от задължението за такса, ако решението по така заведения иск е предопределящо за това дали ще получи ефективна защита на субективните си материални права ? - въпроси 3 – 8 вкл. са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК- с цитираното от самия въззивен състав определение по ч.т.д.№ 1358/2019 г. на І т.о. на ВКС , както и в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК – с решение на СЕС по дело С- 156/12. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното определение със следните доводи : 1/ в относимост към възражението за основание за спиране на производството, съдът е съобразил чл. 229 ал.1 т.4 ГПК със смисъл, различен от вложения от законодателя ; 2 / съдът е отказал да приложи чл.12 ГПК , тъй като изводът му , че не се обосновава невъзможност за ищеца, като развиващ стопанска дейност в страната, да поеме заплащането на дължимата държавна такса, е формален, декларативен, непочиващ на конкретни доказателства ; 3/ съдът не е изложил каквито и да било мотиви и е игнорирал основни доводи във въззивната частна жалба, с което изцяло е лишил ищеца от защита; 4/ нелогичен е извода на съда, че след като регистрацията на ищеца, като чуждестранно юридическо лице, не можела да се провери от съда, молбата му по чл. 83 ал. 2 ГПК се явява неоснователна.
Първият от въпросите е предпоставен от довода на касатора за недопустимост на въззивното определение, за потвърждаване отказа на първоинстанционния съд да бъде освободен от заплащане на държавна такса, предвид наличието на преюдициален спор – по иск на ищеца към ответника, на основание чл. 125 ал. 3 ТЗ . Тъй като съдът,вкл. настоящият, служебно следи за недопустимост на съдебните актове, то формулиране на въпрос и обосноваването му с допълнителен селективен критерий е излишно. Независимо от това, точно приетото с ТР № 1 / 09.07.2019 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, сочено в обосноваване на допълнителния селективен критерий, потвърждава неоснователността на поддържаната от страната теза. В т.1 на ТР е прието, че « въззивно р е ш е н и е , постановено при наличие на основания за спиране по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, е недопустимо ». Спирането на производството е временна недопустимост на развитието и завършването на в и с я щ процес , забрана за известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, н а с о ч е н и к ъ м р е ш а в а н е н а с п о р а п о с ъ щ е с т в о. Такива процесуални действия, обаче , са дължими от съда само при редовното му сезиране – с искова молба, отговаряща на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК, едно от които е и платена държавна такса, в относимост към която е искането за освобождаване на ищеца от заплащането й. Чл.130 ГПК изисква предварителна проверка за допустимост, преди пристъпване към разглеждането на иска и именно в тази фаза / по Глава ХІІІ, раздел І ГПК / се намира настоящото първоинстанционно производство. Само по отношение на процесуално допустим иск, наличието на преюдициален спор би бил от значение , защото последиците от влязлото в сила решение по същия е следвало да бъдат отчетени, като значими за произнасянето п о с ъ щ е с т в о т о на обусловения спор, а не и за отделните процесуални действия до постановяване на съдебното решение. Затова и недопустимост на предхождащи съдебното решение актове на съда , макар при наличие на основание за спиране на производството, не може да бъде споделена. Спирането, в който и да е момент от развитието на производството , когато е налице основание по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, би изключило недопустимост на съдебния акт.
Вторият въпрос страната обосновава с непроизнасяне по доводите й : за материална затрудненост, с оглед множество други висящи дела с ответните страни и липса на каквото и да било имущество ; за неполучена до момента адекватна защита на членствените й права , като съдружник в «Силистра ленд » АД; за недобросъвестност на ответника П., сочен като скрит собственик на «Силистра ленд» АД, проявявана в производството по иска, с правно основание чл.125 ал.3 ТЗ; за увеличението на капитала на «Силистра ленд» ООД, залагането на търговското предприятие на дружеството в полза на дружество, представлявано от съпругата на скрития собственик на «Силистра ленд» ООД – А. П. - и преобразуването му в АД, с цел осуетяване правния ефект на постановени, по искове на ищеца, с правно основание чл.74 ТЗ, решения; за залога на търговското предприятие на «Силистра ленд» АД в полза на ответника Българо-американска кредитна банка АД , а предвид цесията – с правните последици на залог в полза на скрития собственик на дружеството. Действително, всички тези доводи са въведени с въззивната частна жалба на страната и по тях няма произнасяне на въззивния съд, освен за ирелевантност на обстоятелството, че страната води и множество други дела - регистърни и търговски. Формулираният въпрос правилно включва предпоставката - да се касае за доводи и доказателства, относими към решаването на спора, а спорът се свежда до възможността на страната да поеме заплащането на дължимата държавна такса, с оглед имущественото й състояние. Преценката за това, видно от изричното позоваване на определение по ч.т.д.№ 1358/2019 г. на І т.о. на ВКС и мотивите в останалата им част, въззивният съд не ограничава до имущественото състояние на дружеството - ищец, но счита релевантно и това на едноличния собственик на капитала на същото. Предвид регистрацията на ищеца и едноличния собственик на капитала му като чуждестранни юридически лица, вкл. подчинени на чуждо данъчно законодателство, съдът вероятно е имал предвид невъзможност да извърши проверка за верността на декларираните обстоятелства, поради липса на достъп до публичен регистър, аналогично на достъп до търговския регистър у нас, съдържащ данни и за финансовото състояние на търговците / годишни финансови отчети / или достъп до друга информация с официален характер. Съображението му, така или иначе, остава неясно, но достатъчно ясно е, че липсата на достъп до публична регистрация на двата субекта съдът е обвързал с извод за недоказаност на имущественото им състояние, макар и без коментар на ангажираните за това доказателства.
В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато право на юридическите лица да бъдат освободени – частично или пълно - от заплащане на държавна такса и / или разноски / дело „Агромодел„ ООД срещу България – жалба вх.№ 68334/01, решение по дело Podbielski u PPU Polpure срещу Полша - жалба вх.№ 39199/98 , решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша – жалба вх.№ 48140/99 / като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, вкл. финансови - когато става дума за заплащане на държавна такса. Само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6 пар. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. Прието е , че преценимите в този случай фактори са: размера на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено.
Правото на юридически лица за освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано с императивна разпоредба на правото на ЕС, освен ако не се касае за спор относно нарушаване правото на ЕС. Такава възможност е мотивирана в практиката на СЕС, по повод тълкуване приложението на принципа за ефективна съдебна защита на права, изведени от правото на ЕС. Така, според практиката на СЕС / решение от 22.12.2010 г. по дело С – 279/09 , определение от 13.06.2012 г. по дело С–156/12 , решения по дела С - 69/14 и С-571/16 / се приема, че принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл.47 от Хартата на основните права на ЕС , може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноски във връзка с производството и / или разноските за адвокатска помощ в производство по такава жалба. Националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право , дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, значимостта на интереса, сложността на приложимото право и производство, възможността на страната ефективно да защити позицията си, вкл. доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото. За преценка на пропорционалността следва да се вземе под внимание размера на разноските, които трябва да се платят предварително и дали те съставляват непреодолимо препятствие за достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание правно-организационната им форма, дали преследват стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността да си набавят необходимите средства за дължимите разноски.
С оглед възприетото в практиката на СЕС, а и на ВКС в съответствие със същата, развитите от ищеца – жалбоподател доводи / изключая довода за липса на финансова възможност за поемане на разхода по дължимата държавна такса, вкл. от едноличния собственик на капитала на дружеството / се явяват неотносими. Сезираният с иска съд не е в правомощието, нито има възможността да преценява законността на визираните от ищеца сделки и недобросъвестността на ответниците в правоотношенията им с ищеца, които не са предмет на спора, а произнасяне по сделкат – предмет на спора – дължи едва с решението си. При това, тези сделки и недобросъвестни действия нямат отношение към установяване на материалните му възможности, а към обосноваване на интереса му от водене на иска, предмет на настоящия спор и този по чл. 125 ал. 3 ТЗ. Водените и други производства биха били от евентуално значение, но само с оглед дължими и разплащани от ищеца такси и разноски по тях, при доказаност на конкретно притежавани от същия, респ. от едноличния му собственик активи, в обосноваване извод за тяхното изчерпване. Няма произнасяне, обаче, по представените от ищеца доказателства, с молби от 15.06.2020 г., 06.10.2020 г., 11.02.2021 г. и 24.03.2021 г., в относимост към основния довод за невъзможност на ищеца да заплати дължимата държавна такса, с оглед имущественото му състояние, вкл. това на едноличния собственик на капитала му, като ползващ се от резултатите от търговската дейност на ищеца. Поради това, въпросът удовлетворява общия, а и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като настоящият състав споделя отговора, даден в решението по т.д.№ 2586/2019 г. на І т.о. на ВКС : въззивната инстанция е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди, въз основа на въведените с въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно чл. 235 ал. 2 и ал. 3 и чл. 236 ал. 2 вр. с чл. 269 ГПК.
Въпроси от 3 до 5 вкл. възпроизвеждат съдържанието на цитираната по-горе практика на СЕС. Трети и четвърти въпроси са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, които се свеждат до това, че не са представени доказателства за действителното имуществено състояние на ищеца и едноличния собственик на капитала му, като ползващ се от резултата от търговската му дейност. Наведените в практиката на СЕС възможни критерии за преценка освобождаването на юридическо лице от заплащането на държавна такса, биха били съобразими и преценими само при наличие на доказателства за конкретното имуществено състояние. Като е съобразил липса на доказателства и за имущественото състояние на едноличния собственик на ищцовото дружество, петият от формулираните въпроси, дори да би удовлетворил общия селективен критерий, не би бил обоснован с допълнителния такъв, предвид цитираната практика на СЕС, с която мотивите на въззивния съд не конфронтират.
Шести и седми въпроси не удовлетворяват изискването за правни, тъй като нямат отношение към решаващия мотив на въззивното определение, по идентични на изложените в предходния параграф съображения. При това изискват отговор за всички възможни критерии за преценка. Практиката на СЕС сочи възможни критерии за преценка, без да е изчерпателна по отношение същите, нито да допуска изчерпателност, различни във всеки конкретен случай и съобразно специфичните му особености. Абстрактен отговор на всички възможни критерии за преценка, при произнасяне по искане за освобождаване от такси и разноски на юридически лица, е невъзможен, а и не е бил в обхвата на произнасяне на въззивния съд .
Осмият въпрос изхожда от предпоставка, която въззивният съд е отрекъл да е доказана, а именно – липса на имущество на ищеца , както и на собственика на капитала му, достатъчно да поеме разхода по дължимата държавна такса. Поради това въпросът се явява в несъответствие с решаващия мотив на въззивното определение, което не е потвърдило отказ за освобождаване на ищеца от заплащането на държавна такса, въпреки установена липса на имущество, а поради недоказаност на действителното имуществено състояние на съответните лица. Извод за липса на имущество не е равнозначен на извод за недоказаност на този факт.
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното определение. Обосновката й / в 4 пункта, посочени по-горе / не визира мотиви на същото, които сами по себе си обосновават неправилност, независимо от конкретното съдържание на въведените от страната доводи и представените доказателства. По начало довода по п.1 е относим към възражение за недопустимост, а не за неправилност, каквато недопустимост не може да бъде споделена, по съображенията изложени по-горе. Доводите по п.2 и п.3 предпоставят предходен, възможен само въз основа на мотивите извод, за непълнота на същите, поради непроизнасяне по доводи и доказателства на страната, какъвто извод – само от съдържанието на мотивите – не следва, а и във връзка със същите е прието обосновано основание за допускане на касационното обжалване по втория от формулираните въпроси. С довода по п.4 страната твърди необоснованост на правния извод за недоказаност на имущественото състояние на ищеца, респ. едноличния собственик на капитала му. Необосноваността, като порок, предпоставя обвързването от съда, на установен по спора, значим за същия , факт , с правни последици, в противоречие с формалната логика, опита и научните правила. Не е нелогично, че като е приел за недоказано имущественото състояние на ищеца, респ. на едноличния собственик на капитала му - Фондацията, съдът е счел молбата за неоснователна. Касаторът, комуто е доказателствената тежест да установи предпоставки за освобождаването си от заплащане на държавна такса, презумира в липсата на доказателства за притежавани активи - липса на имущество, което е нелогично.
С оглед споделения отговор на втория формулиран въпрос, по който следва да се допусне касационното обжалване, по съществото на частната жалба, настоящият състав намира следното :
Твърдението на ищеца - „Юропиън трейдинг глобъл” АД / дружество, регистрирано в Панама / е, че не притежава каквито и да било активи, че не притежава такива едноличния собственик на капитала му - Foundation for plans and realization / насетне сочена като Фондацията, също регистрирана в Панама /, както и не притежава имущество действителният собственик на Фондацията - лицето А. Б., извличайки това му качество от твърдяно друго качество - на „надзорник„ / „протектор„ , „защитник„ /, съобразно устройствения акт на Фондацията. Тези обстоятелства ищецът установява с декларации на представляващото ищцовото дружество и Фондацията лице – Р. Х. / съгласно удостоверения от публичния регистър на Панама – стр. 21 и сл. и стр.301 по номерацията на първоинстанционното дело / и с изходящи от субектите - ищцовото дружество и Фондацията – частни свидетелстващи документи, без материална доказателствена сила / счетоводни баланси и книги на акционерите, макар необяснимо защо поддържана такава за Фондацията, която не е акционерно дружество /. Чл. 83 ал. 2 т. 2 ГПК предвижда удостоверяване, чрез декларация, на имущественото състояние само от физически лица, в чиято единствена защита изначално е предвидена разпоредбата. Няма спор в съдебната практика, че декларацията не е единственото възможно доказателство и при наличието на други, оспорващи или допълващи съдържанието на декларираното, съдът е длъжен да ги съобрази, като има правомощието да извършва самостоятелни проверки в публично достъпни регистри, както по отношение останалите подлежащи на установяване обстоятелства в чл. 83 ал. 2 ГПК, така и по проверка на декларираното по т.2 на разпоредбата. Именно на тази възможност за контрол и предвидената в чл.313 ал.1 НК наказателна отговорност за невярно декларирани обстоятелства, се основава облекчения за страните – физически лица - ред за доказване на материална затрудненост. Същевременно, именно наличието на изрична законова разпоредба / чл. 83 ал. 2 т. 2 ГПК /, позволяваща установяване на значими обстоятелства чрез писмена декларация пред „орган на власт„, в лицето на съда / в който смисъл е непротиворечивата практика по приложението на чл.313 ал.1 НК / - предпоставя съставомерност на деянието „деклариране на неверни обстоятелства„, но като осъществено от физическо лице, единствено визирано в нормата на чл. 83 ал. 2 ГПК. Предвид това, по мнение на настоящия състав, юридическо лице не може да доказва имуществено състояние по молбата си за освобождаване от държавна такса с декларация за относими обстоятелства, изходяща от представляващия го законен представител – допустимо доказателствено средство, законодателно предвидено единствено за физически лица. Още по-логично е ограничението на този вид доказателствено средство в хипотези като настоящата, когато не съществува достъпен, а и изобщо възможен ред за проверка верността на декларираното, въз основа на публични регистри и официални документи, освен избирателно представените по волята на страната. Регистрацията на ищеца и Фондацията в Панама изключва възможна проверка на верността на декларираните данни, предвид липса на достъп до публични регистри или друг вид информация с официален характер / аналогично на възможната проверка чрез данни от обявените в търговския регистър ГФО на местните юридически лица – търговци или в НАП/ , което е и решаващото съображение на въззивния съд. За съда, обаче, не съществува задължение за събиране на доказателства за имущественото състояние на ищеца , подал молба по чл. 83 ал. 2 ГПК, а само възможност за проверка на представените и на верността на декларираното / доколкото и такъв довод е навел касатора /.
Поначало, за факта че Фондацията е единствен собственик на капитала на ищцовото дружество, отново е налице само декларация от лице, представляващо ищеца, като ползващ се от това обстоятелство правен субект, предвид соченото имуществено състояние на „единствения” му акционер.
Въззивният съд не е коментирал изобщо кое е ползващото се от дейността на Фондацията лице, самата тя - едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество / ако се приеме последното за доказано/, респ. не е коментирал факта, че соченият от ищеца за такова лице А. Б. е декларирал, че не разполага с имущество, позволяващо му да субсидира ищеца в заплащането на държавната такса, в защита и на свой интерес. Но и това обстоятелство се явява недоказано. Отделно от липсата на материална доказателствена сила на документите / частни свидетелстващи, за изгодни за ищеца в производството по чл. 83 ал. 2 ГПК обстоятелства /, представените от ищеца доказателства и самите промени в твърденията му, обосноваващи собствеността на А. Б., допълнително провокират съмнение във верността на декларираното. Така представеният устройствен акт на Фондацията сочи за учредител лицето М. М., която пък изрично отрича това си качество в представена по делото, изходяща от нея декларация. А. Б. се сочи като действителен собственик на Фондацията, но лично не потвърждава това обстоятелство в декларацията си, нито заявява в същата друго качество, в относимост към регистрираната в Панама Фондация, нито е представен, изходящ от същия друг документ, с позоваване на такова качество. Данни от публичен регистър касаещи лицето не са представени. За качеството му на едноличен собственик ищецът се позовава на вписване в Книга на акционерите, незнайно защо водена за Фондация, която няма качество на акционерно дружество, видно и от представените извлечения от публичен регистър на Панама, където това качество изрично е посочено при регистрацията на ищеца. Самото твърдение на ищеца, в хода на обосноваване молбата му по чл. 83 ал. 2 ГПК, изначално не е за еднолично притежание от А. Б. на капитала на Фондацията, а за качеството му на надзорник„ / „ протектор „, „ защитник „ / , с контролни функции върху управлението й, видно и от представения устройствен акт на Фондацията. Чл.12 от същия изрично предвижда качеството му на орган на Фондацията, избираем от Съвета. Никъде устройственият акт не предвижда ползването на надзорника / протектора , защитника / от приходите на Фондацията. Напротив, от дейността й, съгласно устройствения акт, се облагодетелстват лица – бенефициенти, а ако такива липсват – учредителя или лица „ с морално право„ за това. Целите на Фондацията / чл. 7 от устройствения акт / са притежаване, управление, инвестиране, разпределяне и разпореждане с активите й, за облагодетелстване, издръжка, поддръжка и благосъстояние на бенефициентите. Съветът на Фондацията предназначава капитала и продукта на Фондацията, изцяло или частично, за един или друг от бенефициентите или за няколко от тях, съгласно установеното в Правилник / чл. 8а /. Действително, уставът посочва, че бенефициентите не са собственици, нито кредитори на Фондацията и не могат да претендират пред същата за повече права от предвидените в учредителния акт, правилника или с решенията на Съвета / чл.8в /. Последното, обаче, само по себе си, не изключва същите, когато ги има / арг. от чл.11 / като единствено ползващи се от дейността на действаща Фондация. Данни за бенефициентите и тяхното имущество няма, а и е малко вероятно да бъдат споделени, като се съобразят обстоятелствата, поради които Панама е предпочитана държава за регистрация. В този смисъл, правилни са съображенията на първоинстанционния съд, че лицето А. Б. е с установимо качество единствено на орган на Фондацията, предпоставящ мандатно правоотношение със същата, поради което установеното му незавидно имуществено състояние е без каквото и да било значение. Като е предпочел ползите от регистрация в държава, различна от тази по осъществяваната търговска дейност, ищецът ще следва да понесе и вредите от липсата на публичен достъп до приходите от дейността му, действителните му собственици и имущественото им състояние.
Друг е въпросът, че е неустановима ползата от така предявения иск , доколкото със същия ищецът цели да гарантира удовлетворяване на бъдещо свое вземане спрямо „Силистра ленд„ АД, при това бидейки хирографарен кредитор. Установяване привидност на цесията би променило само обезпечения кредитор - цедента „ БАКБ „ АД , вместо А. П., но имуществото на „ Силистра ленд„ АД би останало обременено със задължения в размера на цедираните вземания, а ищецът отново би бил хирографарен кредитор. Както се посочи по-горе, в практиката на СЕС съобразим критерий ,за освобождаване на юридическо лице от такси и разноски по дело е и съдържанието на спорното право / предмета на спора / и възможността ищецът ефективно да се защити чрез предявения иск.
Поради крайни изводи, съвпадащи с тези на въззивния съд, определението на същия следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1599/16.06.2021 г. по ч.гр.д.№ 1484/ 2021 г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1599/16.06.2021 г. по ч.гр.д.№ 1484/ 2021 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|