Р Е Ш Е Н И Е № 2 София, 16 март 2018 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1254/2017 година. Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия Е. Л. Д. против решение № 456 от 30.10.2017год., постановено по внохд № 844/2017 год. по описа на Софийския апелативен съд. В нея са посочени основанията за проверка на атакувания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 НПК. Оплакването на защитата за допуснати съществени процесуални нарушения е насочено към дейността на въззивния съд, която не е спазила основните принципи на чл. 13, чл. 14 от НПК и това е осуетило разкриването на обективната истина по делото. Съдът не е изпълнил задължението си да провери и съпостави всички събрани по делото доказателства, така, както изисква разпоредбата на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК. Липсата на пълен, всестранен и обективен анализ на доказателствената съвкупност, въпреки, наведените му от защитата възражения срещу първоинстанционната присъда е довело до неправилно изградено вътрешно убеждение на въззивния съд за виновността на подсъдимия по предявеното му обвинение и до неправилно приложение на закона, което се отразило при определянето на явно несправедливо наказание, както и до прекомерно завишено присъдено обезщетение на пострадалия. Съобразно оплакванията в жалбата от името на подсъдимия се правят алтернативни искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане; за преквалифициране на деянието по чл. 131а, във вр. чл. 129 от НК и намаляване размера на наложеното наказанието при хипотезата на чл. 58, б.”а” от НК, както и намаляване размера на присъденото обезщетение на гражданския ищец. Пред касационния състав защитникът на подсъдимия и той лично поддържат касационната жалба по изложените в нея основания и доводи. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Р. Й. И. изразява становище за неоснователност на жалбата на касатора и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Прокурорът даде заключение, че не са допуснати визираните от касатора нарушения и предлага обжалваният съдебен акт да се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 6 от 23.05.2017год., постановена по нохд № 137/2017год. по описа на ОС-Перник, подсъдимият Е. Л. Д. е признат за виновен в това, че на 14.10.2016год., в [населено място] е направил опит умишлено да умъртви Р. Й. И., като деянието е извършено при условията на опасен рецидив и е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини, поради което и на осн. чл.116, ал.1, т.12, пр.1-во, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б. "а" и „б", вр.чл.18, ал.1 от НК, във вр. с чл.58а, ал.1, във вр. с чл.54 от НК е осъден на 10 /десет/ години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален «Строг» режим. На осн.чл.59, ал.1, т.1 от НК, съдът е приспаднал от наложеното наказание „лишаване от свобода” времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, считано от 15.10.2016 г. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимият Е. Д. е осъден да заплати на Р. Й. И. сумата от 30 000/тридесет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за претърпени от пострадалия неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на извършеното от подсъдимия деяние, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000/петдесет хиляди/ лв. искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства, произнесъл се е по дължимата на държавата такса върху размера на уважения иск и по направените деловодни и съдебни разноски, които присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение Софийският апелативен съд е потвърдил присъдата. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна. Производството пред първата инстанция е проведено по реда на глава ХХVII НПК. По същество, макар и да не оспорва фактите по обвинителния акт, в касационната си жалба подсъдимият Д. навежда доводи за несъгласие с изводите на съдебните инстанции за опита му умишлено да причини смъртта на Р. И.. От протокола на проведеното съдебно заседание от първоинстанционния съд е видно, че подсъдимият е съзнавал смисъла на направените от него признания на фактите, съдържащи се в обвинителния акт, и че това признание е направил напълно доброволно. В настоящото дело процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК е проведена стриктно. Съдът е проверил доказателствата от досъдебното производство, направил е извода, че те подкрепят самопризнанието на подсъдимия Д., приобщил ги е към материалите по съдебното дело и е обявил, че ще ги ползва при постановяване на присъдата си. Признанието на фактите, съдържащи се в обвинителния акт, с оглед приложението на процедурата по чл. 371, т. 2, вр. чл. 372, ал. 4, вр. чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК, обхваща всички факти, описани в обвинителния акт - обективни и субективни. Затова, след като подсъдимият сам, доброволно е поставил началото на възможността за провеждане на диференцираната процедура и съдът е удовлетворил волята му, то той се лишава от възможността да оспорва повече фактите по обвинителния акт, с които вече се е съгласил и пред следващите съдебни инстанции. Възприемането на фактите от обвинителния акт в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, обаче, не означава, че съдът като решаващ орган е лишен от възможността да направи собствена преценка, както на обективните, така и на субективните факти, признати от подсъдимия, и съответно да ги подведе под правната норма, която може и да е различна или по-лека от тази, която обвинението е счела за приложима. В случая, след като извърши собствена преценка на приетите за установени факти, настоящият касационен състав не намери те да сочат на приложимостта на друга материална законова норма. Поведението на подсъдимия преди, по време и след извършване на деянието е изследвано хронологично от съдилищата, включително, предишно възникналия през 2014год. конфликт между подсъдимия и пострадалия; желанието на подсъдимия да отмъсти за нанесения му тогава побой от Р. И.; извършеното от Д. проучване къде живее пострадалия, набавянето на хладно оръжие; причакването на И. да се прибере в жилището си на инкриминираната дата и внезапното нападение на Д. към И., когато последният отворил външната врата на апартамента си, при чутото от него позвъняване. Изяснената по безспорен начин фактология, призната от подсъдимия и подкрепена от събраните на досъдебното производство доказателства, правилно са преценени от съдилищата при изводите им за доказаност на престъплението от обективна и субективна страна. Фактическите данни, свързани с деянието, водят до изводи за наличие и на друг негов квалифициращ признак, но липсата на съответно обвинение е лишило решаващите по фактите съдилища да се произнесат по него. Съдържанието на умисъла за убийството и квалификацията му като такова по чл. 116, ал. 1, т. 4, във вр. чл. 115, във вр. чл. 18, ал. 1 от НК двете предишни инстанции са извлекли и от съществуващите обективни факти, свързани със средството, с което е извършено деянието; от силата и насоката на удара с това средство; от интензивността на посегателството, както и от уязвимостта на областта на тялото при нараняването върху която е било посегнато. Изводите в тази насока са съобразени с трайно установената съдебна практика, отразена в Решение № 62/95г. по н.д.№ 638/94год. на І н.о., Решение № 71/79год. по н.д. № 38/79год. на ІІ н.о., Решение № 29/85год. по н.д. № 2/85год. на II н.о. на ВС и др., както и в ръководните указания, дадени в Постановление № 2/16.12.1957год. на Пленума на ВС. Ето защо, двете решаващи по фактите съдилища правилно са приели, че подсъдимият е целял причиняване смъртта на пострадалия, действал е при пряк умисъл, като е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните му последици и е искал настъпването им, но те не са настъпили, поради независещи от дееца причини. В съответствие с правомощията си по чл. 313 и чл. 314 НПК втората съдебна инстанция изцяло е проверила правилността на обжалваната присъда и пунктуално е отговорила на всички доводи за материална и процесуална незаконосъобразност, съдържащи се във въззивната жалба на подсъдимия и е изложила съображения, защо не ги възприема за основателни, като изцяло е споделила, както фактическата обстановка, така и анализа на доказателствата, направени от първоинстанционния съд. В изложения аспект решението на въззивния съд, с което е потвърдена присъдата по отношение авторството на деянието, предмет на обвинението, правната му квалификация и вината на подсъдимия, е постановено при спазване на процесуалните правила. Доводът за нарушение на материалния закон не е оправдан от фактическа и правна страна. Неправилно се поддържа, че умисълът на подсъдимия е бил да причини телесна повреда, а не смъртта на пострадалия, защото при възможност да нанесе повече удари с ножа в тялото на пострадалия, подсъдимият е нанесъл само един. Въззивният съд правилно е отбелязал, че в случая е налице довършен опит за убийство - деецът е направил всичко необходимо, за да настъпят исканите от него и предвидени в закона общественоопасни последици, но те не са настъпили по обективни причини, независещи от неговата воля. Довършен опит за убийство е налице и когато е нанесен само един удар на жертвата със средство, годно да причини смърт, ако този удар, с оглед на неговата сила и мястото, в което е нанесен, се окаже смъртоносен. В конкретния случай, подсъдимият е успял да нанесе само един удар с нож в гръдната област на пострадалия, поради последващата успешна съпротива на пострадалия и оказаната помощ от баща му за преустановяване на нападението. С нанасянето на този единствен удар изпълнителното деяние е завършено, защото с ножа подсъдимият е причинил голяма порезна рана в дясна гръдна област на пострадалия с почти пълна лезия /прерязване/ на големия гръден мускул и частична лезия на делтоидния мускул и с последваща остра и значителна кръвозагуба, довела до причиняване на шоково състояние. Острата и значителна кръвозагуба е наложила няколкократно преливане на еритроцитна маса и плазмозаместващи препарати, което състояние реално е застрашило живота на пострадалия и е довело до разстройство на здравето,временно опасно за живота. Според приетото заключение на съдебномедицинската експертиза смъртта не е настъпила само благодарение на спешната и ефикасна хирургическа интервенция. При отразените в обвинителния акт фактически положения, подкрепени от събраните на досъдебното производство доказателства и признати от подсъдимия, въззивният съд правилно е констатирал, че с нанасянето на смъртоносния удар с нож в областта на гръдния кош на пострадалия, изпълнителното деяние е завършено, а не както е приело обвинението и първоинстанционния съд, че е налице недовършен опит за убийство. Тези изводи са правилни, защото при недовършения опит деецът е започнал изпълнението на намисленото деяние, но не е осъществил изцяло изпълнителната дейност, поради което преследваният резултат не е настъпил, докато при довършения опит деецът е извършил всичко, което е необходимо от обективна страна, но поради други обективни обстоятелства престъпният резултат не е настъпил. Обща част Наказателно право, проф.д-р И. Н., изд. Наука и изкуство-1972год. В обвинителния акт е допусната незаконосъобразност относно приетия стадий на опита в осъществяване на престъплението -„недовършен опит”. Независимо, че въззивната инстанция е приела, че опита е довършен, то този му извод не води до утежняване на наказателноправното положение на подсъдимия. Следва да се отбележи, че обстоятелството, че се касае до опит, не е пречка да се приложи разпоредбата на чл. 58 от НК, която в еднаква степен важи за довършения и недовършения опит. Същевременно, разпоредбата на чл. 58 от НК не е императивна норма и не предполага задължителното й прилагане във всички случаи на опит към умишлено престъпление, но съдът е длъжен винаги да обсъди наличието на предпоставките на чл. 58, б. „а“ от НК и да прецени дали същите са налице по отношение на деянието, за което се определя наказание. В случая, първоинстанционният съд e сторил това, като е отказал приложението на чл. 58, б.”а, във вр. чл. 55 от НК и на стр.7 от мотивите към присъдата е посочил защо наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 18, ал. 2 от НК. По изложените по-горе съображения касационният съд намира за правилна преценката направената и от въззивния съд, че не са налице основания за прилагане на института по чл. 58, б. „а“ от НК - опитът към умишлено убийство е довършен, изцяло е осъществено намерението на дееца да предприеме необходимото за умъртвяване на пострадалия, но причинно-следствената връзка между изпълнителното деяние и смъртта на пострадалия е прекъсната, поради оказаната навременна и висококвалифицирана медицинска помощ. Верен и добре аргументиран е и изводът на Софийския апелативен съд, че липсват предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК - смекчаващите отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер, че да налагат определяне на наказанието в размер под законовия минимум по първата от алтернативите предвидени за престъплението. Неоснователен е и доводът за явна несправедливост. Преценката на съда за наказанието в атакувания размер почива на законовия механизъм за определянето му предвид процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, при която е разгледано наказателното дело. Съгласно чл. 373, ал. 2 НПК, в случаите на чл. 372, ал. 4 НПК, ако съдът постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 58а от Наказателния кодекс, т. е. при определяне на наказанието съдът се ръководи от Общата част на този кодекс и намалява, така определеното наказание, с една трета. Наказанието на Д. е определено при минимума по първата от трите санкционни алтернативи на чл. 116 от НК в размер на петнадесет години лишаване от свобода, при отчитане подбудите за извършване на деянието и на наличните отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства по смисъла на чл. 54 от НК, след което при извършената редукция по чл. 58а, ал. 1 от НК му е определено за изтърпяване наказание от десет години лишаване от свобода. В този размер наложеното наказание не е явно несправедливо, а съответства на обществената опасност на конкретното деяние и на дееца като извършител. Направените изводи от съдилищата по отношение на наказанието са законосъобразни и се споделят изцяло от касационната инстанция, която намира, че с това наказание ще се постигнат визираните в чл. 36 от НК цели на специалната и генералната превенции. Не са налице основания за коригиране на въззивното решение и в гражданско-осъдителната му част. Размерът на присъденото обезщетение на гражданския ищец е напълно справедливо, тъй като е съобразено с броя на получените телесни увреждания, всяко от които представлява средна телесна повреда; на временно застрашаващото живота му здравословно състояние и отговаря на претърпените от него болки и страдания. Присъденото обезщетение в паричен еквивалент е напълно справедливо за компенсацията на причинените от деянието на пострадалия неимуществени вреди. По изложените съображения касационната жалба на подсъдимия се явява неоснователна, защото не са налице основанията за отмяна или изменяване на обжалваното въззивно решение в желаната от него насока. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд на РБ, ІІІ н.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 456 от 30.10.2017год., постановено по внохд № 844/2017 год. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: