Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 325

Гр. С., 22.07.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова ч. т. дело № 1411/2022 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Т. Н. М. от [населено място], чрез процесуалния й пълномощник, срещу определение № 96 от 10.03.2022 г., постановено по в. ч. т. д. № 113/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 260065 от 21.01.2022 г. по т. д. № 745/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С последното е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на настоящата жалбоподателка за освобождаването й от заплащане на държавна такса по подадената от нея въззивна жалба против постановеното първоинстанционно решение № 260423 от 02.11.2021 г. по т. д. № 745/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
Частната касаторка моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно и незаконосъобразно. Оплаква се, че съдът не е извършил обоснована преценка на декларираните от нея имущество и доходи, както и че съобразно материалното й състояние невъзможността за заплащането на дължимата за производството по въззивната жалба държавна такса ще доведе до ограничаване правото й на защита. Счита, че съдът е съобразил единствено данните от ТРРЮЛНЦ, от които е направил необоснована преценка за наличие на доходи, но без да посочи цифровото им изражение и да приеме среден размер за получавани ежемесечни възнаграждения, както и че не е отчел обстоятелството, че жалбоподателката получава пенсия в нисък размер, живее в едно домакинство с възрастен родител и наличното й имущество е възбранено, а доходите – запорирани, т.е. въззивната инстанция не е съобразила необходимите средства за покриване на жизнените й нужди.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. При произнасяне по наличието на основания за освобождаване от такси и разноски в съдебното производство и обсъждането на всички критерии и относими обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК в тяхната съвкупност, следва ли съдът при преценката си за определяне на общото материално състояние на страната и възможността й да заплати дължимите такси и разноски да вземе предвид линията на бедност в страната, т. е. да бъдат отчетени разходите, необходими за покриване на основния жизнен минимум на човек от домакинството на молителя, след което да бъде извършена преценка за наличието на достатъчно средства таксата да бъде заплатена и 2. Относно съпоставката, която съдът следва да извърши, на материалното състояние на молителя с пълния размер на дължимата държавна такса, т. е., ако приходите (доходите) на молителя са в размер по-нисък от дължимата държавна такса за производството, следва ли да бъде задължен да я заплати в пълен размер, и от друга страна – обуславя ли това невъзможност да я заплати или липса на достатъчно средства да бъде заплатена в пълен размер по смисъла на т. 12 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Частната касаторка поддържа, че по първия поставен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава съответно на: определение № 47 от 21.01.2015 г. по ч. гр. д. № 7154/2014 г., III г. о., определение № 161 от 23.03.2016 г. по ч. т. д. № 531/2016 г., II т. о., определение № 173 от 15.03.2013 г. по ч. гр. д № 1839/2013 г., IV г. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г., II т. о., определение № 128 от 19.02.2015 г. по ч. гр. д. № 725/2015 г., IV г. о. и определение № 577 от 15.09.2014 г. по ч. т. д. № 176/2014 г., II т. о., а по втория, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въпрос се твърди наличието на допълнителната селективна предпоставка за достъп до касация по т. 3, на чл. 280, ал. 1 ГПК, бланкетно посочена.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок.
За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – Пловдив, е посочил, че видно от представената в първата инстанция декларация за материално и гражданско състояние с дата 14.12.2021 г. молителката получава месечен доход от пенсия в размер на 617 лв.; не упражнява дейност като ЕТ; не извършва услуги и селскостопанска дейност; няма сключен граждански брак; притежава 1/2 ид. ч. от апартамент в процедура по публична продан; притежава МПС; притежава дялове в търговски дружества общо в размер на 5 000 лв., върху които е наложен запор; не притежава парични влогове; не страда от заболяване, което налага допълнителни периодични разходи, като и че от разпореждане на НОИ се установява изменение на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Съобразил е, че първоинстанционният съд е изискал допълнителна справка за притежавани от молителката недвижими имоти, МПС и регистрирани трудови договори, както и да декларира участието си в действащи дружества, в резултат на което са постъпили: справка от имотен регистър, справка за актуално състояние на трудовите договори към 29.12.2021 г., разпечатка АИС КАТ – Регистрация на ПС и собственици, както и декларация от 17.01.2022 г. От същите се установило притежаването на 1/2 ид. ч. от декларирания апартамент, заедно с помощни части и поземлен имот, както и поземлен имот – нива от от 23 629 кв. м. в [населено място], върху които са наложени възбрани; липсата на регистрирани трудови договори; регистриран автомобил марка „Тойота Ярис“; доход от пенсия в размер на 617 лв.; неупражняването на дейност като ЕТ и на селскостопанска дейност; липсата на граждански брак; осигуряването от молителката на издръжка на един човек от пенсия, както и декларираните от молителката обстоятелства, че не притежава недвижими имоти; притежава МПС „Тойота Ярис“, което не е в движение; както и дялове в дружествата „ТНМ – Консулт и проектиране“ ЕООД – 5 000 лв., „ТНМ – Консулт прим“ – 5 000 лв. и „Макс – К“ ЕООД – 5 000 лв. /запорирани/, и акции в „Атлас консулт“ АД - в несъстоятелност.
Въззивната инстанция е отчела и протоколни решения на едноличния собственик на капитала на дружествата „Макс – К“ ЕООД, „Далила – С“ ЕООД, „Би джей би“ ЕООД и „ТНМ – Консулт и проектиране“ ЕООД, съгласно които на Т. М. не е изплащано възнаграждение като управител през 2021 г., а предвид декларацията от 21.02.2022 г. – че не е получавала възнаграждения като управител на тези дружества, считано от 01.01.2021 г. до 21.02.2022 г.
Въззивният съдебен състав е посочил, че въз основа на представените декларации от страна на жалбоподателката се установява разминаване в декларираните данни относно притежаваните от нея дялове и акции в търговски дружества и имоти. От справката в ТРРЮЛНЦ е видно, че към настоящия момент тя е едноличен собственик на капитала и управител на „ТНМ – Консулт и проектиране“ ЕООД, „ТНМ – Консулт прим“ ЕООД и „Макс – К“ ЕООД, както и управител на дружествата „Би джей би“ ЕООД и „Далила – С“ ЕООД. Жалбоподателката като едноличен собственик на капитала на „Макс – К“ ЕООД е взела решение на 10.01.2021 г., че се прекратява изплащането на възнаграждение за дейността й като управител за срок от три години, считано от 01.01.2021 г.; същото решение е взела и като едноличен собственик на капитала на „ТНМ – Консулт и проектиране“ ЕООД, поради прекратяване дейността на дружеството; а видно от протоколи – решения на едноличния собственик на капитала на „Далила – С“ ЕООД и „Би джей би“ ЕООД – Боил В. Т., последният на 08.01.2021 г. е взел решение за прекратяване изплащането на възнаграждение за управителя Т. М., считано от 01.01.2021 г. – за първото дружество поради спиране дейността му, а за второто – поради намаляване дейността и възникнали сериозни изискуеми задължения.
Съставът на въззивния съд е посочил, че видно от представените в производството пред него документи, няма такива за дружеството „ТНМ – Консулт прим“ ЕООД, на което жалбоподателката е едноличен собственик на капитала и управител, като за това дружество е подадена декларация по чл. 38, ал. 9, т. 2 от ЗСч, че не е осъществявана дейност през отчетния период, както и че в същото време за останалите две дружества се установява, че са представени съкратени счетоводни баланси за 2020 г. в ТРРЮЛНЦ, от които са видни краткотрайните активи на дружествата, собствения капитал и задълженията, като активите и собственият капитал са на значителни стойности – 94 хил. лв. и 71 хил. лв. за „ТНМ – Консулт и проектиране“ ЕООД, както и 28 хил. лв. и 15 хил. лв. за „Макс – К“ ЕООД.
Според въззивния съдебен състав всичко това, съотнесено към двете представени декларации, които се разминават по декларирани данни със справката от имотния регистър, води до извод за некоректност на извършеното деклариране. Прието е, че протоколните решения представляват частни документи без достоверна дата, а предвид възрастта на жалбоподателката, професията й и подадените декларации и документи, не може да се направи обоснован извод, че същата няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса за въззивното производство.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Липсата на правен въпрос, отговарящ на посочените изисквания, е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване.
В тази връзка, поставените от частната касаторка въпроси са хипотетични и не съответстват на изложените в атакувания въззивен акт съображения, евентуално са относими изцяло към правилността на формираните от съда изводи за недоказаност на предпоставките за освобождаване от държавна такса, поради което същите не удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е достигнал до горното заключение не само въз основа на всички представени от страната и съдържащи се по делото доказателства и декларирани обстоятелства, но и като е анализирал и съпоставил същите със служебно извършените в хода на производството справки за установяване на необходимите за преценката му обстоятелства. Решаващият мотив на съда е изграден въз основа на констатираното съществено несъответствие между декларираните от молителката имущество и доходи и установените такива от служебно изисканите справки.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 96 от 10.03.2022 г., постановено по в. ч. т. д. № 113/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: