Р Е Ш Е Н И Е № 20 гр. София, 02.06.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1686/2014 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по протест на прокурор при ОП – Стара Загора и касационни жалби на адв. Р. К., повереник на частния обвинител и граждански ищец Г. Т., и на адв. Г. К., защитник на подсъдимия Д. Г., срещу присъда № 17 на Старозагорския окръжен съд (СтЗОС), постановена на 09.04.2014 г. по ВНОХД № 1133/2013 г. по описа на същия съд. В касационния протест е залегнало искане за отмяна на постановената въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция на основание чл. 354, ал. 3, т. 3, вр. ал. 1, т. 4 от НПК. В допълнение към протеста са развити доводи за допуснати при разглеждане на въззивното дело процесуални нарушения, довели до неправилно прилагане на материалния закон. Прокурорът твърди, че при установяването на новите фактически положения, различни от приетите с първоинстанционната присъда, въззивната инстанция допуснала нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК, като не изпълнила задължението си да извърши цялостна задълбочена проверка, съпоставяне и анализ на всички събрани по делото доказателствени материали и при наличие на противоречия между тях не изложила съображения кои кредитира и защо. Представителят на обвинителната власт сочи, че при извеждане на фактическата констатация, че след удара с бутилката по главата на подсъдимия св. Г. Т. продължил агресивното си поведение, нанасяйки юмручни удари по главата и тялото на подсъдимия, съдът оставил без коментар заключението на комплексната съдебномедицинска, съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, съгласно която по тялото на подсъдимия имало едно единствено нараняване, причинено с един удар – в лявата теменна област на главата. Не били обсъдени противоречията между кредитираните от съда показания на свидетелите Д. Г., С. Ж., Б. С., С. М., Д. О. по отношение на обстоятелството дали св. Г. Т. е продължил да нанася удари на подсъдимия. Не били анализирани вътрешните противоречия в показанията на съпругата на подсъдимия св. Д. Г.. В мотивите на атакуваната присъда въззивният съд изцяло се аргументирал с обвързващата сила на присъдата по НОХД № 75/2012 г., включително по отношение и на обстоятелства във връзка с поведението на св. Т. след нанасянето на удара с бутилка по главата на подсъдимия, които факти не са били установени и коментирани в цитирания съдебен акт. Поради това изводът на съда за наличие на „непосредствено нападение спрямо подсъдимия, непредизвикано от последния” бил изолиран, неподкрепен от доказателства и противоречал на заключенията на съдебнопсихиатричните експертизи за личностовите структури на подсъдимия Г. и пострадалия Т.. Допуснатите процесуални нарушения на изискванията за съдържанието на мотивите към атакуваната присъда довели и до нарушение на материалния закон, като съдът достигнал до немотивиран и погрешен извод, че деянието на подсъдимия било извършено при условията на неизбежна отбрана. С касационната жалба на адв. К., повереник на частния обвинител и граждански ищец Г. Т., са релевирани възражения за незаконосъобразност и допуснати при постановяване на присъдата съществени процесуални нарушения. Отправено е искане въззивният съдебен акт да бъде отменен и подсъдимият Д. Г. да бъде осъден по първоначално предявеното му обвинение за престъпление по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 от НК или, алтернативно – за причиняване на тежка телесна повреда при превишаване пределите на неизбежната отбрана. В допълнително изложение към жалбата повереникът на частния обвинител и граждански ищец Т. е аргументирал твърдението си за незаконосъобразно приложение на чл. 12, ал. 1 от НК със заключенията на изслушаните съдебномедицински експертизи по отношение на взаимното разположение на двамата мъже преди отхапването на ушната мида на пострадалия от страна на подсъдимия. Приетото от експертите положение на подсъдимия спрямо пострадалия – „отдясно отстрани”, изключвало наличието на пряко и непосредствено нападение. В мотивите към въззивната присъда били допуснати противоречия – на л. 7 от мотивите съдът приел, че подсъдимият отрекъл да е имал мотивация за конфликт с пострадалия, а на л. 12 било отразено, че подсъдимият Г. се възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението. Не били изследвани и събрани допълнителни доказателства за установяване на предпоставките за приложение на чл. 12 от НК, респ. за превишаване на пределите на неизбежната отбрана. С касационната жалба на адв. К., защитник на подсъдимия Д. Г., са обжалвани мотивите за оправдаването му. В представеното допълнение към касационната жалба се изразява несъгласие с изводите относно авторството на инкриминираното деяние. Нямало нито едно пряко доказателство, което да сочи, че подсъдимият Г. причинил инкриминираното увреждане на пострадалия. Свидетелските показания не установявали извършителя, нито момента на извършване на деянието; назначените експертизи не установявали авторството; показанията на св. Т. били недостоверни. С оглед на тези съображения следвало да се приеме, че авторството на деянието не е доказано, като подсъдимият следвало бъде оправдан на това основание. В съдебно заседание на ВКС прокурорът поддържа подадения протест срещу постановената от въззивния съд оправдателна присъда. Частният обвинител и граждански ищец Г. Т., редовно призован, не се явява. Неговият повереник адв. В. К. моли да се уважат протеста и тяхната жалба, а жалбата на подсъдимия – да се отхвърли. Подсъдимият Д. Г. и защитникът му адв. К. поддържат исканията си, залегнали в допълнението към подадената касационна жалба, и молят да бъдат уважени. Изразяват становище за неоснователност по отношение на протеста и на касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 27 от 04.02.2013 г. по НОХД № 950/2011 г. Казанлъшкият районен съд (КРС), V наказателен състав, е признал подсъдимия Д. Г. Г. за виновен в това, че на 20.05.2010 г. в бар-клуб „З.”, гр.К., е причинил на Г. С. Т. тежка телесна повреда – обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на сетивен орган, изразяващо се в ухапване с ампутация на дясна ушна мида, поради което и на основание чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на две години и десет месеца лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия Д. Г. Г. да заплати на гражданския ищец Г. С. Т. сумата в размер на 9 500 лева, представляваща обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.05.2010 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 300 лева, представляващи направени по делото разноски. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия Д. Г. са били възложени направените разноски в размер на 1 891.00 лева и държавна такса върху уважената част на гражданския иск в размер на 380 лева. По протест на зам.районния прокурор при РП – Казанлък и жалби на повереника на частния обвинител и граждански ищец Т. и на подсъдимия Г. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1133/2013 г. по описа на СтЗОС, наказателен състав, като с присъда № 17 от 09.04.2014 г. въззивният съд е отменил присъдата на КРС и е постановил нова, с която на основание чл. 12, ал. 1 от НК е оправдал подсъдимия Д. Г. да е извършил инкриминираното му престъпление по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и е отхвърлил изцяло предявения от Г. Т. граждански иск против подсъдимия. Касационният протест и жалбите на повереника на частния обвинител и граждански ищец и на защитника на подсъдимия са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 – т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка, съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Касационната инстанция констатира, че присъдата на КРС № 27 от 04.02.2013 г. по НОХД № 950/2011 г. е постановена при допуснато абсолютно процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, наличието на каквито основания съдът проследява служебно и без да е изрично сезиран от страните. С оглед на това протестът на прокурора и жалбите на частния обвинител и граждански ищец и на защитника на подсъдимия следва да бъдат приети за основателни. Макар в процесуалните документи, с които е сезиран ВКС, да не е посочено конкретно оплакване за липса на мотиви на първоинстанционната присъда, с всички тях е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В цитирания съдебен акт на първоинстанционния съд се съзира непреодолимо вътрешнологическо противоречие, което като краен резултат води до невъзможност да се разбере действителната воля на съда по отношение на съществени обстоятелства, релевантни за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия Д. Г.. Констатираното нарушение се дължи отчасти на обективно усложненото процесуално развитие при разследването на възникналия конфликт между лицата Д. Г. Г. и Г. С. Т. на 20.05.2010 г. в бар – клуб „З.”, гр.К. Предмет на настоящото наказателно производство е поведението на подсъдимия Г. при физическия му сблъсък с пострадалия Т.. Обхватът на предмета на доказване в това производство е определен от внесения от РП – Казанлък срещу подсъдимия Д. Г. обвинителен акт (по пр. пр. № 2246/2010 г. на РП – Казанлък, досъдебно производство ЗМ № 944/2010 г. на РУП – К.) за извършено от него престъпление по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 от НК за нанасяне на тежка телесна повреда на Г. Т. – обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на сетивен орган, изразяващо се в ухапване с ампутация на дясна ушна мида. По повод възникналия на 20.05.2010 г. инцидент между лицата Д. Г. и Г. Т. в заведението „З.” обаче паралелно е било образувано и друго наказателно производство (по пр. пр. № 3251/2010 г. на РП – Казанлък, досъдебно производство ЗМ № 76/2011 г. на РУП – К.) за извършено престъпление от Г. Т. против личността на Д. Г.. Макар и второ по ред, това наказателно производство е приключило преди настоящото, като с влязла в сила присъда № 108 от 06.08.2012 г. по НОХД № 75/12 г. по описа на КРС, потвърдена с въззивно решение № 261 от 13.12.2012 г. по ВНОХД № 1308/2012 г. по описа на СтЗОС, Г. Т. (свидетел, частен обвинител и граждански ищец в настоящото производство) е бил признат за виновен в това, че е причинил на Д. Г. средна телесна повреда – отворено депресионно счупване на черепните кости в лявата теменна област, което нараняване прониква в черепната кухина, поради което на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 54 от НК е бил осъден на шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. По искане на осъдения Г. Т. за възобновяване на НОХД № 75/12 г. по описа на КРС и на ВНОХД № 1308/2012 г. по описа на СтЗОС е било образувано наказателно дело № 1319/2013 г. по описа на ВКС, НК, ІІІ н.о., като с решение № 405 от 05.02.2014 г. искането на осъдения е било оставено без уважение. При данните за осъществен физически сблъсък между подсъдимия Г. и пострадалия свидетел Т., при който и двамата взаимно са си причинили съставомерни увреждания, за правилното решаване на делото от приоритетно значение са въпросите от кого и в каква поредност са били нанесени съответните увреждания на участниците в конфликта – счупването на черепа на подсъдимия и отхапването с ампутация на ушната мида на св. Т.. Важността на тези обстоятелства за крайния изход на делото е изтъкната и от самия първоинстанционен съд, който на гърба на л. 375 от НОХД № 950/2011 г. на КРС изрично е отбелязал, че е „необходимо да се установи имало ли е действителен удар с бутилка и в каква последователност е бил нанесен той – преди ушната травма или по друго време”. Въпреки значимостта на тези факти, тъкмо по отношение на тях съставът на КРС е допуснал драстично противоречие. От една страна, в мотивите на присъдата си съдът е проследил в детайли развоя на събитията, като е приел за установена (гърба на л. 374 – л. 375 от НОХД № 950/2011 г. на КРС) следната последователност на действията на участниците в инцидента: че св. Т. нанесъл удар с бутилка по главата на подсъдимия Г., следствие на който му причинил счупване на черепа в лява теменна област; че след това свидетелят Т. продължил към мястото си; че след „кратко зашеметяване” подсъдимият Г. го последвал, захванал „в ключ” ръцете му откъм гърба и го захапал за дясното ухо в горния му край; че св. Т. се опитал да се освободи с рязко изхвърлящо движение; че подсъдимият Г. залитнал и паднал, повличайки и св. Т. на пода; че при залитането си подсъдимият Г. още по-дълбоко захапал ухото на пострадалия и се увесил на него, като при падането на двамата ухото на св. Т. се откъснало. От друга страна, на гърба на л. 375 от НОХД № 950/2011 г. на КРС съдът е пояснил, че е бил „длъжен” по силата на чл. 413, ал. 1 от НПК с оглед влязлата в сила присъда по НОХД № 75/12 г. по описа на КРС да приеме за установено, че пострадалият Т. е нанесъл удара с бутилка в главата на подсъдимия Г., и в тази връзка – да прецени като недостоверни показанията на свидетелите Г. Т., И. К., М. Т., Н. Т. и М. И. в частта, с която отричат този факт. На трето място, на гърба на л. 375 и на л. 376 от НОХД № 950/2011 г. на КРС, под линия са изложени пространни съображения в шест пункта, които недвусмислено обективират несъгласието на съдебния състав с приетото от самия него за установено „по силата на чл. 413, ал. 1 от НПК” фактическо положение за нанесен от пострадалия Т. първоначален по време удар с бутилка по главата на подсъдимия Г.. В изложението на съда ясно е изразено становището му, че въз основа на събраните по делото доказателства такова фактическо положение въобще не може да бъде прието. Обективното наличие на увреждането на подсъдимия Г. е обяснено с възможностите то да бъде получено „след отхапването, едновременно с падането върху предмет с подходяща форма на пода, след действията на пострадалия за освобождаване” или да бъде причинено „по-късно при неустановени обстоятелства”. Съпоставката между гореизложените констатации на състава на КРС красноречиво илюстрира драстичното противоречие във вътрешното му убеждение относно фактите на инкриминираното по отношение на подсъдимия Д. Г. деяние. Като резултат от нарушението на прогласения от чл. 14 от НПК принцип на вземане на решенията по вътрешно убеждение, първоинстанционният съд по необходимост, чисто формално – „по силата на чл. 413, ал. 1 от НПК” – е приел за установено едно фактическо положение, върху което е основал изводите си по същество, въпреки че в действителност при анализа на събраните доказателствените материали е установил съвсем други факти (че първоначален удар от страна на св. Т. не е имало). Това ключово противоречие е обусловило множество други несъответствия и непълноти в съдебния акт и нарушения в доказателствената дейност на съда, които липсва необходимост да бъдат подробно обсъждани с оглед предопределения от допуснатото нарушение на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК изход на настоящото касационно производство. Следва само да се изтъкне, че доказателствената дейност на първоинстанционния съд в разрез с основните изисквания на чл. 13 и чл. 14 от НПК е била осъществена без всякаква обективност, тъй като основните му усилия са били концентрирани към преодоляване на залегналите във влязлата в сила присъда по НОХД № 75/12 г. по описа на КРС констатации във връзка с поведението на пострадалия Г. Т., с които съдът очевидно не се е съгласил, въпреки формалната му декларация за обратното. Съгласно чл. 14, ал. 1 от НПК вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав е съзнателна увереност, основана на обективното, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. От субективна страна тази увереност се състои в несъмнената, изключваща всякакво колебание, категоричност на изводите на съда относно наличието или отсъствието на релевантните факти. Затова вътрешното убеждение не може да бъде многозначно и противоречиво и винаги е опорочено, когато не съставлява единство от безпротиворечиви съждения и изводи, какъвто е разглежданият случай. Освен това, вътрешното убеждение трябва да бъде „видимо” – да намери обективно външно изражение чрез мотивите на съдебния акт. Тяхната роля е да аргументират убедително вътрешното убеждение на съда и еднопосочно да разкрият действителната му воля. Това предназначение не може да се изпълни, ако мотивите са неясни, съдържат съществени непълноти или включват противоречиви, взаимно изключващи се констатации и изводи. С оглед трайно възприетото разбиране на ВКС, такива пороци на мотивите се приравняват на пълната им липса, което нарушение е особено съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК и съставлява безусловно основание за отмяна на съдебния акт. Декларираният (под линия на гърба на л. 375 от НОХД № 950/2011 г. на КРС) стремеж на докладчика да разкрие максимално пълноценно обективната истина, не оправдава възприетия подход на излагане на алтернативен вариант на доказателствен анализ, обуславящ коренно различни фактически констатации. Няма как да се възприеме направеното уточнение, че поради ограничението на чл. 413, ал. 1 от НК развитите „под черта” доводи не представлявали част от мотивите, а „особено изложение” на съдебния състав. Недопустимо е отделните структурни компоненти на съдебния акт да си противоречат и да се изключват взаимно. Бележките под линия се използват при оформянето на документи за пояснения, коментари или препратки и представляват неделима част от документа, съответно и от мотивите като процесуален документ. Щом обективно са инкорпорирани в структурата на съдебния акт, независимо дали под линия или в основния текст, съображенията на съда са неделима част от мотивите, не могат да бъдат условно разграничени от тяхното единно съдържание и на общо основание се отчитат при проверката на съдебния акт. При въззивната проверка СтЗОС е пропуснал да установи абсолютния порок на атакувания пред него съдебен акт и да упражни правомощията си по чл. 335, ал. 2, вр. чл. 334, т. 1 от НПК, с което сам е допуснал съществено процесуално нарушение. Вместо да обсъди и оцени допуснатото нарушение в посочения смисъл, въззивният съд направо е пререшил делото, макар да е съзрял коренно разминаващите се констатации в мотивите на първоинстанционната присъда и да не е отрекъл наличието на противоречие относно съществените за правилното решаване на делото фактически положения. На гърба на л. 162 от ВНОХД № 1133/2013 г. на СтЗОС е отбелязано, че за въззивната инстанция са „останали неразбрани” усилията на първоинстанционния съд за установяване на обстоятелството дали св. Т. е нанесъл първи удар с бутилка по главата на подсъдимия Г., както и изложените „под черта” в мотивите към присъдата съображения, при положение, че съдът е декларирал, че възприема това обстоятелство за установено по силата на чл. 413, ал. 1 от НПК. Въззивната инстанция обаче не е оценила значимостта на отражението на противоречието във вътрешното убеждение на съда върху годността на самия акт, като неправилно се е опитала да го санира с правомощията си по чл. 316 от НПК да приема нови фактически положения. Така, на практика, въззивният съд за първи път сам е решил делото, изцяло замествайки първоинстанционното производство. Вярно е, че въззивната инстанция поначало действа като контролно-решаваща, като е значително ограничена във възможностите си да отменя присъдите и да връща делата за ново разглеждане, защото разполага с правомощия да събира непосредствено всякакви доказателства и да установява нови фактически положения (чл. 315 и чл. 316 от НПК). Това не означава, че въззивното производство може да замести първоинстанционното, нито че въззивният съд всякога има правомощията на „втора първа инстанция”. Като такава въззивният съд процедира само при надлежно проведено първоинстанционно производство, приключило с валиден съдебен акт. В предвидените от закона хипотези – чл. 335 от НПК, въззивната инстанция задължително връща делото за ново разглеждане, защото има отстраними процесуални нарушения, които тя не може самостоятелно да поправи. Такава е и конкретно разглежданата хипотеза, при която с оглед допуснатото абсолютно процесуално нарушение делото е следвало да се върне на първата инстанция за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание. Проверяваната присъда е била напълно опорочена, което обстоятелство не е позволявало на състава на СтЗОС да разреши казуса по същество като инстанция по фактите. За да упражни правомощията си за решаване на делото по същество, въззивният съд е трябвало да има за база годен съдебен акт, какъвто в случая е липсвал. С постановяването на въззивната присъда в разглеждания казус са игнорирани законовите правомощия на въззивната инстанция по чл. 334, т. 1 в хипотезата на чл. 335, ал. 2 от НПК, а страните на практика са останали лишени от една инстанция при разглеждане на делото, тъй като единственият годен съдебен акт, при постановяването на който не са допуснати абсолютни процесуални нарушения, е въззивният. Констатираните пороци на първоинстанционната и въззивната присъди се включват в обхвата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и обуславят отмяна на присъдите и връщане на делото за ново разглеждане. По естеството си допуснатото процесуално нарушение на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК може да бъде отстранено само чрез провеждане на ново първоинстанционно производство, защото липсата на мотиви е заложена първоначално още при изготвянето на мотивите на първоинстанционната присъда. С оглед този основен извод липсва необходимост от подробно обсъждане на конкретните оплаквания, залегнали в протеста и жалбите, които трябва да намерят убедителен отговор при новото разглеждане на делото. Настоящият съдебен състав счита обаче за нужно да маркира становището си по още няколко въпроса, които съображения биха могли да допринесат за правилното решаване на делото. Очевидно е, че основното затруднение при установяването на фактологията на извършеното от подсъдимия Г. деяние произтича от проведеното паралелно наказателно производство против св. Г. Т., който във връзка със същия инцидент е бил признат за виновен и осъден за причиняването на средна телесна повреда на подсъдимия (в настоящото производство) Г. с влязла в сила присъда по НОХД № 75/12 г. по описа на КРС, в която във връзка с обсъждането на деянието на св. Т. е взето отношение и по цялостната обстановка при извършване на деянието, хронологията на инцидента, етапите на протичането му, вкл. и относно поведението на подсъдимия Г.. Органите на досъдебното производство са разделили едно и също събитие – инцидентът в бар – клуб „З.” – на две самостоятелни деяния с оглед поведението на всеки един от участниците в конфликта: 1) деянието на Г. Т., причинил средна телесна повреда на Д. Г. с удар с бутилка по главата, предмет на разглеждане по НОХД № 75/12 г. на КРС и по ВНОХД № 1308/2012 г. по описа на СтЗОС, и 2) деянието на Д. Г., обвинен, че е причинил тежка телесна повреда на Г. Т. с ухапване с ампутация на дясна ушна мида, предмет на разглеждане по НОХД № 950/2011 г. по описа на КРС, по ВНОХД № 1133/2013 г. по описа на СтЗОС и по настоящото касационно производство, образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК. Този подход неминуемо е обусловил реципрочни процесуални качества на участниците в отделните процеси – в проведеното първо наказателно производство, Т. е бил подсъдим, а пострадалият Г. – частен обвинител и свидетел, а в настоящото наказателно производство Г. е подсъдим, а Т. – частен обвинител, граждански ищец и свидетел. На първо място, между поведението на участниците в конфликта – подсъдимия Г. и пострадалия Т. действително има фактическа връзка, доколкото действията и на двамата един срещу друг са били осъществени в рамките на един и същи конфликт. Техните деяния обаче не са тъждествени. Те са конкретни външно проявени волеви актове на различни субекти и с различно съдържание. Поради това провеждането на паралелни производства за реализиране на наказателна отговорност спрямо отделните дейци за тяхната самостоятелна престъпна дейност поначало не е недопустимо. Поради невъзможността за съвместяване на качествата на пострадал и обвиняем в едно и също производство, провеждането на отделни наказателни производства е и единствена възможност в случаите, когато свързаните самостоятелни прояви на различните лица съставляват престъпления (напр. когато второто в темпорално отношение деяние не е осъществено при условията на чл. 12 от НК). В Р № 89 от 18.05.2012 г. по н.д. № 2978/2011 г., ВКС, НК, ІІІ н.о. и в Р № 265 от 16.09.2013 г. по н. д. № 744/2013 г., ВКС, НК, ІІІ н.о., е застъпена тезата за принципна недопустимост на образуването на две самостоятелни производства за едно и също инкриминирано деяние между едни и същи правни субекти, но с различна правна оценка на поведението им. Видно от съдържанието им обаче, в цитираните актове на ВКС са разгледани казуси, при които в основата на образуваните дела е стояло едно и също деяние, налице е била и тъждественост на участниците, като единствено процесуалните им качества са били разменени. Хипотеза, при която пострадалият от едно престъпление се явява обвиняем за същото деяние, но в друго производство, е окачествена в цитираното Р № 265 от 16.09.2013 г. като процесуален „абсурд”. Настоящият случай не е такъв. Реципрочните процесуални качества на Д. Г. и Г. Т. във водените паралелни процеси не са взаимноизключващи се, защото, макар и по повод на един и същи инцидент, отделните наказателни производства са образувани срещу лицата за различни деяния. На второ място, съдът дължи произнасяне в рамките на обвинението, с което е сезиран. Затова при постановяване на съдебните си актове в хода на воденото срещу подсъдимия Д. Г. съдебно производство съдилищата следва да дадат отговор на въпросите по чл. 301, ал. 1 от НПК именно по отношение на това привлечено към наказателна отговорност лице и за неговото деяние. Разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от НПК изключва съществуването на каквито и да е формални доказателства с предварително предустановена стойност. Съдът не може предварително да обявява за неопровержими обстоятелства, включени в задължителния предмет на доказване, и въз основа на тях да прави изводи за виновността, респ. невинността на подсъдимия. Основанията за неговото оправдаване, респ. осъждане, се обуславят само и единствено от конкретните фактически положения, които съдът установил в резултат на самостоятелната си доказателствена дейност и независима оценка на доказателствените материали, осъществени при спазване на изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Доколкото деянието, за което е осъден св. Т., и деянието, предмет на обвинението срещу подсъдимия Г., са свързани в рамките на един и същи инцидент, влязлата в сила присъда по НОХД № 75/12 г. на КРС е обективен факт, който има значение и за правилното решаване на висящия наказателен процес срещу подсъдимия Г.. Поради това материалите по приключеното дело (обвинителният акт, присъдата № 108 от 06.08.2012 г. по НОХД № 75/12 г. по описа на КРС, въззивното решение № 261 от 13.12.2012 г. по ВНОХД № 1308/2012 г. по описа на СтЗОС, решението № 405 от 05.02.2014 г. по н. д. № 1319/2013 г. по описа на ВКС, НК, ІІІ н.о.) са част от доказателствената съвкупност и по настоящото. Влязлата в сила присъда принципно има обвързващо действие за всеки следващ съд „по въпросите, които по необходимост са общи за наказателната отговорност”. (В този смисъл, освен цитираните по-горе решения на ВКС, са и Р № 171 от 13.08.2010 г. по н. д. № 52/2010 г. на ВКС, НК, І н. о., Р № 197 от 12.05.2009 г. по н. д. № 154/2009 г. на ВКС, НК, І н. о. и др.). Материалната законна сила на влязлата в сила присъда и задължителността й съгласно чл. 413, ал. 1 от НПК се разпростират върху отговорите на въпросите по чл. 301, ал. 1 от НПК – има ли извършено деяние, извършено ли е от дееца, виновно ли е извършено, съставлява ли престъпление и правната му квалификация, по отношение на съставомерното поведение на осъденото лице. В случая, съгласно чл. 413, ал. 1 от НПК влязлата в сила присъда по НОХД № 75/12 г. на КРС е задължителна относно обстоятелството, че при инцидента на 20.05.2010 г. св. Т. е извършил престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК – виновно е причинил на подсъдимия Г. средна телесна повреда – отворено депресионно счупване на черепните кости в лявата теменна област, което нараняване прониква в черепната кухина. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на тази присъда не обхващат останалите констатации в нея, отнасящи се към поведението на подсъдимия Г.. Неговото деяние следва да бъде самостоятелно установено по несъмнен и категоричен начин в рамките на настоящото отделно наказателно производство. (Р № 90 от 07.03.2011 г. по н. д. № 724/2010 г. на ВКС, НК, ІІ н. о.). Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 17 на Старозагорския окръжен съд, постановена на 09.04.2014 г. по ВНОХД № 1133/2013 г. по описа на същия съд, както и присъда № 27 на Казанлъшкия районен съд, V наказателен състав, постановена на 04.02.2013 г. по НОХД № 950/2011 г. по описа на същия съд, като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Казанлъшкия районен съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.