6 Р Е Ш Е Н И Е №66 гр. София, 09 май 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора К. Софиянски изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 108/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подс. Й. В. Я. срещу решение № 123/08.12.2021г., постановено по внохд № 391/2015г. по описа на Апелативен съд -гр. Пловдив. В жалбата се претендира незаконосъобразност на въззивното решение и се иска отмяната му и връщането на делото за новото му разглеждане на въззивния съд поради съществени нарушения на процесуалните правила. В основната жалба се сочи, че процесуалните нарушения се изразяват в противоречия между присъдата и мотивите към нея. Алтернативно се претендира изменяване на съдебния акт и намаляване на наложеното наказание на подсъдимия. В допълнение към жалбата се заявява и нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК, като се твърди, че извън преценката на апелативния съд са останали възраженията на защитата за нарушения на чл. 246 от НПК, доколкото обвинението срещу жалбоподателя поначало не било ясно и конкретно формулирано в обвинителния акт. Като последица – се е стигнало и до противоречия между мотиви и диспозитив на постановената осъдителна присъда. Даден е пример с един от данъчните периоди –м.06.2016г., като е поставен акцент на датите на фактурите и на изводите на съда за това, че подс. А. е „допуснал грешка” при изчисляването на дължимия ДДС. Подробно е развито съображението, че тезата на контролираните инстанции е неприемлива, тъй като за деянието по чл. 255 от НК е прието наличието на грешка „..в обективните данни на деянието от страна на извършителя, която обаче е коригирана с пряк умисъл от страна на посредствения извършител, като подсъдимите са осъдени за деяния , които очевидно не са извършили поради некоректност, но според съда те са целели да извършат”. Посочва се също, че са необосновани изводите на съда за коректната работа на счетоводителя при счетоводното отчитане на дружеството и подготовката на дневниците на покупки. Според защитата именно посредствения извършител е осъществил всички правни и фактически действия от обективна и субективна страна и е целял престъпния резултат. Изтъкват се съображения, че въззивният съд недопустимо дописвал мотивите към първоинстанционната присъда, поради празнотата и дефицита на доказателствата относно обективните и субективните признаци на престъплението за данъчните периоди - м.март, юни, август, септември и декември. Поддържа се искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд. Алтернативно се иска намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият жалбоподател Й. Я. и защитникът му, редовно призовани, не се явяват. В молба изразяват позиция, че поддържат касационната жалба с развитите в нея съображения. Поддържат и направените в нея искания по същество. Прокурорът при ВКП пледира за неоснователност на жалбата на подсъдимия, като счита, че решението следва да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд потвърдил изцяло първоинстанционна присъда на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 987/21г. по описа на този съд, като оставил без уважение въззивната жалба на подсъдимия Й. Я. срещу нея. С присъдата на окръжния съд подс. Я. е признат за виновен в това че в периода от 01.11.2015 г. – 13.03.2017 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на управител и представляващ „С. кинг”Е., [населено място], в съучастие като извършител с А. П. А. от [населено място], е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения за същото дружество, в особено големи размери 42 301, 32 (ДДС и ЗКПО) лв., от които данък върху добавена стойност (ДДС) по ЗДДС общо в размер на 35 768, 28 лв. и корпоративен данък по ЗКПО общо в размер на 6 5ЗЗ, 04 лв., като при условията на посредствено извършителство, чрез счетоводителя Г. Б., при водене на счетоводството и при представяне на информация пред органите по приходите – Териториална дирекция на Национална агенция по приходите – Пловдив, е съставил и използвал документи с невярно съдържание: отчетни регистри – дневници за покупка на „С. кинг” Е., съгласно чл.124, ал.1, т.1 от ЗДДС и чл.113, ал.1 и ал.3 от ППЗДДС, в които е отразил данъчни фактури по неполучени доставки, с право на пълен данъчен кредит съгласно чл. 68, ал.1 от ЗДДС, без да са налице доставки по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС и потвърдил неистина в подадени по електронен път с електронния подпис на дружеството, справки – декларации по чл. 125, ал.1 от ЗДДС и чл.116, ал.1 от ППЗДДС пред Териториална дирекция на Национална агенция по приходите – Пловдив и на основание чл. 92, ал. 1 във връзка с чл. 88, ал. 3 от ЗДДС е приспаднал неследващ се данъчен кредит в общ размер на 35 768, 28 лв. (за данъчните периоди от м. 11. 2015г. - м. 07. 2016г. и от м.09.2016г. – м. 01. 2017г. – общо 13 данъчни периода) и е потвърдил неистина в подадени декларации по чл. 92 от ЗКПО (годишна данъчна декларация с вх. № 1600И0ЗЗ3632/23.03.2016г. и годишна данъчна декларация с вх. № 1600И0434838/13.03.2017г.), поради което на осн. чл. 255, ал.3 във връзка с ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 във връзка чл. 26, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с чл. 58а, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК подсъдимият Я. е осъден на две години лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК е отложено с 4 (четири) години лишаване от свобода. Другият подсъдим - А. А., спрямо когото е предявено обвинение за съучастие при съизвършителство със жалбоподателя Я., е признат за виновен и осъден по чл. 255, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 във връзка чл. 26, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 58а, ал.1 от НК му е наложено идентично наказание - 2 години лишаване от свобода с изпитателен срок по чл. 66, ал.1 от НК – 4 (четири) години, считано от влизане в сила на присъдата. Жалбата е неоснователна. Не са допуснати претендираните от жалбоподателя нарушения на процесуалния закон. Основно развитите в касационната жалба възражения са били поставени на вниманието на апелативния съд в допълнението към въззивната жалба. Касаторът е получил отговор по централно засегнатите въпроси относно обективната и субективната съставомерност на деянието и преимуществено развитата теза за допуснати особено съществени процесуални нарушения, изразяващи се в противоречие между мотиви и диспозитив на постановения първоинстанционен съдебен акт, както и в разминаване на датите на фактури по данъчните периоди – м.06.2016, м.08.2016г, м.09.2016г., м.12.2016г. Пред въззивния съд, на практика е оспорена законосъобразността на проведената дифиренцирана процедура по гл. 27 от НПК с признаване на фактите по обвинителния акт, като защитникът е претендирал, че „..по делото не е установено как и по какъв начин и защо се е налагала промяната, а също и кой и как е манипулирал данните. Липсват данни за реквизитите в касовите бонове за да бъде направен съответен правен извод”. Формулирано на плоскостта на процесуално нарушение, оплакването всъщност е било насочено към фактическите заключения, касаещи авторството на деянието. По идентичен начин то е развито и в касационната жалба, като се подлага на критика даденият отговор от въззивния съд, че част от реквизитите на счетоводните документи (дати, данъчни основи, изчислен ДДС) са коригирани от счетоводителя – св. Б., поради погрешно подадени от подсъдимите съизвършители първоначални данни относно дати и параметри за изчисляването на дължимия ДДС. Възражението е лишено от основание. Първо, следва да се посочи, че жалбоподателят, чрез двамата си упълномощени защитници, е бил инициатор за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като изрично в разпоредително заседание на Пловдивския окръжен съд от 27.05.21г. (л. 71 от нохд № 987/21г.) е заявил, че признава изцяло фактите и обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и не желае да се събират доказателства за тях. В съдебния протокол е отразено също, че признанието на фактите е извършено от него доброволно, както и че разбира последиците от същото (л. 73 от първоинстанционното производство). Решаващият съд намерил, че направеното от подсъдимия Я. признание на фактите, наред с това на подс. А., се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, след което обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва направеното от тях самопризнание, без да събира доказателства относно фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Като последица от направеното самопризнание, намерило подкрепа и в събраните на досъдебното производство доказателствени източници, инстанциите по същество са възприели като установени и признатите факти - такива, каквито те са били посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт - не само по отношение на авторството, но и във връзка с механизма му – подсъдимият Я. се снабдявал с фиктивни фактури и касови бележки към тях за фиктивни доставки, след което ги предавал на подс. А.. Последният от своя страна ги попълвал ръкописно (име на получател, дата на съставяне, стоки и стойността им) и едва след това ги предавал на фактическия извършител - счетоводителя св. Б., който ги осчетоводявал, като формирал окончателните задължения на дружеството с подаването на справките – декларации по ЗДДС, основани на аналитичните регистри- дневници за покупки и продажби. Второ, съдебната практика неотклонно се придържа към изведеното в ТР № 1/2009г. на ВКС принципно положение, че разпоредбата на чл. 372, ал. 4 НПК не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието, а е достатъчно от тяхната съвкупност по несъмнен начин да се установяват фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице. В конкретния случай, преценката на първоинстанционния съд, утвърдена и от въззивния съд, за пристъпване на разглеждане на делото по реда на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, е правилна. По делото са налице достатъчно доказателства, които недвусмислено разкриват очертаната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология, призната от подсъдимия Я. – обясненията на двамата подсъдими, показанията на разпитаните на досъдебното производство свидетели, включително и тези на св. Г. Б., от множеството писмени доказателства - фактури и дневници, дневници за покупки и продажби, ревизионни акт и доклад, заключение на графическа експертиза и заключение на съдебно - счетоводна експертиза. Трето, „грешките” относно датите на фактурите и изчисленията на дължимия ДДС, коригирани от счетоводителя Б., не обуславят промяна в изводите за авторството, нито за механизма на данъчното престъпление, а и относно субективната му страна. Въззивният съд нарочно се е спрял на така отправено оплакване и детайлно е развил сериозна и задълбочена аргументация, която напълно се споделя и от настоящия съдебен състав (л. 75 - 77 от внохд № 391/21г.). Съобразено е обстоятелството, че разминаванията, на които се позовава защитата са пояснени още в обвинителния акт; че осъждането е на основа на фактите по него (т.е. по надлежно предявено обвинение за фактура, фиктивна доставка, която тя е отразявала и за конкретен данъчен период), поради което въпросът за разбираемостта на обвинението и неговата яснота и безпротиворечивост не може да бъде обосновано поставян. Вярно е и заключението, че правото на защита на жалбоподателя, включващо и правото му да научи в какво се изразява същността (фактически и юридически рамки) на обвинението срещу него не е нарушено. В генерален план това води до извод и за неоснователност на второто развито от защитата в касационната жалба възражение - за противоречие и неяснота на предявените факти, по които се е защитавал подс. Я., респ. до нарушения при изготвяне на обвинителния акт по смисъла на чл. 246 от НПК. Съвсем отделен е въпросът, че заявените от защитата пороци в обвинителния акт са наведени като оплаквания за първи път във въззивната жалба, като не са били предмет на обсъждане в проведеното пред първия съд разпоредително заседание. Напротив, видно от съдебния протокол от 27.05.21г. на Окръжен съд- Пловдив ( л. 71 от нохд № 987/21г.) и двамата защитници на жалбоподателя категорично са застъпили становище за отсъствие на допуснати на досъдебната фаза на процеса процесуални нарушения. Що се касае до субективната страна на престъплението, тя също е извън съмнение, независимо от позоваването на грешките при изчисленията на дължимия ДДС, които според защитата водят до отсъствието й. Тезата е неприемлива, доколкото е извън съмнение, че в представното съдържание на дееца са формирани еднозначни представи за фиктивността на доставките, отразяването им в първичните счетоводни документи и представянето им пред органите на приходите с намерение да бъде снижен финансовия резултат на дружеството и като последица - да се приспадне неправомерно данъчен кредит в инкриминираните размери за всеки от данъчните периоди - предмет на обвинението. Следователно наличието на прекия умисъл е налице, независимо от неговата неопределеност по отношение на конкретното числово изражение на приспаднатия за целия период данъчен кредит. В касационната жалба не се съдържа оплакване за нарушение на материалния закон, поради което ВКС не намира за необходимо, в рамките на касационната проверка, задълбочено да обсъжда правилното му приложение. Достатъчно е да се посочи, че при вярно установената фактология правилно контролираните инстанции са приели, че от обективна и субективна страна подсъдимият Я. е осъществил състава на престъплението по чл. 255, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 във връзка чл. 26, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за което са го признали за виновен и са му наложили наказание на осн. чл. 58 а, ал. 1 от НК. Претенциите за намаляване на наказанието поради неговата явна несправедливост също не могат да бъдат удовлетворени. В жалбата те са декларативно отправени, като не се сочат каквито и да са доводи в подкрепа на това оплакване. Отделно от това, прегледът на материалите по делото не дава основание за изменение на съдебния акт в желаната от касатора насока, тъй като не се установява явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца и размера на наложеното наказание. Данните да механизма на престъплението, неговия период и броя на отделните деяния, формиращи продължаваното престъпление, дават основание на ВКС да счете, че на жалбоподателя Я. е наложено справедливо наказание, което не следва да бъде допълнително намалявано. С оглед отсъствието на визираните в жалбите касационни основания, настоящият съдебен състав намери, че атакуваното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 123/08.12.2021г. по внохд № 391/2021г. по описа на Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: