2 Р Е Ш Е Н И Е № 123 гр. София, 30.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти май през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ЛЮБКА АНДОНОВА при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3817 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. М. М. и по касационна жалба на ответника [фирма], подадени срещу решение № 193/08.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2016 г. на Врачанския окръжен съд (В.). С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 100/31.03.2016 г. по гр. дело № 165/2016 г. на Козлодуйския районен съд (КРС) в частта, с която ответникът е осъден, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, да заплати на ищеца сумата 9 231.31 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение през периода 27.01.2016 г. – 24.03.2016 г., ведно със законната лихва от 02.02.2016 г. до окончателното изплащане, и е отхвърлил този иск за посочената сума, ведно с лихвата; като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, въззивният съд е признал за незаконно и е отменил, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ със заповед № 13/18.01.2016 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, възстановил е, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, ищеца на предишната работа – на длъжност „началник цех „Строително-ремонтен“” в дирекция „Производство“ на ответното дружество, и е отхвърлил иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и в останалата част – до пълния размер на претендираното обезщетение от 29 840.40 лв.; възложил е разноските по делото в тежест и на двете страни. Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част – по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а ответникът – в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, като ищецът излага и оплакване за частична недопустимост на отхвърлителната част. И двете страни не са подали в срока за това, отговор на касационната жалба на насрещната страна, не заявяват становища и в откритото съдебно заседание. С определение № 195/24.02.2017 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато изцяло (и по двете жалби), както следва: 1) с оглед проверка процесуалната допустимост на решението в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по процесуалноправния въпрос относно пределите на произнасяне от въззивния съд, очертани в чл. 269 от ГПК; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по материалноправния въпрос – има ли право работодателят да прекрати на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ трудовия договор с работник или служител, в случай че последният е придобил право на пенсия по чл. 69б, ал. 1 и ал. 2 от КСО, но не е придобил право на пенсия по чл. 68 от КСО. По материалноправния въпрос, касационната жалба на ответника и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ настоящият съдебен състав намира следното: За да сподели решаващия извод на първоинстанционния съд, че уволнението на ищеца е незаконосъобразно, окръжният съд е приел за установено въз основа експертното заключение по делото, че към датата на уволнението му ищецът е придобил право на т. нар. „ранно пенсиониране“ – при условията на втора категория труд – в хипотезата на чл. 69б, ал. 2, т. 1 от КСО и § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, но не е придобил право на пенсия в общата хипотеза на чл. 68, ал. 1 от КСО. Въззивният съд е извършил съпоставка на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ – в действащата ѝ редакция – ДВ, бр. 54/2015 г., в сила от 17.07.2015 г., и в редакцията ѝ, действала през периода 31.01.2001 г. – 24.01.2012 г. – ДВ, бр. 25/2001 г., както и съпоставка на разпоредбите на § 4 (отм.), ал. 1 от ПЗР на КСО, действала до 31.12.2015 г., и на чл. 69б (нов – ДВ, бр. 61/2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), ал. 2, т. 1 от КСО, при което е установил, че новите редакции преповтарят старите. Въз основа на това е счел, че съдебната практика, постановена при действието на старата редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с § 4 (отм.), ал. 1 от ПЗР на КСО, не е загубила задължителната си сила, и се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 311/14.12.2011 г. по гр. дело № 88/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че с разпоредбата на § 4 от ПЗР на КСО е създадена преходна възможност в интерес на осигурените лица по своя преценка да се възползват от нея с оглед по-тежки възрастови изисквания за пенсиониране при действащия общ режим, както и че това е лично субективно право на работниците или служителите, което не може да се упражни от другата страна в правоотношението – работодателя, който не може да прекрати едностранно трудовото правоотношение с работник или служител поради придобиване право на пенсия в хипотезата на § 4 от ПЗР на КСО. С оглед на това, окръжният съд е приел, че след като ищецът не отговаря на условията за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КСО, то ответникът-работодател незаконосъобразно е извършил уволнението му на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. Настоящият съдебен състав изцяло споделя и намира за правилно така даденото от въззивния съд разрешение на поставения материалноправен въпрос, респ. – намира, че и след посочените изменения в законодателството, цитираната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК при старата редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с § 4 (отм.), ал. 1 от ПЗР на КСО, продължава да е актуална и при действието на новата редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 69б, ал. 1 и ал. 2 от КСО, които се припокриват по съдържание (в този смисъл е и определение № 254/30.03.2017 г. по гр. дело № 4086/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС). Съображенията на окръжния съд, изложени в обжалваното въззивно решение, са достатъчно изчерпателни, поради което няма необходимост да се преповтарят и доразвиват. Като допълнителен аргумент следва да се посочи единствено последващото законодателно изменение на чл. 328, ал. 1 от КТ, а именно – създаването на новата т. 10а (ДВ, бр. 98/2015 г.), съгласно която работодателят може да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, и когато на работника или служителя е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а от КСО. Ако се възприеме тезата на касатора-ответник, че в чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ е уредено право на работодателя да прекрати с предизвестие трудовото правоотношение във всички хипотези на придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, т.е. – и в хипотезите на т. нар. „ранно пенсиониране“, а не само при придобиване на право на „пълна“ пенсия в общата хипотеза на чл. 68 от КСО, то това последващо изменение на закона чрез въвеждането на новото основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ не би било необходимо, при положение, че и разпоредбата на чл. 68а от КСО установява хипотеза на „ранно пенсиониране“. При така възприетото разрешение на поставения материалноправен въпрос, оплакванията в касационната жалба на ответника за допуснато от въззивния съд нарушение на материалноправните норми на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 69б, ал. 2, т. 1 от КСО, са неоснователни, поради което и съгласно чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, въззивното решение следва да се остави в сила в частта, с която исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ са уважени. По процесуалноправния въпрос, касационната жалба на ищеца и иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на същото – само за приложението на императивни материалноправни норми и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за произнасяне от въззивния съд. Ищецът не е подал въззивна жалба срещу постановеното по делото първоинстанционно решение (цитирано по-горе, наред с въззивното). В подадената от ответното дружество въззивна жалба, не е посочено първоинстанционното решение да е обжалвано само в определна негова част, като искането към въззивния съд е за неговата отмяна. Със същата жалба са наведени оплаквания и доводи единствено за неправилност, поради нарушение на материалния закон (наведените и с касационната жалба на ответника) – само по отношение на произнасянето от районния съд по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. При така подадената въззивна жалба, основателно е оплакването в касационната жалба на ищеца, че окръжният съд неправилно е приел в мотивите към въззивното решение, че решението на районния съд е обжалвано от ответника само в частта, с която предявените по делото искове са уважени. Видно от титулната част и петитума на въззивната жалба, то е обжалвано изцяло, след като изрично не се сочи да се обжалва само определена негова част. От друга страна, със самото решение (диспозитива му, цитиран по-горе) въззивният съд се е произнесъл по целия предмет на делото, включително и по отношение частично отхвърления от районния съд иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за разликата над уважения размер от 9 231.31 лв. до пълния му предявен от ищеца размер от 29 840.40 лв. В тази негова последна част, въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като след като с въззивната жалба на ответника не е направено оплакване за недопустимост на същата отхвърлителна част от първоинстанционното решение, която го удовлетворява като резултат, той няма правен интерес от обжалването ѝ с оглед нейната правилност, т.е. – въззивната му жалба е процесуално недопустима в тази част, а ищецът, който има интерес от такова обжалване, не е подал въззивна жалба срещу тази отхвърлителна част на първоинстанционното решение. С оглед на това, съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се обезсили в процесуално недопустимата му част, с която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 9 231.31 лв. до пълния му предявен размер от 29 840.40 лв., като въззивното и касационното производство по делото следва да се прекратят в същата част по разрешаването на материалноправния спор по същество – също като процесуално недопустими в тази част. В останалата обжалвана от ищеца част, с която окръжният съд е отменил решението на първата инстанция в осъдителната му част и вместо това е отхвърлил иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за сумата 9 231.31 лв., въззивното решение е процесуално допустимо, но неправилно. За да постанови тази част от решението си, въззивният съд е намерил за „основателен довод“ на въззивника-ответник за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която този иск е уважен за сумата 9 231.31 лв., поради нарушение на съдопроизводствените правила, а именно – че този резултат е постановен от районния съд, без ищецът да е представил по делото доказателства, че е останал без работа след процесното уволнение. Такива оплаквания и доводи за допуснато процесуално нарушение във връзка с иска за обезщетение, обаче въззивната жалба не съдържа – както вече беше посочено, в нея са изложени оплаквания и доводи единствено за допуснато от районния съд нарушение на материалния закон, при произнасянето му по обуславящия иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. При това положение, като е отменил осъдителната част на първоинстанционното решение и е отхвърлил иска за обезщетение за сумата 9 231.31 лв., въззивният съд – в противоречие с цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, – сам е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед на това, въззивното решение, съгласно чл. 293, ал. 1, предл. 2 и ал. 2, предл. 2 от ГПК, следва да се отмени в тази обжалвана от ищеца част, и тъй като не се налага връщане на делото за повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, вместо това настоящата касационна инстанция следва да уважи иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – в уважената от първата инстанция негова част – за сумата 9 231.31 лв. и за периода 27.01.2016 г. – 24.03.2016 г., ведно с претендираната от ищеца законна лихва върху тази сума, считано от 02.02.2016 г. до окончателното ѝ изплащане. Останалите оплаквания в касационната жалба на ищеца за недопустимост и за неправилност на обжалваната от него част от въззивното решение, са неоснователни. Заедно с преписа от въззивната жалба на ответника, пръвоинстанционният съд е връчил на ищеца (чрез процесуалния му пълномощник по делото – адвокат) и съобщение с указания, че може да подаде отговор на въззивната жалба, и в срока за това – и насрещна въззивна жалба, съгласно и по реда на чл. 263, ал. 2 от ГПК. При това положение, след подаването на отговора на въззивната жалба, нито първата, нито въззивната инстанция са имали процесуално задължение да връчват нови указания на ищеца, респ. – да му дават нова възможност – извън срока по чл. 263, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК, той да подаде насрещна въззивна жалба, както неоснователно се поддържа в касационната му жалба. Районният съд надлежно е изпълнил и процесуалното си задължение да укаже с доклада си по делото на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че е останал без работа след уволнението. Поради това и тъй като ищецът не е подал въззивна жалба или насрещна такава, неоснователни са и касационните му оплаквания, че въззивният съд не му дал и такива указания относно разпределението на доказателствената тежест, както и че не е допуснал като доказателство по делото, представения с отговора на въззивната жалба, препис от трудовата книжка на ищеца (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 2 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК). Постановяваната с настоящото касационно решение, промяна на крайния резултат по делото, налага отмяна на въззивното решение и в частта му за разноските – чл. 81 от ГПК. Независимо от крайния изход на спора, на ищеца не се дължат и не следва да се присъждат разноски по делото, каквито той е претендирал само в първоинстанционното производство, тъй като от негова страна не са представени доказателства да е направил разноски, включително – за адвокатско възнаграждение, тъй като в представения договор за правна защита и съдействие с процесуалния му пълномощник по делото, не е отразено, уговореното в договора и платимо в брой възнаграждение, да е заплатено от ищеца. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и ал. 4 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 23, т. 1 от НЗПП, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред първата и въззивната инстанция, съразмерно с отхвърлената част от исковете и прекратената част от производството, а именно – сумата 138.13 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, ответното дружество дължи и следва да бъде осъдено да заплати, направените от бюджета на съда разноски и дължимите се държавни такси за производството пред първата и касационната инстанция, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: по сметка на КРС – сумата 633.20 лв. (от които: 479.25 лв. – държавна такса и 153.95 лв. – разноски за възнаграждение на вещото лице) и по сметка на ВКС – сумата 262.72 лв. (държавни такси). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 193/08.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2016 г. на Врачанския окръжен съд, – в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ; ОБЕЗСИЛВА решение № 193/08.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2016 г. на Врачанския окръжен съд, – в частта, с която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 9 231.31 лв. до пълния му предявен размер от 29 840.40 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в тази част – по съществото на материалноправния спор – въззивното и касационното производство по делото; ОТМЕНЯ решение № 193/08.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2016 г. на В. окръжен съд, – в останалата част; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, [фирма] да заплати на М. М. М. сумата 9 231.31 лв. (девет хиляди двеста тридесет и един лева и тридесет и една стотинки), представляваща обезщетение за оставането му без работа, поради незаконосъобразното уволнение, през периода 27.01.2016 г. – 24.03.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.02.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и ал. 4 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 23, т. 1 от НЗПП, М. М. М. да заплати на [фирма] сумата 138.13 лв. (сто тридесет и осем лева и тринадесет стотинки) – разноски по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, [фирма] да заплати, направените от бюджета на съда разноски и дължимите се държавни такси за производството по делото, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: по сметка на Козлодуйския районен съд – сумата 633.20 лв. (шестстотин тридесет и три лева и двадесет стотинки) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 262.72 лв. (двеста шестдесет и два лева и седемдесет и две стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.