О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 329 гр. София, 22.06.2020 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 4106/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на О. К. Ц. и “Бизнес логистичен център София” АД срещу въззивно решение № 4692 от 26.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 5268/2018г. на Софийския градски съд, ІІ-Д състав, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 29.12.2017г. по гр.д. № 64804/2016г. на Софийския районен съд, с което по предявените от О. К. Ц. против “Бизнес логистичен център София” АД искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК и чл.109 ЗС е признато за установено, че ищцата е собственик на 61,333 % ид.части от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] за построяване на подробно описаните в решението три сгради – триетажна фабрична сграда със застроена площ от 176 кв.м, двуетажна сграда със застроена площ от 43 кв.м и триетажна сграда със застроена площ от 141 кв.м; отхвърлен е искът ѝ по отношение на описаните в решението две сгради, съответно със застроена площ от 100 кв.м и 217 кв.м, както и исковете за признаване за установено, че ответникът не е собственик на посочения поземлен имот и за осъждането му да предостави достъп на ищцата до него, включително с леки, лекотоварни, и товарни превозни средства, строителна техника и съоръжения и строителни работници. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство О. К. Ц. се легитимира като собственик на 61,333 % ид.части от процесните пет сгради по силата на договор за дарение, сключен с нот.акт № 145/2006г., поправен с нот.акт № 161/2008г., сключен с наследниците на акционерите на “Кожизнос” АД. Сградите са били отчуждени по Закона за национализацията на частните индустриални и минни предприятия през 1951г., като собствеността върху тях е възстановена на наследниците на акционерите в посоченото акционерно дружество по силата на чл.2, ал.1 и чл.3, ал.2 ЗВСОНИ. Съгласно протокол № 4 от 14.04.2011г. по чл.196, ал.1 и ал.2 ЗУТ на комисия към Столична община район “Сердика” към 29.03.2011г. е констатирано, че трите сгради, по отношение на които искът е уважен са били полусрутени, с разрушени и липсващи външни фасадни стени и голяма част от покривните конструкции, респ. че са негодни за използване по предназначение и опасни за живота и здравето на гражданите. По отношение на двете едноетажни сгради, за които искът е отхвърлен, е установено, че към 2009г. те са били срутени и практически не са съществували, тъй като е имало само частични зидове без покривна конструкция, а в края на 2011г. са били окончателно съборени. С оглед на това градският съд е приел, че от премахването на сградите до предявяването на иска на 14.11.2016г. е изминал период по-дълъг от пет години, в който срок следва да се реализира правото на строеж съгласно чл.67 ЗС, и е направен извод за основателност на направеното от ответника възражение за погасяването му по давност. За останалите три сгради, които също са се срутили и към момента на подаване на исковата молба не са съществували, възражението за изтекъл петгодишен погасителен давностен срок е прието за неоснователно, тъй като по делото не е установен точният момент, в който това е станало. Искът по чл.109 ЗС е отхвърлен по съображения, че от събраните по делото гласни доказателства не е установено ответното дружество да е извършило действия, с които да е пречело на ищцата да извършва строително – ремонтни дейности по възстановяването на процесните сгради. Предявеният отрицателен установителен иск за собственост на поземления имот е приет за допустим с оглед дадените в т.1 на ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС разяснения и твърденията в исковата молба, че ответното дружество пречи на ищцата да упражнява претендираното право на строеж. Изложени са съображения, че имотът е бил одържавен и предоставен през 1968г. от СГНС за стопанисване и управление на машиностроителен завод “Т. П.” – София съгласно чл.15 ПДИ (отм.). С разпореждане на МС № 125/25.11.1993г. държавна фирма “Балканкар” е била преобразувана в еднолично акционерно дружество с държавно имущество “Балканкар-холдинг”ЕАД и в търговски дружества с държавно имущество, дъщерни дружества на “Балканкар-холдинг”ЕАД, едно от които е “Балканкар - ЗП Т.П.”, което е поело активите и пасивите на ЗП”Т.П.” – София и на ДФ ”Балканкар” – Централно управление, част от което е и процесният имот, за който “Балканкар - ЗП Т.П.” АД , което е предишното наименование на ответника, се е снабдило с констативен нотариален акт за собственост на 05.06.2005г. При тези данни въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл.17а ЗППДОбП (отм.) е осъществен и ответното дружество се легитимира като собственик на имота. Като основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение в отхвърлителните му части в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът О. К. Ц. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Кога се погасява правото на строеж в полза на собственика на недвижим имот, в случаите, когато същият е препятствал суперфициаря да упражнява надлежно правата си; 2. От кой момент започва да тече погасителната давност на неупражнено право на строеж, в хипотезата на последващо възстановяване на погинали сгради, при условие, че собственикът на земята оспорва самото съществуване на правото на строеж на суперфициаря; 3. В случай на предявен негаторен иск за възстановяване на погинали/разрушени сгради при изрично оспорено право на строеж, как следва да се даде ефективна защита на правото – с уважаване само на предявения положителен установителен иск и/или с уважаване и на предявения негаторен иск; 4. В случай на уважаване на положителен установителен иск за съществуване на правото на строеж върху чужд имот, следва ли съдът да уважи и кумулативно предявеният негаторен иск за отстраняване на препятствията за възстановяване на погинали/разрушени сгради, при условие, че ответникът оспорва самото съществуване на правото; 5. Длъжен ли е съдът да постанови решението си, като съобрази всички събрани по делото относими и допустими доказателства и доказателствени средства, респ. като съобрази и оцени всички правнорелевантни факти или може избирателно да подбере тези от тях, които аргументират изводите му и 6. Длъжен ли е съдът да аргументира решението си, като даде отговор на доводите и възраженията на едната страна, когато възприема и уважава позицията/тезата на другата страна, при условие, че двете позиции не са огледално противоположни, респ. от уважаването на едната, не следва прехвърлянето на другата. Поддържа се, че допускането на касационното обжалване ще допринесе за развитието на правото в институти като погасителната давност на ограничените вещни права, в случаите, когато титулярите им са били препятствани от титуляра на правото на собственост върху земята; във връзка със защитата на ограничените вещни права, в това число на правото на строеж от всеки нарушител и срещу всеки вид нарушение, вкл. във връзка с отношенията между титулярите на ограниченото вещно право на собственост, от което същото произтича; във връзка със защитата на абсолютното вещно право на собственост, гарантирано от законите и Конституцията на РБ и равнопоставеността на частноправните субекти при придобиването му, вкл. при реституирането му по силата на приетите в България след 1990 г. реституционни закони, както и че решението е очевидно неправилно. В изложението на касатора “Бизнес логистичен център София” АД са формулирани следните въпроси: 1. От кой момент започва да тече погасителната давност по чл.67 ЗС, в случаите, в които съществуващата в режим на суперфициарна собственост сграда погине-от момента, в който същата загуби характеристиките си на “груб строеж” по смисъла на § 5, т.46 ДРЗУТ или от момента, в който окончателно са премахнати останалите конструктивни елементи от поземления имот и теренът е разчистен; 2. Налице ли е правен интерес от предявяването на установителен иск за съществуването на идеална част от правото на строеж, когато липсва правен механизъм претендираното право да бъде упражнено; 3. Налице ли е основание на договора за дарение, когато той е сключен с цел да се заобиколи разпоредбата на чл.33 ЗС и 4. Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички възражения и доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти. Поддържа се, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а останалите два са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението в уважителната му част е очевидно неправилно. Ответниците по двете жалби са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните от насрещната страна части не следва да се допуска. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в отхвърлителната му част, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Първите два свързани въпроса са формулирани според твърденията на касаторката и не са относими към съображенията на съда за отхвърлянето на положителния установителен иск за собственост, а именно, че ответното дружество не е възпрепятствало по никакъв начин ищцата да възстанови погиналите сгради, нито оспорването на правото на строеж има отношение към теченето на погасителната давност. Не е налице и противоречие по тези въпроси с дадените в ТР № 1/2011г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения относно момента, от който започва да тече давностния срок по чл.67 ЗС. Липсва противоречие и с т.3 на ТР № 4/2015г. но ОСГК на ВКС и ТР № 31/1984г. на ОСГК на ВС по следващите два свързани въпроса, тъй като в случая за да отхвърли иска по чл.109 ЗС въззивният съд е приел, че по делото не е установено ответното дружество да е извършило действия, с които да е пречело на ищцата да извършва строително – ремонтни дейности по възстановяването на процесните сгради, а освен това според установената практика предпоставките за уважаването на двата иска са различни – за положителния установителен иск е необходимо ищецът да притежава претендираното право, а за втория – ответникът да извършва неоснователни действия или бездействия, с които обективно му пречи да го упражнява. Петият и шестия поставени въпроси също не са решени в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, излагайки самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Решаващият му извод за осъществен фактически състав на чл.17а ЗППДОбП/отм./ в полза на ответното дружество е направен след обсъждане на доказателствата по делото, като и самата касаторка не сочи конкретно кои относими към предмета на спора доказателства не са обсъдени и какви релевантни за спора факти се установяват от тях. Направените в изложението доводи за неправилност на този извод са по съществото на спора и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Посочените по-горе въпроси във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са твърде общо формулирани и не предполагат даването на конкретни принципни отговори, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Не са изложени и релевантни доводи за обосноваване значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, които предпоставки по отношение на тези въпроси липсват. Решението е валидно и допустимо, а сочените от касаторката евентуални негови пороци могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора “Бизнес логистичен център София” АД правен въпрос, а именно: “От кой момент започва да тече погасителната давност по чл.67 ЗС, в случаите, в които съществуващата в режим на суперфициарна собственост сграда погине – от момента, в който същата загуби характеристиките си на “груб строеж” по смисъла на § 5, т.46 ДРЗУТ или от момента, в който окончателно са премахнати останалите конструктивни елементи от поземления имот и теренът е разчистен” има обуславящо изхода на спора значение и по отношение на него липсва изрична нормативна уредба и практика на ВКС, поради което са налице условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в уважителната му част. На останалите поставени въпроси евентуално ще бъде даден отговор с решението по съществото на спора. С оглед изложеното на този касатор следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 367,02 лв. съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. О П Р Е Д Е Л И : Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 4692 от 26.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 5268/2018г. на Софийския градски съд в уважителната му част. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част. У к а з в а на касатора “Бизнес логистичен център София” АД в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса по с/ка на ВКС в размер на 367,02 лв. и да представи вносния документ по делото, като при неизпълнение касационната му жалба ще бъде върната. След изтичането на срока делото да се докладва за насрочването му в открито заседание или за прекратяване. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: