Ключови фрази
Грабеж на вещи, придружен с тежка или средна телесна повреда * съкратено съдебно следствие * съществени процесуални нарушения * самопризнание * Грабеж * предварително изслушване * ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 6

гр. София, 08 април 2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА

при секретар ..………….… МАРИЯНА ПЕТРОВА …...……… и с участието на прокурор ……………… ТОМА КОМОВ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1196/2019 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адв. С., служебен защитник на подсъдимия К. К. А., срещу решение № 400 на Софийския апелативен съд (САС), НО, I състав, от 22.10.2019 г., постановено по ВНОХД № 771/2019 г. по описа на същия съд.
С касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивното решение. Изложени са съображения относно наличието на допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в непредяваване на видеозаписа от деянието на подсъдимия. Изтъква се, че заключението на техническата експертиза не се подкрепяло от съдържанието на диска. Изображенията на видеозаписа били заснети в едър план и много ясно се виждали местопроизшествието, фигурите и лицата на двамата човека и техните движения. В тази връзка се сочи, че не е било отразено насилие от страна на подсъдимия и липсвало отнемане на каквато и да е вещ. Инвокирано е възражение, че и двата предходни съдебни състави са процедирали в състояние на предубеденост, обективирана чрез незапознаване с основното доказателство по делото – видеозаписа, а в СГС – и чрез продължителното, насилствено уговаряне на подсъдимия, който бил силно респектиран от председателя на състава и признал извършването на инкриминираното деяние предполагайки, че самопризнанието му ще намали присъдата. Защитникът твърди, че САС не забелязал, че самопризнанието на подсъдимия А. не се подкрепяло от основното доказателство. Според процесуалния представител въззивното решение противоречало на закона, тъй като подсъдимият извършил само опит за кражба, отказвайки се по собствено желание от довършването на престъплението, поради което и наложеното му наказание се явявало несъразмерно.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият А. и неговият защитник адв. С. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения, като молят да бъде уважена.
Частният обвинител и граждански ищец А. М., редовно призован, не се явява. Представлява се от служебния повереник – адв. Н., която счита жалбата за неоснователна и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила.
Представителят на ВКП излага подробни доводи за неоснователност на жалбата и предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 82 от 27.03.2019 г., постановена по НОХД № 216/2019 г., Софийски градски съд (СГС), НО, 29-ти състав, е признал подсъдимия К. К. А. за виновен в това, че на 19.04.2018 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] партер, отнел чужди движими вещи – сумата от 237 лева, от владението на А. К. М., с намерение противозаконно да присвои парите, като употребил за това сила, грабежът е придружен със средна телесна повреда и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3 и 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б” от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от пет години, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимият А. да заплати на гражданския ищец А. М. обезщетение от 7000 лева за претърпените от него в резултат на престъплението неимуществени вреди, като отхвърлил като неоснователен иска до пълния му предявен размер от 10 000 лева. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски.
По жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 771/2019 г. по описа на САС, НО, І състав, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 400 от 22.10.2019 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на СГС.
Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
При касационната проверка не се констатираха допуснати процесуални нарушения при провеждане на диференцираната процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК. Вярно е, че първоначално подсъдимият не е имал последователна позиция по отношение на реда за разгледане на делото, което обстоятелство не е убягнало от вниманието на въззивния съд. САС с професионален усет е констатирал колебливостта на касатора, който наред с изричното му заявление, че желае провеждането на процедура с намаляване на наказанието му, отрекъл да е взимал пари от пострадалия. В тази връзка контролираната инстанция е подложила на внимателна преценка начина, по който е процедирал първоинстанционния съд в създадената процесуална ситуация. Законосъобразно в процесуален план е преценено, че СГС надлежно е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 1 от НПК да разясни на подсъдимия правата му, както и последиците от направеното самопризнание.
Няма индиции дори в подкрепа на залегналото в касационната жалба възражение, че подсъдимият е бил „насилствено уговарян и респектиран от председателя на съдебния състав на първоинстанционния съд“ да се съгласи делото да бъде разгледано по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. В разглеждания случай първоначално в проведеното на 25.02.2019 г. разпоредително заседание защитникът е направил искане за провеждане на диференцирана процедура по чл. 371, т. 1 от НПК, което подсъдимият е подкрепил (л. 49 от НОХД № 216/2019 г. на СГС). Защитникът е поддържал същото становище и в съдебното заседание, проведено на 27.03.2019 г. (гърба на л. 58 от първоинстанционното дело), когато обаче подсъдимият изрично е изразил собственото си желание „делото да се гледа по съкратената процедура, но с тази, при която ми се намалява наказанието“, т. е. по чл. 371, т. 2 от НПК. В същото време подсъдимият е заявил, че признава обстоятелствата на деянието, но не изцяло, а с изключение на взимането на парите от пострадалия. („Аз не отричам това, което е станало, говорил съм с човека, но пари не съм вземал“). С оглед очевидните колебания и несигурност на подсъдимия по кой ред иска да бъде разгледано делото, първоинстанционният съд му предложил да обсъди линията на защитата със защитника си, от която възможност той се възползвал. След проведената консултация със защитника съставът на СГС отново е пристъпил към изслушване на подсъдимия, който е манифестирал изричната си ясна и недвусмислена воля, доброволно заявявайки, че признава „всичко изложено в обвинителния акт“, включително и относно отнемането на парите, което първоначално отричал. В същия смисъл и неговият защитник се е присъединил към искането на своя доверител „делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие с направени самопризнания от подсъдимия“ (л. 59 от НОХД № 216/2019 г. на СГС).
При така описаната хронология ВКС се солидаризира с извода на САС, че съдебният състав на първата инстанция е процедирал стриктно и законосъобразно от процесуална гледна точка. Процесуалните възможности на подсъдимия за разглеждане на делото по реда на глава двадесет и седма от НПК и последиците от това са били надлежно разяснени. Съдебното производство е протекло с участието на защитник на касатора, като съгласно съдържанието на цитираните по-горе съдебни протоколи релевантните изявления на подсъдимия при предварителното изслушване са били декларирани едва след допитване и обсъждане с довереника му. Установено е с категоричност, че СГС е предоставил на касатора изрична възможност за разговор с процесуалния му представител, като след консултацията със защитника му подсъдимият е оценил информирано приоритетите си, съпоставил е предимствата и ограниченията, от една страна, на законодателно предвидения „бонус” с редукция на наказанието с 1/3 при заради доброволен отказ от някои негови процесуални права, а от друга – на възможността за пълноценна реализация на класическата доказателствена дейност със събиране на доказателства. Предоставената възможност на подсъдимия за консултация със защитника му – адвокат с нужните знания и умения и придобита специална квалификация, който го представлява още от досъдебната фаза – убедително опровергава внушенията за „уговаряне“ и „респектиране“. Напротив, реализираната от съда процесуална деятелност по изясняване на действителната воля на подсъдимия е изцяло съобразена със законовите му правомощия и цели максимално охраняване на правата на подсъдимия.
Изложеното дотук обуславя извод за липса на допуснати процесуални нарушения при провеждане на диференцираната процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК. Личните волеизявления на подсъдимия са направени при стриктно спазване на процесуалните изисквания, изпълнението на които гарантира, че отразяват свободната му воля и пълното съзнаване на съответните правни последици. При осигурени гаранции за независимостта и свободата на лично изразената от подсъдимия суверенна воля за провеждане на диференцираната процедура с ясното разбиране за последствията от това, решението му да признае фактите в обвинителния акт и отказът му от събиране на доказателства за тях са окончателни. Съобразно задължителните разяснения на ОСНК на ВКС, дадени с ТР № 1/2009 г., изявленията на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК не могат да бъдат оттеглени след постановяване на съдебното определение по чл. 372, ал. 4 от НПК. Щом съгласието на подсъдимия е доброволно формирано и недвусмислено изразено към момента на провеждане на диференцираната процедура, последващата промяна на намеренията му и преоценка на решението му въз основа на каквито и да е субективни фактори, няма правно значение. Законосъобразността на проведеното съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК не се влияе по никакъв начин и от съображения относно действителното отношение на дееца към извършеното от него деяние. Тази диференцирана процедура може да бъде проведена и когато признанието и съгласието на подсъдимия са депозирани и само с оглед постигането на предвидените в чл. 373, ал. 2 от НПК вр. чл. 58а от НК благоприятни последици при наказването му. Този законов „бонус“ компенсира постигнатата процесуална икономия в процеса на доказването, без за прилагането му да се изисква критичност, чистосърдечност и дълбока искреност на самопризнанието.
Всичко изложено дотук, разбира се, има значение единствено в случаите, когато самопризнанието на подсъдимия се подкрепя в необходимата степен от събраните в досъдебното производство доказателства. Затова в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК съдът винаги проверява дали наличната доказателствена съвкупност обективно кореспондира на самопризнанието на подсъдимия, което свое задължение съставът на СГС също прецизно е изпълнил. На този въпрос е даден положителен отговор, пространно аргументиран в мотивите към присъдата, като съгласно чл. 373, ал. 4 от НПК за установена фактология на деянието са приети фактическите обстоятелства, залегнали в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК. Претенциите на защитника, че самопризнанието на подсъдимия А. не се подкрепяло от основното според него доказателство – видеозаписът, са неоснователни. На напълно идентично оплакване въззивният съдебен състав е дал аргументиран, прецизен и обстоятелствен отговор (л. 25-26 от въззивното решение по ВНОХД № 771/19 г. на САС), който настоящият съдебен състав напълно споделя и намира за излишно да преповтаря. „Основното“ според защитата доказателство, съвсем не е решаващо в конкретния случай. В детайли въззивният съд е обсъдил всички други релевантни доказателствени източници, които изцяло кореспондират с направеното от подсъдимия самопризнание, а именно: показанията на свидетеля А. М., протокол за разпознаване от 21.05.2018 г., медицинската документация, епикризата, заключенията по съдебно-медицинската експертиза и видео-техническата експертиза, както и вещественото доказателство-оптичен носител-запис от охранителна камера. Отделен е въпросът, че противно на лансираните от защитата твърдения, съдържанието на видеозаписа недвусмислено отразява тъкмо изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти
При самостоятелна внимателна преценка на доказателствената маса САС също се е солидаризирал с приетата от СГС фактология, основана на изложените в обвинителния акт факти, признати от подсъдимия. В тази насока детайлно е проверена правилността на преценката на първоинстанционния съд за наличието на съответствие между признанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство, както са дадени обстойни и изчерпателни отговори на наведените от подсъдимия и защитника й оплаквания в тази насока. Именно стриктното съблюдаване на изискването на чл. 372, ал. 4 от НПК от страна и на двете предходни съдебни инстанции е гаранцията за спазване на забраната, прогласена от чл. 31, ал. 2 от КРБ и възпроизведена в чл. 116, ал. 1 от НПК, че никой не може да бъде осъден само въз основа на самопризнанието му.
Инвокираното възражение, аналогично отправено и пред въззивния съд, че на подсъдимия не била осигурена възможност за запознаване с видеозаписа, е неоснователно. Независимо че е получило мотивиран отговор, следва отново да се подчертае, че в случая не се констатира неотстранено процесуално нарушение от категорията на съществените. Първостепенният съд е сторил всичко в рамките на правомощията си за осигуряване на цялостен достъп на страните до доказателствения материал, вкл. приложения оптичен носител „Verbatim CD – R 700mb“: предоставил е самостоятелна възможност за запознаване със съдържанието му на защитника и на подсъдимия А., като последният не се е явил. В проведеното на 27.03.2019 г. съдебно заседание адв. С. е заявил пред съдебния състав на СГС, че е обяснил на подсъдимия какво е видял на оптичния носител, като линията на защитата им нямало противоречия. Освен това, съдържанието на записа е обективно инкорпорирано в заключението на приложената по делото видео-техническа експертиза, като възпроизведените на хартиен носител видео изображения, заснети от камерите на входа на жилищния блок, са били надлежно и своевременно предявени на подсъдимия, който се е запознал с тях още на 6.12.2018 г. при предявяването на разследването. Допълнителните действия на първоинстанционния съд за осигуряване възможност на защитата за запознаване със съдържанието на оптичния носител са били осъществени преди декларирането на изричната воля на подсъдимия за разглеждане на делото по диференцираната процедура при условията на чл. 371, т. 2 от НПК, което сочи, че правото на защита на подсъдимия реално е било спазено в максимална степен.
Поради отсъствието на каквито и да е допуснати процесуални нарушения настоящата инстанция няма основания да обсъжда възражението на защитника за предубеденост на съдебния състав, обосновано единствено с приетите за неоснователни твърдения за процедурни пропуски при разглеждането на делото.
Възведеното от защитника на касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е посочено декларативно, като не са изложени конкретни аргументи в подкрепа на заявената претенция, на които съдебният състав да отговори. Не е ясно на каква фактическа база е основано твърдението за осъществен опит за кражба. Поради това, следва само да се маркира, че в пределите на установените и доказани фактически положения съставът на САС е приложил правилно и точно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимия К. А. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 3 и 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 129, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б” от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение изцяло се споделят от настоящия състав.
Касационната инстанция не установи наличие на релевираното от касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание. Претенцията за намаляването му също е бланкетно формулирана, като разкрива единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с крайния размер на определеното съгласно чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК по отношение на дееца наказание – пет години лишаване от свобода. Касационната жалба не съдържа никакви конкретни доводи в подкрепа на искането за смекчаване на отмереното наказание, които ВКС да обсъди. Поради това може само да се обобщи, че липсва очевидна диспропорция между наложеното на подсъдимия наказание и обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Определеното спрямо него по правилата на чл. 54 от НК наказание седем години и шест месеца лишаване от свобода е индивидуализирано при превес на смекчаващите обстоятелства за срок, под средния размер на предвиденото в санкционната част на нормата на чл. 199, ал. 1 от НК. След редукцията с 1/3 на основание чл. 58, ал. 1 от НК окончателният размер на наказанието, което подсъдимият К. А. следва да понесе, е фиксиран на пет години. Този срок е достатъчен и не подлежи на допълнително смекчаване с оглед констатираната от съдилищата по фактите завишена персонална обществена опасност на дееца.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 400 от 22.10.2019 г., постановено по ВНОХД № 771/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, І състав.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.