1 Р Е Ш Е Н И Е № 31 София, 14 февруари 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети януари 2011г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА............................ и в присъствието на прокурора от ВКП ........Н. ЛЮБЕНОВ.................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 778/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитниците на подсъдимите К. А. З. и В. И. Т., както и по собственоръчно изготвена жалба от подс. М. А. Б. срещу въззивно решение № 91, постановено на 03.05.2010 г. от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 7`9/2010 г. , с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 210, постановена от Окръжен съд –[населено място] на 08.10.2009 г. по НОХД № 381/2008 г., тримата подсъдими са били признати за виновни в това, че на 04.11.2007 г. в[населено място], махала „Самарджийска”,общ. Благоевград се съвкупили[населено място] М., принуждавайки я към това със сила и заплашване , като деянието е извършено от повече от две лица /заедно с подсъдимите М. А. и Н. Б./, придружено е с причиняването на средна телесна повреда на пострадалата и представлява особено тежък случай, а за подс. З. и Т. е и в условията на опасен рецидив – престъпление по чл. 152 ал.4 т.4 вр. ал.3 т.1 и 2, а за З. и Т. и т.5, вр. ал.1 т.2 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 29 ал.1 б.А и Б /за последните двама/, поради което и на осн. чл. 54 от НК им били наложени наказания „лишаване от свобода”, както следва: на К. З. – 14 години, на В. Т. – 14 години , на М. Б. – 12 години. Със същата присъда и тримата били признати за виновни за това, че по същото време и на същото място в съучастие помежду си и с подс. М. А. и Н. Б. като съизвършители чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, отнели чужди движими вещи на обща стойност 125 лв. от владението на Д. Г. М. без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, като за подс. З. и Т. кражбата представлява опасен рецидив, а за подс. Б. – е извършена при повторност – престъпление по чл. 196 ал.1 т.2 вр. чл. 195 ал.1 т.3 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 29 ал.1 б.А и Б от НК за първите двама, и по чл. 195 ал.1 т.3 и т.7 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК за подс. Б., поради което и на осн. чл. 54 от НК им било наложено наказание „лишаване от свобода, както следва – за подс. З. – 8 години, за подс. Т. – 10 години, за подс. Б. – 5 години. Със същата присъда тримата подсъдими били признати за виновни в това, че на същото време и място в съучастие помежду си и с подс. М. А. и Н. Б. като съизвършители отнели чужди движими вещи на стойност 105 лв. От владението на Д. М. с намерение противозаконно да ги присвоят като употребили за това сила, деянието е извършено от З. и Т. при опасен рецидив и е било придружено с причиняване на средна телесна повреда на М. – престъпление по чл. 199 ал.1 т.3 пр.2 и т.4 /за подс. З. и Т./ вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 29 ал.1 б.А и Б /за З. и Т./, поради което и на основание чл. 54 от НК им било наложено наказание „лишаване от свобода”, както следва: на подс. З. – 10 години, на подс. Т. – 12 години, на подс. Б. – 7 години. С присъдата подс. В. Т. бил признат за виновен за това, че по същото време и на същото място извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на Д. М. /навършила 14 год./ чрез използване на безпомощното й състояние и случаят е особено тежък – престъпление по чл. 150 ал.2 вр. ал.1 от НК, поради което е бил осъден на 6 години лишаване от свобода. На осн. чл. 23 от НК съдът наложил на всеки от подсъдимите най-тежкото от така определените наказания, а именно – на подс. З. – 14 години „лишаване от свобода”, което на осн. чл. 24 от НК било увеличено на 19 години „лишаване от свобода”, на подс. Т. – 14 години „лишаване от свобода”, което на осн. чл. 24 от НК било увеличено на 20 години „лишаване от свобода”, на подс. Б. - 12 години „лишаване от свобода”, което на осн. чл. 24 от НК било увеличено на 15 години „лишаване от свобода”. С атакуваното въззивно решение присъдата била изменена, като бил приложен чл. 59 от НК спрямо всички подсъдими, те били оправдани относно обвинението за престъпление по чл. 152 от НК да са го извършили в съучастие като съизвършители /връзката с чл. 20 ал.2 от НК/, а подс. В. Т. бил оправдан за това да е извършил престъпление по чл. 150 ал.2 от НК. В останалата част присъдата била потвърдена. Касационната жалба на всеки от подсъдимите релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - нарушение на материалния закон, предвид осъждането му при липса на доказателства за неговото авторство и несъставомерност на деянията, като в жалбата на подс. Б. този довод се поддържа само по отношение на деянието „грабеж”. Съдържат се и доводи за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, предвид допуснатото нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в нарушено право на защита на подсъдимите, предвид необосноваността на фактическите изводи относно тяхното авторство, предвид наличие на противоречиви доказателства, които не са обсъдени от въззивния съд, едностранчива оценка на други, както и позоваване на опорочено разпознаване, както и наличие на неясен оправдателен диспозитив във въззивното решение. Поддържа се и касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК предвид приложението на чл. 24 от НК без излагането на мотиви от съда. Прави се искане за оправдаване и на тримата подсъдими /за подс. Б. – само по обвинението по чл. 199 от НК/ или алтернативно - за изменение на въззивното решение и намаляване на наложените им наказания. В жалбата на подс. Т. се прави и трето алтернативно искане – за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Пред касационната инстанция защитата на тримата подсъдими поддържа касационните доводи, изложени в жалбите, ведно с направените в тях искания, като се акцентира върху недоказаността на авторството на деянието „грабеж” поради липса на знание за фактите по извършването му. Всички защитници излагат доводи за явна несправедливост на наложените наказания с оглед приложението на чл. 24 от НК. Поддържат исканията си за оправдаване по обвинението по чл. 199 от НК и за намаляване на наказанията на подзащитните им. Встъпилият в правата на починалата Д. М., конституирана като граждански ищец и частен обвинител, неин син – Т. М., застъпва становище за оставяне на жалбите на подсъдимите без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, тъй като на всички доводи е бил даден отговор от двете предходни инстанции и счита, че въззивният съд е изложил убедителни съображения за неуважаване на въззивните жалби на подсъдимите за това, че нито едно от обвиненията срещу тях не почива на предположения, а наложените наказания не са несправедливи, тъй като са индивидуализирани при констатирана висока степен на обществена опасност на деянията и на извършителите. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите на тримата подсъдими са неоснователни. 1. По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения: По същество тези твърдения в жалбите, както и в направеното в съдебно заседание допълнение чрез конкретизиране на доводите, се свежда до допуснато съществено процесуално нарушение, което се изразява в липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и недаване на отговор на защитните доводи на подсъдимите. Твърди се, че по делото не е дадена правилна оценка на показанията на свидетелите , които били противоречиви, както и не е изключен протокола за разпознаване. Изтъкнатите доводи биха могли да сочат на наличие на съществено процесуално нарушение, ако те се позовават на неправилно извършена доказателствена дейност в процеса на събиране и оценка на доказателствата, в резултат на което са били изведени фактите по делото. В конкретната хипотеза въззивният съд законосъобразно е интерпретирал всички доказателствени източници, включително и цитираните протоколи от досъдебното производство за извършени разпознавания от пострадалата на подсъдимите Т. и Б.. От показанията на свидетелите С. А., Зоя И. и Н. Р., присъствали като поемни лица при извършените следствени действия, се установява по категоричен начин, че отразеното в протоколите отговаря на действително извършените действия, наблюдавани от тях. Свидетелката М. е била разпитана непосредствено преди извършване на разпознаванията, посочила е характерните белези, по които би разпознала всеки от съпоставените лица, както и при самото разпознаване е изразила кои са тези белези. Спазени са били изискванията на чл. 169 – 171 от НПК за извършване на това следствено действие, поради което съставените протоколи са годно доказателствено средство за това. Нещо повече, в съдебно заседание пострадалата М. с категоричност е разпознала всеки от подсъдимите и е индивидуализирала кой от тях какви конкретни действия е осъществил спрямо нея и имуществото й. Не почиват на обективните данни по делото твърденията на защитата на тримата подсъдими за опороченост на въззивния съдебен акт, тъй като не съдържа анализ на доказателствата и не дава отговор на доводите и възраженията им. ВКС, извършвайки собствена проверка на доказателствения процес , обективиран от предходните инстанции, с оглед проверка на спазване на процесуалния ред за събиране и проверка на доказателствата с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивното решение са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл. 339 ал.2 от НПК - от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд /част от които се различават от приетите от първата инстанция/ и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено в какво се състои несъгласието му с аргументите на защитата, които по същество са били същите, като тези, съдържащи се в касационната жалба. Съдът в никакъв случай не е направил изводи относно авторството на престъпленията и действията, с които са били осъществени те /основните обстоятелства, които оспорват подсъдимите/ въз основа на предположения, а на доказателства, събрани по надлежния процесуален ред. Въззивният съд е охранил правата на подсъдимите, като е изключил от доказателствената съвкупност обясненията, които те са давали по реда на чл. 222 от НПК пред съдия на досъдебното производство и които са били приобщени към доказателствата в съдебната фаза по реда на чл. 279 от НПК, като правилно и напълно в интерес на подсъдимите е приложил нормата на чл. 287 ал.4 от НПК. Съдът е направил пълен анализ на събраната в резултат на първоинстанционното съдебно следствие доказателствена съвкупност и чрез него е установил по безспорен начин авторството на всеки от подсъдимите и неговите конкретни действия. Всички възражения на защитниците на подсъдимите, които са залегнали и в касационните им жалби, са били обсъдени от въззивния съд и са получили своите обосновани с доказателствата по делото отговори, които ВКС в настоящия му състав напълно споделя. Нанесеният побой от всеки от петимата подсъдими е установен както от подробните, последователни и непроменени във времето показания на пострадалата, така и от обясненията на самите подсъдими. Признанието им, че някои са я държали за ръцете и краката, докато друг е осъществявал полов акт с нея, макар и да не се възприема от тях като насилие, е всъщност употреба на сила, която е целяла преодоляване на оказваната съпротива от М.. Тази сила /чрез целенасочени удари, но и чрез преодоляване на съпротивата на пострадалата/ е способствала от своя страна не само извършването на съвкуплението с жертвата, но и отнемането на мобилния й телефон, който тя е искала да използва, за да потърси помощ. Ето защо твърденията в касационните жалби за наличие на противоречие в доказателства, неизяснена фактическа обстановка и неправилното й обсъждане в мотивите, са напълно необосновани. Не намират опора в съдържанието на въззивното решение и аргументите на защитата, че в решението на С. апелативен съд липсва отговор на нейните доводи. Въззивният съд е изпълнил задължението си да изготви акт съобразно изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК, като на всички доводи на всеки подсъдим и неговата защита, залегнали във въззивните жалби и в пледоариите пред съда, са дадени изчерпателни отговори. Въззивното решение съдържа изключително мотивирана аргументация на всеки приет факт, както и на всяко възражение срещу фактическите и правни съображения на първата инстанция, и то по начин, който позволява не само на защитата, но и на самите подсъдими да проследят начина на изграждане на вътрешното убеждение на въззивния съд. Не почива на съдържанието на решението доводът за неяснота на диспозитива на същото. С него подсъдимите са оправдани по обвинението да са извършили престъплението по чл.152 в съучастие като съизвършители и по цифровото изражение на тази квалификация /чл.20 ал.2 от НК/. В същото време те остават признати за виновни по обвинението по чл. 152 ал.3 т.1 от НК – изнасилването е извършено „от повече от две лица”, което изключва формата на обикновеното съучастие по чл. 20 ал.2 от НК. Затова правилно е подходил въззивният съд, като е оправдал подсъдимите за „съучастие във формата на съизвършителство – чл.20 ал.2 от НК”. Мотивите са достатъчно ясни и убедителни/стр.37-38 от решението/ и не сочат на липса на ясна воля на съда. Не е необходимо съдът да мотивира как това оправдаване се отразява на наказанията на подсъдимите, тъй като всеки от тях е признат за виновен по непроменената квалификация по чл. 152 ал.3 т.1 от НК, която е квалифициращо обстоятелство и за която се предвижда по-тежко наказание в сравнение с обикновената форма на съучастие по чл. 20 ал.2 от НК. Не се констатира аналогично нарушение и с оглед оправдателния диспозитив, касаещ подс. В. Т. за престъпление по чл. 150 ал.2 от НК. На стр. 39 от решението С. е изложил мотиви за причините, налагащи това оправдаване, от които се установява, че това се дължи не на несъставомерност на деянието, осъществено от подс. В. Т., а поради това, че приложимият материален закон, при това и по-благоприятен за дееца по см. на чл. 2 ал.1 и ал.2 от НК, е чл. 150 ал.1 от НК в редакцията му с ДВ, бр.75/2006 г. Затова, като е оправдал Т. за престъпление по чл. 150 ал.2 от НК /което е било само неправилно цифрово изражение на престъплението, за което той словесно е бил признат за виновен/, въззивният съд не е нарушил правото му на защита и не е постановил неясен съдебен акт. Поради това касационният съд не констатира да са били допуснати сочените съществени процесуални нарушения, както и не констатира наличието на други такива, поради което не намери да е налице основанието по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. 2. По отношение на твърдяното в жалбите нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите – Благоевградски окръжен съд и Софийски апелативен съд, правилно са били подведени под съответните норми на НК, признаците на престъпленията от чиито състави съставляват. Въззивният съд е проявил и особена прецизност, оправдавайки подсъдимите по обвинението по чл. 20 ал.2 по повод престъплението по чл. 152 от НК, а за подс. Т. – и по чл. 150 ал.2 от НК. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на всички деяния. Несъгласието на подсъдимите с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянията, вменено във вина на тримата подсъдими - жалбоподатели, не са престъпни и не съставляват престъпления, поради което те да бъдат оправдани. Поведението им , инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки решаващият съд не се е отклонил, признавайки ги за виновни, действително съставлява престъпления „кражба”, „грабеж” и „изнасилване”, а за подс. Т. – и „блудство”, доколкото гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите и частично обясненията на подсъдимите безпротиворечиво установяват приетата фактическа обстановка. Показанията на поемните лица Г., А. и Р., отличаващи се с особена прецизност, не сочат да е налице и минимален пропуск в редовността на проведените разпознавания, поради което правилно двете инстанции по фактите са поставили резултатите от тях в основата на своите осъдителни изводи. Аргументирано въззивният съд е приел, че успоредно с разпознаването са налице и други преки доказателства относно авторството на подсъдимите – оставените биологични следи от подсъдимите Б. и А. на местопрестъплението /установени чрез проведен Д.-анализ/, както и наличието на оставена дактилоскопна следа на местопрестъплението от подс. Н. Б.. Показанията на пострадалата М. са в синхрон с цялата доказателствена съвкупност и са демонстрация за ярък спомен на случилото се дори и след сравнително дълъг период от време – две години, като дори свидетелката е разпознала поименно всички извършители и в съдебната зала. С оглед всички тези преки доказателства обоснован се явява изводът на двете предходни съдебни инстанции, че са налице достатъчни по обем и категоричност доказателства, водещи до единствен възможен и необорим извод относно авторството на престъпленията в лицето на подсъдимите. Не са основателни възраженията на подсъдимите В. Т. и М. Б. относно липсата на съзнание у тях преди деянието за това, че подс. К. З. е взел телефона на пострадалата, поради те не биха могли да носят наказателна отговорност за „грабеж”. За да е налице това съставно престъпление, не е необходимо всеки от подсъдимите да осъществява и двете изпълнителни деяния – употреба на принуда и отнемане на вещи. Достатъчно е участието му в едно от деянията, при условие, че съзнава, че останалите съучастници участват в осъществяването на общия престъпен замисъл и се възползват от тяхната дейност. В случая деянието е било осъществено именно по този престъпен механизъм. Видно от показанията на св. Д. М. /очевидец и пострадал/, активност в употребата на сила спрямо нея са проявили и петимата подсъдими. Дори да се приеме тезата на подс. К. З., че е взел изпуснатия от подсъдимите телефон, без самия да е употребил насилие над пострадалата за отнемането му, той е извършил фактическото отнемане на вещта, като това е станало възможно именно поради употребено насилие от останалите подсъдими. Съзнанието на подс. З. за наличието на последното безспорно е било налице, доколкото действията спрямо пострадалата са били извършвани в присъствието на всички подсъдими, като следите от употребената сила върху М. са били видими. По този начин дори и да не е съзнавал предварително, че за осъществяване на деянието ще бъде употребена сила, подс. З. е бил наясно с нея по време на осъществяване на престъпния замисъл и чрез действията си на мястото на престъплението се е съгласявал и възползвал от нея. Останалите двама – Т. и Б., са възприемали действията на З. по отнемане на мобилния телефон на пострадалата, като са били с ясното съзнание, че това става възможно именно поради употребената от тях сила върху пострадалата преди отнемането, както и по време на самото отнемане. Ето защо по отношение и на тримата подсъдими са налице всички обективни и субективни признаци на престъплението „грабеж” и съдебните инстанции са приложили правилно материалния закон, признавайки ги за виновни по тази правна квалификация. С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за пълното оправдаване на подсъдимите по което и да е от възведените им обвинения. 3. по твърденията за „явна несправедливост на наложените наказания”: Касационната инстанция намира, че и в тази му част въззивното решение е обосновано и законосъобразно. В случая индивидуалната тежест на конкретните деяния е била съпоставена с изискванията на индивидуалната и генерална превенции и напълно обосновано Софийският апелативен съд е приел, че целите на чл. 36 от НК ще се постигнат именно с тези наказания, които е наложил първоинстанционният съд. Не са били налице каквито и да е нови обстоятелства, които да се изтъкват от жалбоподателите, рефлектиращи върху справедливостта на размера на наложените им наказания „лишаване от свобода”. ВКС не констатира да са налице обстоятелства, влияещи на наказанието, които да са останали извън вниманието на съдилищата или пък тяхната относителна тежест да е била подценена. На подсъдимите е било наложено наказание „лишаване от свобода” в размер около и под средния на предвиденото в закона за всяко от престъпленията, за които са били признати за виновни, въпреки наличието на значителни по брой отегчаващи отговорността им обстоятелства. Значителният брой предходни осъждания, невлияещи на квалификациите, наличие на престъпление, което е останало извън обхвата на обвиненията / по чл. 170 ал.2 от НК/, престъпната упоритост са все отегчаващи обстоятелства, които не могат да бъдат компенсирани от единственото смекчаващо обстоятелство – направените частични признания. Поради това липсва основание за последващо смекчаване на санкцията „лишаване от свобода”, за което и да от деянията, тъй като това би се оказало проява на немотивирана снизходителност в разрез с всички правила на индивидуализацията на наказанието и целите, които законодателят му е възложил. Касационният съд изцяло споделя изводите на въззивната инстанция, че приетият размер на лишаването от свобода за всяко от престъпленията е необходим за постигане на целите на наказанието спрямо подсъдимите, доколкото тяхното поведение при осъществяване на деянието – престъпна упоритост и жестокост в насилието, употребено спрямо пострадалата, далеч надхвърля необходимото за осъществяване на престъпния им замисъл. ВКС не намери съдилищата да са допуснали нарушение, като са приложили чл. 24 от НК по отношение на наложеното най-тежко наказание на всеки от подсъдимите. Действително прилагането на тази разпоредба е правна възможност за съда, но той не би могъл да бъде упрекнат, че е приложил неправилно закона и е определил явно несправедливо наказание, ако е изложил съображения за необходимостта от прилагането й. В случая въззивният съд е спазил изискванията на закона и е обосновал убеждението си, че за постигане на целите на наказанието е необходимо наложеното най-тежко да бъде увеличено по реда на чл. 24 от НК, тъй като по този начин индивидуализиран увеличеният размер на наказанието „лишаване от свобода” би съответствал на естеството и тежестта на включените в съвкупността деяния. Този извод е обоснован с доказателствената съвкупност и със събраните доказателства за личността на извършителите. Касае се за съвкупност от три изключително тежки престъпления, а за подс. Т. – четири, при което изтърпяването само на наказанието, наложено за най-тежкото от тях, би противоречало на критерия за справедливост и съответност на наказанието. Съдилищата са спазили изискванията на чл. 24 от НК за индивидуализация на увеличеното наказание за всеки от жалбоподателите, поради което не е налице основанието на чл. 348 ал.5 т.1 вр. ал.1 т.3 от НПК за явна несправедливост на наложените наказания. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 91/ 03.05.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 79/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.