Р Е Ш Е Н И Е № 269 гр. София, 19.03.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 820 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Т. К. П. против въззивно решение № 75/25.05.2017 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 78/2017 г., с което е била потвърдена присъда № 4/17.02.2017 г. по НОХД № 266/2016 г. на Сливенския окръжен съд. С първоинстанционната присъда Сливенският окръжен съд е признал подсъдимия Т. К. П. за виновен в това, че на 02.02.2016 г., в [населено място], на [улица], управлявайки л. а. м. „О. В.” с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Я. И. С., след което избягал от местопрестъплението, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 4, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим. Оправдал е подсъдимия по обвинението да е извършил престъплението във връзка с допуснато нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от пет години. В тежест на подсъдимия е присъдил заплащане на разноските по делото. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от защитника на подсъдимия, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимият по квалификацията на чл. 343, ал. 3, пр. 4, б. „б” от НК за бягство от местопроизшествие или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, или изменението му в частта относно наказанието, което да бъде намалено. Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Частните обвинители лично и чрез повереника си изразяват становище за неоснователност на подадената от подсъдимия жалба. Прокурорът от ВКП също намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Възражението, застъпено в жалбата в подкрепа на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и мотивирано с неоправдан отказ за назначаване на КСМАТЕ с цел проверка на данните за точните параметри за скоростта, с която подсъдимият се е движил преди удара, не се споделя от ВКС. Поначало е вярно, че за точното определяне на скоростта на движение в района на ПТП от значение са всички данни, сред които обективните находки при огледа, разположението на автомобила и пострадалото лице, установените увреждания по тях и механизма на причиняването им, както и всяка друга информация, която може да послужи в тази насока. Назначаването на комплексно експертно обсъждане е желателен процесуален подход, когато е налице съществено съмнение относно важните обстоятелства, имащи отношение към пълното и обективно изследване на механизма на ПТП. От материалите по делото е видно, че въззивният съд е отказал назначаването на КСМАТЕ с мотивирани съображения, приемайки за неоснователни твърденията на защитника на подсъдимия, че скоростта на движение е била определена въз основа на записи от охранителна камера и без съобразяване на данните за установените при пострадалата наранявания. ВКС намира, че в конкретния случай този отказ не е довел до невъзможност да се осъществи проверка на данни с оправдателно значение, поради което и правото на защита на подсъдимия не е било съществено ограничено. Извършената процесуална работа на двете инстанции по същество, както и техните мотиви, разкриват, че въпросите за точното място на удара и скоростта на движение на подсъдимия, определена на 83 км./ч., са разрешени в съгласие с изискванията на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. В тази посока подробно са изследвани всички възможни данни, като експертната им интерпретация не бележи непълноти или противоречия. Съвсем очевидно е, че вещите лица от последната тройна АТЕ (л.197-214 от НОХД № 266/16 г.), както в заключението си, така и в допълнителните си разяснения в с. з., са взели предвид и подробно са анализирали данните за обективните находки на мястото на ПТП, гласните доказателства за разположението на автомобила на подсъдимия и мястото, където е паднала пострадалата, установените със СМЕ травматични увреждания, повредите по автомобила, като въз основа на комплексната им оценка са достигнали до извода, че в района на ПТП подсъдимият се е движил със скорост не по-малка от 83 км./ч. – очевидно най-благоприятната стойност измежду няколкото, изчислени въз основа на различни методи. По искане на защитата на подсъдимия са съобразявани и данните от видеокамера, заснела части от инцидента, които в допълнение са подкрепили направените вече изводи въз основа на горепосочените материали. Обяснени са и разликите в сравнение с предходна единична АТЕ, в която неоправдано е било прието, че детето е пресичало косо пътното платно, вместо напречно. Проверена и отхвърлена като несъстоятелна е била версията на подсъдимия за движение със скорост от около 50 км./ч. По всички тези въпроси се съдържат мотивирани съображения в мотивите на въззивния съд, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на материалния закон поради осъждане на подсъдимия по квалифицирания състав на чл. 343, ал. 3, б. „б” от НК, а именно, че деецът е избягал от местопроизшествието. Основната теза на защитата е, че след като Т. П. е спрял след ПТП, отишъл е да провери състоянието на детето, а след това се е обадил на 112, споделяйки, че той го е ударил с автомобила си, след което е потеглил в обратна посока поради страх да не бъде наранен от тълпата, въоръжена с пръчки и колове, то е налице извинителна причина за напускане на местопроизшествието и липсва бягство. Както първата, така и въззивната инстанция, не са приели тези аргументи, анализирайки детайли от последващото му поведение, сочещо на укриване. ВКС намира, че те са изчерпателни и действително определят, че подсъдимият е избягал от местопроизшествието. Както е прието в Постановление № 1/17.01.1983 г. по н. дело № 8/1982 г. на Пленума на ВС, този квалифициращ деянието признак е налице, „когато деецът е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие, макар и временно, да заличи участието си в ПТП или да укрие някои доказателства за установяване на фактическата обстановка”. Житейското многообразие и специфичното развитие на пътните инциденти предполага хипотези, при които напускането на местопроизшествието е възможно да стане и по извинителни причини, като ВС е дал такъв пример с необходимостта от транспортиране на пострадалия до болнично заведение, но без да ограничава и други възможности. В конкретния случай подсъдимият безспорно е имал основателна извинителна причина да напусне района на произшествието, тъй като е бил нападнат от множество лица, държали пръчки и колове. Непосредствено след това обаче е предприел и други действия, които ясно информират за целта му да се укрие и практически да се опита да предотврати разкриването му като участник в пътния инцидент. Макар при обаждането на спешния телефон да е споменал за удареното от него дете и необходимостта от осигуряване на медицинска помощ, той не е споменал нито своето име, нито данни за управлявания от него автомобил. Вместо да се отдалечи на безопасно разстояние и да изчака органите на МВР, по друг маршрут той е излязъл извън [населено място] и се е придвижил до отстоящо на 15 км. [населено място] воевода, където е изоставил автомобила, а после се е върнал обратно в базата, където работел. На следващия ден е отрекъл да е управлявал автомобила и е сочил, че го е предоставил на друго неизвестно лице до момента, когато е бил разпознат като водача, ударил пострадалата. Всички тези данни обуславят направения от инстанциите по същество извод, че деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и законът е бил приложен правилно с осъждането му по посочения квалифициращ състав. ВКС намира, че наказанието е справедливо и липсва необходимост от неговото намаляване съобразно претенциите на защитата. Потвърждавайки присъдата в оспорваната част за размера на лишаването от свобода, отмерено на 4 години, въззивният съд правилно е съобразил значението и относителната тежест на всички релевантни и доказани обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. Противно на соченото в жалбата на подсъдимия, не са били пренебрегнати обстоятелства със смекчаващ характер, като в тази категория са били включени не само данните за чистото му съдебно минало и трудова ангажираност, но и приносът на пострадалата, предприела пресичане на пътното платно на непозволено място, положените усилия за своевременно осигуряване на помощ чрез обаждането му на тел. 112, критичното му отношение и тежкото изживяване на инцидента, за което са били събрани доказателства пред въззивния съд. Всички тези обстоятелства са били добре съпоставени с индивидуалната тежест и специфика на деянието, както и данните за множество предходни нарушения на правилата за движение, за които е бил наказван и които са го очертават като недисциплиниран водач. Именно с оглед констатирания превес на смекчаващите обстоятелства лишаването от свобода е било определено една година над предвидения минимум, което ВКС намира за точната мярка за наказателно въздействие. В потвърдения размер от 4 години лишаване от свобода (наред с лишаване от правоуправление за 5 години, за което касаторът няма възражения) наказанието съответства на тежестта на извършеното и се явява достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 75/25.05.2017 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 78/2017 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.