5 Р Е Ш Е Н И Е № 203 София, 09.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря ЕЛЕОНОРА СТОЯНОВА……..……. и с участието на прокурора ………........……............, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3537 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 492/3.VІ.2016 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение атакуваното от застрахователя [фирма] въззивно решение е бил допуснат в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по значимия за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, материалноправен въпрос: досежно правната квалификация на този осъдителен иск, по който същото решение на СГС е било постановено, доколкото от данните по делото е несъмнено, че непосредствено след процесното ПТП от 29 юни 2007 г. са настъпили, вкл. и с обратна сила, промени в приложимото законодателство - чл. 213 КЗ /сега отм./, а именно тези с обнародвания в ДВ, бр. 97 от 23.ХІ.2007 г. Закон за изменение и допълнение на този КЗ и, в частност, правилото на § 143 от ПЗР към същия, според което разпоредбата на чл. 213 КЗ, ал. 1, изр. 4-то КЗ /сега отм./ се прилага за всички случаи на встъпване в право, по които не е било извършено плащане към деня на обнародването на този закон в „Държавен вестник”. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция застрахователят [фирма]-София е направил изявление чрез своя юрисконсулт, че поддържа касационната си жалба, допълвайки първоначалното свое оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение /поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 74 ЗЗД/ сега и с оплакване за неговата недопустимост: понеже въобще не съществувало правно основание за воденето на осъдителния иск, който е бил уважен. Поради това в крайна сметка се претендира обезсилване на въззивния съдебен акт по съществото на спора и присъждане на разноски в размер на сумата от 430 лв., представляваща внесени по с/ка на ВКС държавни такси, а също и дължимото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение „в минимален размер”. Редовно призовани, ответното по касация [фирма], както и конституираният в процеса като трето лице-помагач на страната на настоящия касатор делинквент Ю. С. Я., не са били представлявани, поради което меродавно следва да се счита единствено изразеното по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК от първия становище за потвърждаване на обжалваното въззивно решение, поради неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакването и доводите на касатора [фирма]-София, вкл. допълнително инвокираният такъв в хода на устните състезания - за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, като съобрази становището и аргументите на ответното по касация [фирма]-София за неоснователност на жалбата, както и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на обжалваното въззивно решение по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:. Касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд във всички случаи се произнася служебно, т.е. и без изричен довод от страна на касатора, по допустимостта на обжалваното пред него въззивно решение, ръководейки се от създадена своя константна практика, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, но само когато с последното сезираният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато не се констатира такова нарушение, то дадената от решаващия съд правна квалификация на съответната искова претенция обуславя единствено правилността на решението му. В процесния случай, като частичен, е бил предявен /и уважен/ осъдителен иск на един застраховател срещу друг, въз основа на главното твърдение, съдържащо се в исковата молба на [фирма] против [фирма], че при установеното с влязла в сила присъда независимо съпричиняване на вредоносния резултат, обективиран в последвалата смърт на повече от едно лице като резултат от настъпилото на 29.VІ.2007 г. ПТП с двама виновни водачи на насрещно движили се автомобили, „то солидарна по естеството си се явявала и отговорността на същите двама застрахователи” за обезщетяване на понесените неимуществени вреди от най-близките по степен наследници на единият от загиналите, докато реално плащане на такова застрахователно обезщетение било извършено на датата 4.ХІ.2010 г. само от застрахователното д-во ищец. Предвид установената с влязлата в сила присъда равноценност на каузалния принос на всеки един от делинквентите за настъпване на вредоносния резултат, исковата претенция е била за присъждане на Ѕ /т.е. половината/ от сумата 400 000 лв., изплатена като обезщетение на горепосочената дата, но осъдителния иск е бил заведен както частичен – до размер на 20 000 лв. (двадесет хиляди лева). Констатира се, че дадената с доклада на първостепенния съд от 29.І.2014 г. по реда на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК правна квалификация на иска е била: „по чл. 74 във вр. чл. 127, ал. 2 ЗЗД и чл. 257 КЗ /сега отм./”. Във връзка с доклада по делото, вкл. и в частта му за така приетата правна квалификация на осъдителния иск, а също и на приетото възражение на ответника за погасяване на същата искова претенция по давност, страните по спора са заявили – по реда на чл. 146, ал. 3 ГПК, че нямат възражения по доклада. При решаване на делото наличието на солидарност между застрахователните дружества по повод предизвиканото ПТП с участие на застрахованите по риска „ГО” на автомобилистите при всеки един от тях водачи, обаче е била отречена с мотива, че: „такава нито е договорена, нито е установена в закона, но въпреки това всеки застраховател дължи да заплати на увреденото лице обезщетение в пълен размер, доколкото застрахованият при него делинквент дължи такова обезщетение”, като в тази връзка първоначално възприетата правна квалификация на уваженият като частичен осъдителен иск е била сведена до текстовете на чл. 74 ЗЗД и чл. 257 КЗ /сега отм./. В своя писмен отговор по исковата молба ответникът [фирма] е окачествил исковата претенция на [фирма] като „регресна”, но „некореспондираща с действащото законодателство /липса на съответствие с материалноправната уредба/” и поради това - неоснователна (вкл. и като погасена по давност с изтичането на 5 години от настъпване на процесното ПТП). При така очертаният от становищата на страните по спора предмет на делото – регресен иск между застрахователи, низовите съдилища са постановили процесуално допустими решения, т.е. такива, с които диспозитивното начало в процеса не е било накърнено. Констатацията в горния смисъл в пълна степен се отнася и до атакуваното пред ВКС въззивно решение на Софийския градски съд, споделящо решаващия извод на първата инстанция, че основателността на уважения като частичен осъдителен иск не произтича от солидарна отговорност между застрахователните дружества, а от обстоятелството, че ищцовото е изплатило цялата дължима на наследниците на загиналия при процесното ПТП А. Д. Х. сума, като половината от последната, респ. реално претендираната в процеса 1/10 от нея, предвид установената равноценност на приносите в съпричиняването на вредоносния резултат, се дължи от застрахователя по „ГО” на другия делинквент-съпричинител. Обжалваното въззивно решение на СГС е правилно /законосъобразно/. От гледище на релевирания като значим за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото правен въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване, ще следва да се отбележи следното: Разпоредбата на чл. 213, ал. 1 /сега отм./ е приложима към процесния случай, но не само защото от фактическа страна по несъмнен начин е било установено, че плащането на застрахователно обезщетение е било извършено след меродавната за това дата 23.ХІ.2007 г., а тъй като вредоносното събитие, от което това плащане е произтекло, се е осъществило след влизането в сила на този нормативен акт - 1 януари 2006 г. Предвид изцяло имуществения характер на застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а и при съобразяване с разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 2-ро КЗ /сега отм./, според която в случаите когато причинителят на вредата има сключена застраховка „Гражданска отговорност”, застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата „или неговия застраховател по застраховка ”Гражданска отговорност”: до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, в процесния случай се налага извод, че именно това следва да е точната правна квалификация на исковата претенция, която макар и да не е била прецизирана от въззивния съд в атакуваното негово осъдително решение по частичния иск, не представлява обстоятелство, което да налага отменяването му. Според мотивите, изложени към т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., неточният доклад е по естеството си съществено нарушаване на съответни съдопроизводствени правила и в такава хипотеза, доколкото е сезирана с такова конкретно оплакване за порок на атакуваното пред нея решение на първостепенния съд, въззивната инстанция ще дължи само даването на указания до страните относно възможността за предприемане на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради изтъкнатата неточност на доклада, което, по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, би било извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Меродавно за изхода на настоящето дело е наличието на законоустановен механизъм за встъпване /суброгиране/ в правата на застрахования срещу причинителя на вредата „или неговия застраховател”. В настоящата касационна жалба обаче, единственото оплакване на касатора [фирма] е за неправилност на атакуваното въззивно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК. В заключение, предвид ограничеността на касационната проверка „само до посочените в жалбата основания”, атакуваното въззивно решение на СГС ще следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в настоящето касационно производство и предвид изричното направеното от ответното по касация застрахователно д-во искане за това, застрахователят настоящ касатор ще следва да бъде осъден – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – да му заплати съдебно-деловодни разноски в размер на изплатения хонорар за един негов адвокат от САК, възлизащ на 1 440 лв.: съгласно приложените по делото заверено копие от данъчна фактура № 347/31.VІІІ.2015 г. и Списък по чл. 80 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 2973 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-А, от 27.ІV.2015 г., постановено по гр. дело № 14441/2014 г. О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], площад „В. П.” № 5, СУМА в размер на 1 440 лв. (хиляда четиристотин и четиридесет лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от САК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2