2 Р Е Ш Е Н И Е № 234 гр. София, 25 януари 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря……...….Марияна Петрова.…......……и в присъствието на прокурора….............Калин Софиянски…….….изслуша докладваното от съдия Рушанова касационно дело № 917 по описа за 2018 г. Производството е образувано по касационен протест на прокурор от Софийска градска прокуратура срещу решение № 517/03.05.2018г. по внохд № 332/2018г. по описа на СГС, НО, в частта му, с която подс. Н. Г. В. е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 270, ал.1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. В протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Като съществено процесуално нарушение се сочи обстоятелството, че съдът се е произнесъл с решение, а не с присъда, като по този начин на прокуратурата е отнета възможността да протестира оправдателната присъда, а и съдът е допуснал нарушение на принципа на публичност и непрекъснатост на съдебното заседание. Оспорва се процесуалната дейност на съда във връзка с оценката и анализа на доказателствените източници - неправилно са игнорирани показанията на св. П., Б., И., Л., Р., Ч. и З. за сметка на безкритичното възприемане на показанията на св. Б. и С. М, намиращи се в близки и приятелски отношения с подсъдимия. Изводите по фактите съдържали логически несъответствия, поради което правната им интерпретация, довела до заключение за несъставомерност на деянията, довела до нарушение на материалния закон. В заключение се иска отмяна на решението в атакуваната му част и връщане на делото на въззивния съд за новото му разглеждане. Пред настоящата инстанция прокурорът от ВКП поддържа протеста както е подаден. Защитникът на подсъдимия Н. В. пледира протеста да бъде оставен без разглеждане и алтернативно – без уважение като неоснователен. Подсъдимият моли атакуваната присъда да бъде оставена в сила като правилна и законосъобразна. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 12.07.2017г., постановена по нохд № 6141/13г., на Софийски районен съд, НО – 94 с-в, подсъдимият Н. Г. В. е признат за виновен и осъден както следва: 1. Затова, че на 12.01.2013г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление-с две деяния, противозаконно пречил на органи на властта - полицейски служители при 07 РУП-София да изпълнят задълженията си, а именно: - на 12.01.2013г., около 08,00ч. в [населено място], бул.”Цариградско шосе” №7-11км., на паркинга на магазин „Метро 1” противозаконно пречил на орган на властта-полицейски служители при 07 РУП-СДВР- А. Н. И., В. Н. Л. и К. Б. Б. да изпълнят задълженията си-проверка на багажно отделение на л.а. „”, с рег. [рег.номер на МПС] , като не отворил задна врата и потеглил в неизвестна посока; - на същата дата, около 16,00ч., в [населено място], бул.”Околовръстен път”, противозаконно пречил на орган на властта-полицейски служители при 07 РУП-СДВР-В. В. Р., В. В. Ч. и П. Д. З. да изпълнят задълженията си, като не стпрял на подаден звуков и светлинен сигнал за извършване на проверка на полицейски служител, поради което на осн. чл.270, ал.1във връзка с чл. 26, ал. 1 е осъден на 1/една/ година лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл. 66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от 3/три/ години, считано от влизане в сила на присъдата. 2. Затова, че на 12.01.2013г. в [населено място], [улица] км., магазин „М.” извършил действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което на осн. чл.325, ал.1 и чл.54 от НК му е наложено наказание „пробация” при следните пробационни мерки: 1/задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 9 месеца с периодичност 2 пъти седмично; 2/задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 9 месеца. На подсъдимия е наложено и наказание „обществено порицание”, като е постановено текста на присъдата да се постави на таблото за съобщения в сградата на съответната местна администрация. На осн. чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил на подс. В. едно общо най-тежко наказание, а именно - 1/една/ година лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на осн. чл. 66, ал. 1 от НК с 3/три/ години изпитателен срок, като на осн. чл.23, ал.2 от НК присъединил към него и наказанието „обществено порицание”. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. По жалба на подсъдимия и протест на прокурор при СРП е образувано внохд № 332/18г. по описа на СГС, НО, приключило с постановяването на атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение. С него въззивният съд на осн. чл. 334, т. 3 и т. 6 във връзка с чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК изменил първоинстанционната присъда в частта, в която подс. В. е признат за виновен по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 270, ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК, като го е признал за невинен и го е оправдал да е извършил посоченото престъпление. Съдът потвърдил първоинстанционната присъда в останалата част. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: 1. Протестът е допустим. Обжалва се въззивен акт в частта му, с която по същество подсъдимият е оправдан изцяло за едно от деянията, за които е предаден на съд, съответно осъден от първоинстанционния съд. Доколкото протестът е депозиран в 15-дневения срок от писменото съобщаване на прокуратурата за изготвянето му, следва да се приеме, че е същият е депозиран в законоустановения срок по чл. 350, ал.2 от НПК. ІІ. По същество е основателен. Атакуваният съдебен акт, предмет на настоящия касационен контрол, не съответства на законоустановената процесуална форма за постановяването му. Софийският градски съд съществено е нарушил процесуалните правила, упражнявайки правомощията си по чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК, като се е произнесъл с решение, вместо с присъда, съобразно изискванията на процесуалния закон, с което е допуснал особено съществено процесуално нарушение, съставляващо касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Известно е, че въззивното производство по гл. ХХІ НПК съчетава възможностите за упражняване както на контролно-отменителни правомощия (при отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане- чл. 335 във връзка с чл. 334, т.1 НПК), така и на контролно-решаващи правомощия (чл. 336 - чл. 338 НПК). И в двете хипотези обаче, съдът първоначално дължи произнасяне по въпроса относно законосъобразността и правилността на съдебния акт, за чиято проверка е бил надлежно сезиран със съответната жалба и/или протест. Затова едва след упражняване на контролните си правомощия, за въззивния съд е налице възможност да действа като инстанция по същество, а оттам и да се произнесе по въпроса относно отговорността на подсъдимия. На следващо място правомощията на въззивната инстанция по същество се реализират чрез постановяване на решение или присъда. В чл. 336, ал. 1 от НПК изрично са изброени случаите, в които въззивният съд следва да се произнесе с нова присъда. Те са обусловени от необходимостта от прилагането на закон за по - тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение в първата инстанция; от осъждане на оправдан подсъдим или от оправдаване на осъден подсъдим, както и когато следва да се оправдае осъден от първата инстанция подсъдим и да му се наложи административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на НК случаи или когато съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ. Следователно всяко цялостно пререшаване на въпроса за вината на подсъдимия за конкретно деяние/без значение дали обвинението за него е предявено самостоятелно или като част от съвкупност от престъпления по чл. 23 от НК или по чл. 25 от НК/, който бива за пръв път признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение от въззивната инстанция или обратното - бива оправдан за първи път от тази инстанция, налага реализирането на това правомощие чрез постановяване на присъда, а не на решение. Това е така, тъй като с решението не се пререшава въпроса за вината и отговорността на подсъдимия, а единствено се изменят параметрите на тази отговорност - било в насока наложеното наказание, било по отношение на начина на изтърпяването му, било по отношение на преквалифициране на деянието чрез прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Различни са изискванията и към начина на обявяване и съдържанието на въззивната присъда и решение – докато към решението са относими изискванията на чл. 339, ал.1 и ал.2 от НПК, когато въззивният съд постанови присъда, по силата на чл. 339, ал. 3 от НПК, той стриктно следва да съблюдава процесуалните изисквания на чл. 305 от НПК. В настоящия случай обжалваният съдебен акт по същество представлява нова присъда по чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК, тъй като с него подсъдимият В. е изцяло оправдан по едно от обвинението срещу него, касаещо отделно деяние - по чл. 270, ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК. Независимо от озаглавяването му като „решение”, решаващо за вида на акта и относимите към него процесуални изисквания относно изготвяне и обявяване се явява неговото съдържание. Сам въззивният съд е посочил, че при решаване на въпросите за отговорността и вината на подс. В. относно деянието по чл. 270, ал. 1 от НК застъпва обратна позиция от тази на първоинстанционния съд, поради което осъществява правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, но вместо да се оттегли на съвещание, да постанови присъда и да я обяви присъда публично, в присъствието на страните/действие - самостоятелен етап от съдебното заседание, което подлежи на самостоятелно отразяване в съдебния протокол/, е постановил решение, с което е изменил първоинстанционната присъда. Принципно основанията на чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК изискват не изменение на първоинстанционния съдебен акт, а директна негова отмяна, след което постановяване на нова оправдателна присъда/ Р.№ 340 от 30.08.2011 г. на ВКС по н. д. № 1561/2011 г., I н. о., НК/. Като е признал подсъдимия за невинен по чл. 270, ал.1 от НК, без да отмени първоинстанционната присъда в частта й, с която подсъдимият е бил признат за виновен по това обвинение, съдът е създал процесуално недопустима ситуация, при която по наказателната отговорност на подсъдимия за престъплението по чл.270, ал.1 от НК са произнесени два самостоятелни, взаимно изключващи се съдебни актове, паралелно съществуващи в правния мир, всеки от тях със своите последици. Нещо повече, решението е изготвено при условията на чл. 340 от НПК, значително по-късно от 21.03.2018г., когато са били изслушани пледоариите и е дадена последната дума на подсъдимия. С това са нарушени основните принципи за непосредственост и непрекъснатост на съдебното заседание, чието съблюдаване е „предпоставка за валидност на процесуалната форма във всички случаи на постановяване на присъда”/р. № 556 от 23.10.2002 г. на ВКС по н. д. № 430/2002 г., I н. о.; Р. №267/04.06.2009г. на ВКС по н. д. № 255/2009 г., II н. о., НК/. Макар и въззивният акт да е протестиран единствено в частта му относно оправдаването на подсъдимия за престъпление по чл. 270, ал.1 от НК, той подлежи на отмяна и в частта му, с която първоинстанционната присъда е потвърдена относно приложението на чл. 23, ал.1 и ал. 2 от НК от НК, чл. 66, ал. 1 от НК относно общото наказание, тъй като въззивният съдът е пропуснал както в диспозитив, така и в мотиви да се спре на въпроса за определеното от първата инстанция по реда на чл.23 от НК общо най-тежко наказание, за което от решаващо значение е било наказанието, наложено за престъплението по чл.270, ал.1 от НК. Касае се за непреодолимо вътрешно противоречие, което не може да се отстрани от касационната инстанция, тъй като от една страна подсъдимият е оправдан за едно от двете деяния, включени в съвкупността, а от друга - съдът е потвърдил в останалата част първоинстанционната присъда, включително и относно приложението на чл. 23, ал.1 и ал.2 от НК и начина на изтърпяване на определеното общо наказание. С оглед на изложеното за допуснатото съществено процесуално нарушение, е безпредметно обсъждането на доводите в протеста за останалите нарушения, допуснати при анализа и ценката на доказателствените източници. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 517 от 03.05.2018г., постановено по внохд № 332/2018г. на Софийски градски съд, НО – ХІІІ въззивен състав, в ЧАСТТА му, с която е изменена първоинстанционната присъда по нохд № 6141/2013г. по описа на СРС и подсъдимият Н. Г. В. е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 270, ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК, както и в ЧАСТТА му, с която първоинстанционната присъда е потвърдена относно приложението на чл. 23, ал.1 и ал. 2 от НК от НК и чл. 66, ал. 1 от НК относно общото наказание. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: ОСОБЕНО МНЕНИЕ На съдия Спас Иванчев, по касационно дело 917 по описа за 2018г. на ВКС Считам, че не следва да се възприема постановяването на въззивно решение вместо дължимата по закон присъда като особено съществено нарушение на процесуалните правила. Настина е допуснато нарушение при изготвяне формата на дължимия съдебен акт и доводите на мнозинството в случая са напълно споделими относно сравнението на двете форми на въззивния съдебен акт и съответните им правни последици.Чл.32, ал.1, т.1 от НПК е достатъчно ясен в това отношение. Законът е определил обаче, кога нарушението на процесуалните правила е съществено в чл.348, ал.3, т.1 - 4 от НПК. Съвсем очевидно е, че т.2,3 и 4 от нормата нямат приложение в настоящия казус, следователно поради допускането на това нарушение ( границите на което са очертани единствено и само до формата на съдебния акт) би следвало да е довело до ограничаване на процесуалните права на страните. И при двата акта се провежда съвещания от съдийския състав ( при спазване на изискванията за тайната на съвещанието), след което се постановява съдебния акт и страните се информират по надлежен начин за съдържанието им, било то лично в съдебната зала или чрез нарочно уведомление. И двата вида съдебни актове подлежат на обжалване и протест, това се е случило при този казус. Въздействието върху наказателноправния статус на подсъдимия е идентично, независимо как се нарича съдебния акт. Разликата е в момента, от който тече възможността за обжалване при двата вида акта, но това в никакъв случай не се отразява на правото на страните да научат съдържанието на съдебния акт и на възможността им да го атакуват. Поради това считам, че допуснатото нарушение не е съществено по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 от НПК, тъй като не е довело до ограничаване на процесуалните права на нито една от страните. С оглед изложеното подписах настоящето решение с особено мнение: Съдия при ВКС: /Спас Иванчев/