9 Р Е Ш Е Н И Е № 50035 гр. София, 07.08.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА при участие на секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 134/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 50002 от 06.01.2023 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 713 от 22.11.2021 г., постановено по т. д. № 625/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 260525 от 26.03.2021 г. по т. д. № 1634/2020 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от „Нола 7“ ООД против ЗАД „Алианц България” иск с правно основание чл.229 КЗ (отм.) за сумата 120 000 лв. - остатък от заплатено на 13.04.2016 г. от „Нола 7“ ООД на Я. Г. Х. обезщетение за вреди въз основа на съдебна спогодба от 04.04.2016 г. по гр. д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград и застрахователна полица № 13170092140000026/07.05.2009 г. с предмет „Професионална отговорност в проектирането и строителството“. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на акцесорния иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 36 566 лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба на „Нола 7“ ООД се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, за уважаване на иска по чл.229 КЗ (отм.) в пълен размер и за присъждане на разноски. Касаторът - чрез процесуалния си представител по делото, поддържа, че макар да е съобразил силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по т. д. № 5174/2018 г. на Апелативен съд - София, с което е уважен частичен иск срещу ЗАД „Алианц България“ за сумата 50 000 лв. - част от изплатено на пострадалото лице, въз основа на съдебната спогодба, обезщетение в общ размер 170 000 лв., въззивният съд е отхвърлил иска с мотив за липса на ангажирани доказателства относно претърпените неимуществени вреди и размера на дължимото по повод на тях обезщетение. Излага оплаквания, че изводът за недоказаност на иска по размер е направен едва във въззивното решение и е резултат от неизпълнение на произтичащото от чл.146, ал.2 ГПК задължение на въззивния съд да укаже на ищеца, че не сочи доказателства от значение за определяне на размера на иска. Поддържа, че даването на указания е било наложително с оглед съдържащото се във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение във връзка с доклада по делото и направеното във въззивното производство уточнение на исковата молба в смисъл, че обезщетението от 170 000 лв. е изплатено само за претърпени от пострадалата неимуществени вреди. Навежда доводи, че вредите са установени по безспорен начин с влязлата в сила присъда срещу лицата, признати за виновни за причиняване по непредпазливост на смъртта на 12 - годишната дъщеря на пострадалата Я. Х., а също и с влязлото в сила решение по частичния иск срещу ответника - застраховател, поради което за въззивния съд не е съществувало основание да отхвърли иска като недоказан по размер. Ответникът по касация ЗАД „Алианц България” оспорва касационната жалба като неоснователна в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК и чрез процесуалния си представител по делото изразява становище за оставяне на обжалваното решение в сила. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на поддържаните касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното : Производството по т. д. № 625/2021 г. е образувано пред Апелативен съд - София по въззивна жалба на „Нола 7“ ООД срещу решение по т. д. № 1634/2020 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Нола 7“ ООД против ЗАД „Алианц България“ АД обективно съединени искове с правно основание чл.229 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 120 000 лв. - остатък от регресно вземане в размер на 170 000 лв., възникнало от изплащане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане на пострадалата Я. Х. въз основа на одобрена в производството по гр. д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград съдебна спогодба, и 36 556 лв. - обезщетение за забава. С въззивната жалба дружеството - ищец е въвело оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, като е посочило, че съдът е отхвърлил исковете с мотив за липса на ангажирани доказателства за вида и за размера на претенциите, включени в съдържанието на изплатеното обезщетение, без преди това да даде надлежни указания по чл.146, ал.2 ГПК за разграничаване на претенциите и за доказване на вредите, предмет на обезщетяване. Във връзка с релевираното нарушение в жалбата е формулирано искане за допускане до разпит като свидетел на лицето, получило обезщетение, за изясняване на обстоятелствата относно начина на формиране на обезщетението. В подготвително заседание съдията - докладчик от Апелативен съд -София е оставил исковата молба без движение и е указал на ищеца „да приведе исковата молба в съответствие с изискванията на чл.127 ГПК, като конкретизира различните по вид и размер претенции, формирали изплатеното обезщетение в полза на пострадалото лице, чието репариране се търси в този спор“. В изпълнение на указанията ищецът е депозирал писмена молба, с която е уточнил, че по силата на сключената в производството по гр. д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград спогодба е изплатил на пострадалата Я. Х. сумата 170 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, от които 50 000 лв. са предмет на предявения в предходен процес частичен иск, а остатъкът от 120 000 лв. се претендира с предявения по делото иск. За установяване на твърдението, че обезщетението е изплатено като паричен еквивалент само на неимуществените вреди, без да обхваща имуществени вреди, лихви и разноски, ищецът отново е поискал да бъде разпитана като свидетел Я. Х.. С определение по чл.267 ГПК въззивният съд е оставил доказателственото искане без уважение с мотив, че за доказване на обстоятелствата, за които е поискан разпит на свидетел, е представен писмен акт - протокол за одобряване на съдебната спогодба по гр. д. № 202/2014 г., сключена между ищеца и пострадалото лице. При постановяване на решението си по съществото на спора Апелативен съд - София е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства и е приел за установени от фактическа страна следните обстоятелства : Между ищеца „Нола 7“ ООД и ответника ЗАД „Алианц България“ е сключен валиден договор за застраховка “Професионална отговорност в проектирането и строителството”, обективиран в застрахователна полица № 13170092140000026/07.05.2009 г., със срок от 08.05.2009 г. до 07.05.2010 г., при ретроактивна дата - 03.05.2005 г. С определение от 04.04.2016 г. по гр.д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград, образувано по предявени от Я. Г. Х. искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, е одобрена спогодба, по силата на която част от ответниците по делото, сред които и „Нола 7“ ООД, са се задължили да заплатят на ищцата обезщетение в размер на 180 000 лв. за вреди, претърпени по повод причинената чрез непозволено увреждане смърт на 12 - годишната й дъщеря И. Х.. Със спогодбата „Нола 7“ ООД (в качеството на работодател на едно от физическите лица, признати с влязла в сила присъда за виновни за смъртта на И. Х.) е поело задължение да заплати на Я. Х. обезщетение в размер на 170 000 лв. като част от общо дължимите 180 000 лв. Задължението е изпълнено на 13.04.2016 г. с изплащане на сумата 170 000 лв. С влязло в сила решение от 03.12.2018 г., постановено по т. д. № 5147/2018 г. на Апелативен съд - София, е осъдено ЗАД „Алианц България“ да заплати на „Нола 7“ ООД, по предявен частичен иск с правно основание чл.435 КЗ, аналогичен на чл.229 КЗ (отм.), сумата 50 000 лв., представляваща част от изплатените на пострадалото лице 170 000 лв. В мотивите към решението са направени изводи за наличие на предпоставките по чл.435 КЗ, съответно чл.229 КЗ (отм.), за ангажиране на отговорността на застрахователното дружество - ответник като страна по сключената с ищеца застраховка „Професионална отговорност в проектирането и строителството”, покриваща отговорността на ищеца по чл.49 ЗЗД, в границите на претендирания с частичния иск размер. Позовавайки се на т.2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният състав е приел от правна страна, че формираната с решението по частичния иск сила на пресъдено нещо препятства възможността в производството по иска за останалата част от вземането на ищеца към застрахователното дружество - ответник да се оспорва основанието на вземането и правната му квалификация. В съответствие с приетото правно разрешение съдът е формирал извод, че по делото са установени общите правопораждащи спорното право факти, релевантни за иска по чл.229 КЗ (отм.), респ. чл.435 КЗ - валидно застрахователно правоотношение между страните по договор за застраховка „Професионална отговорност в проектирането и строителството“ и наличие на основание по чл.49 ЗЗД за носене на отговорност от застрахования ищец към пострадалото лице, на което е изплатено обезщетението от 170 000 лв. За да се произнесе по основателността на иска с възприета правна квалификация чл.229 КЗ (отм.), въззивният съд е изходил от разбирането, че поради неучастие на застрахователното дружество - ответник в производството, в което е одобрена съдебната спогодба, претърпените от пострадалото лице вреди, обезщетени в изпълнение на спогодбата, подлежат на доказване от ищеца „Нола 7“ ООД. След като е преценил, че в хода на процеса ищецът не е ангажирал доказателства за размера на претърпените от пострадалата Я. Х. вреди, въззивният съд е направил решаващия извод, че искът е недоказан по основание и по размер. В съответствие с така направения извод въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените против ЗАД „Алианц България“ искове - главен и акцесорен. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за извършване на проверка за съответствие на постановеното от въззивния съд решение със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.2, и в постановените по реда на чл.290 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) решения по гр. д. № 899/2011 г. на ВКС, ІV г. о., и гр. д. № 1553/2009 г. на ВКС, І г. о., при разрешаване на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.146, ал.2 ГПК след отстраняване във въззивното производство на недостатъци на исковата молба, касаещи размера на предявения иск, когато първоинстанционният съд не е указал в доклада по делото, че ищецът не сочи доказателства за размера на иска. Според т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушение при докладване на делото; В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В т.2 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че дейността на въззивния съд не е повторение, а продължение на първоинстанционното производство, поради което дори процесуалните действия на първоинстанционния съд да са били опорочени, въззивният съд следва да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото; Докладът по делото, който дължи първоинстанционният съд съгласно чл.146 ГПК, е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната действителност решение по материалноправния спор и затова регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по повод на него е императивна; Пропускът на първоинстанциония съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила; При наличие на обосновано (и основателно) оплакване във въззивната жалба за разглежданото процесуално нарушение, въззивният съд не изготвя нов доклад със съдържанието по чл.146, ал.1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на доказателствата във въззивното производство. Разрешенията, възприети от ОСГТК на ВКС в т.2 от цитираното тълкувателно решение, са приложими и в хипотезата, при която вследствие отстраняване на нередовности на исковата молба във въззивното производство ищецът е конкретизирал фактическите си твърдения (в т. ч. и тези от значение за размера на иска), които първоинстанционният съд е приел за недоказани, без преди това да проведе производство по чл.129, ал.2 ГПК и да даде указания по чл.146, ал.2 ГПК за необходимостта от ангажиране на доказателства в подкрепа на пояснените твърдения. Ако с въззивната жалба ищецът е въвел обосновано оплакване за непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад, въззивният съд е задължен да процедира в съответствие с т.2 от тълкувателното решение и да даде възможност на ищеца да ангажира доказателства за установяване на конкретизираната във въззивното производство искова претенция. Въззивното решение е постановено в отклонение от формираната с тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителна съдебна практика и е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, уреждащи правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото. В подадената въззивна жалба срещу решението на Софийски градски съд ищецът (сега касатор) „Нола - 7“ ООД е обосновал оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение при изготвяне на доклада по делото, довело впоследствие до отхвърляне на предявените осъдителни искове. Оплакването е основателно, тъй като в доклада по чл.146, ал.2 ГПК първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че следва да ангажира доказателства за вредите, за които е изплатено обезщетение на пострадалото лице в изпълнение на съдебната спогодба по гр. д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград. В рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е счел исковата молба за нередовна и е указал на ищеца да уточни какво включва изплатеното обезщетение, с което се съизмерява твърдяното регресно вземане по чл.229 КЗ (отм.). Предвид направеното от ищеца уточнение, че обезщетението от 170 000 лв. покрива само неимуществените вреди на пострадалата, въззивният съд е следвало да съобрази обоснованото оплакване във въззивната жалба за непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад и да процедира по начина, указан в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След като в доклада по чл.146, ал.2 ГПК липсват указания за необходимостта от доказване на вредите и пред въззивната инстанция е уточнено, че изплатеното обезщетение, с което се съизмерява претендираното регресно вземане по чл.229 КЗ (отм.), покрива само неимуществени вреди, въззивният съд е бил длъжен да предостави възможност на ищеца да ангажира във въззивното производство доказателства за настъпването на вредите в правната сфера на пострадалата и за техния обем. В отклонение от посочената задължителна съдебна практика въззивният съд не е изпълнил произтичащото от чл.146, ал.2 ГПК процесуално задължение и не е дал възможност на ищеца да попълни делото с доказателства за претърпените от пострадалата неимуществени вреди, релевантни за претендираното регресно вземане в предявения по конкретното дело размер, а е споделил извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал основанието и размера на вземането си. При направената от въззивния съд преценка, че с оглед уточнението на исковата молба доказването на претендираното с иска по чл.229 КЗ (отм.) вземане изисква доказване и на неимуществените вреди, предпоставящи изплащане на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД в определения със съдебната спогодба размер от 170 000 лв., отхвърлянето на иска без предоставяне на възможност на ищеца да докаже проявлението на вредите и техния обем съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.146, ал.2 вр. чл.269 ГПК. Следва да се отбележи, че във връзка с оплакването за непълнота на доклада по чл.146 ГПК ищецът е поискал да бъде разпитана като свидетел пострадалата Я. Х. за изясняване на факти от значение за размера на обезщетението, но въззивният съд е оставил доказателственото искане без уважение, позовавайки се на представената съдебна спогодба. Впоследствие съдът не е ценил спогодбата като документ, съдържащ относима към размера на иска информация, а е приел, че искът е недоказан по размер. В резултат на допуснатото процесуално нарушение въззивният съд е постановил неправилно решение, в каквато насока са и основателните оплаквания в касационната жалба на дружеството - ищец. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, на основание чл.293, 2 вр. ал.3 ГПК. При новото разглеждане въззивният съд следва да изпълни задълженията, произтичащи от разпоредбата на чл.146, ал.2 ГПК, и в съответствие с указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС да предостави възможност на ищеца „Нола 7“ ООД да ангажира доказателства за претърпените от пострадалата Я. Х. неимуществени вреди, за които е изплатено обезщетение въз основа на одобрената в производството по гр. д. № 202/2014 г. на Окръжен съд - Разград съдебна спогодба. Неоснователно е искането на касатора спорът по делото да бъде разрешен по същество от касационната инстанция поради обстоятелството, че обезщетението е изплатено на родител по повод смъртта на малолетно дете и не е необходимо да се събират доказателства, че родителят действително е претърпял неимуществените вреди, за които е обезщетен. Проявлението на вреди с висок интензитет в правната сфера на родителя, загубил дете вследствие на непозволено увреждане, е логично да се предполага от житейска гледна точка, но при възникнал съдебен спор признаването на право на обезщетение в определен по справедливост размер - чл.52 ЗЗД, не може да почива на предположения. Аргумент в тази насока са указанията в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, според които размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за претърпените неимуществени вреди. Доколкото изводът на съда за справедливия размер на обезщетението е обусловен от преценката на специфични за всеки отделен случай обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, претендиращият по съдебен ред обезщетение следва да докаже обстоятелствата, с които обосновава правото си на обезщетение и въз основа на които иска присъждане на обезщетение в заявения с исковата молба размер. В хипотезата на предявен иск по чл.229 КЗ (отм.), респ. чл.435 КЗ, доказването на обстоятелствата, релевантни за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, е задължение на ищеца, който е застраховал гражданската си отговорност срещу причинени на трети лица вреди и е изплатил обезщетение за неимуществени вреди на увреденото лице, след което се е суброгирал в правата на увредения спрямо застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ в рамките на застрахователната сума. С предявения по настоящото дело иск ищецът - касатор е претендирал на основание чл.229 КЗ (отм.) от ответника сумата 120 000 лв., представляваща остатък от твърдяно регресно вземане, възникнало от изплащане на обезщетение за неимуществени вреди въз основа на постигната спогодба с пострадалото лице. Ответникът - застраховател не е участвал като подпомагаща страна в производството, в което е одобрена спогодбата, и с отговора на допълнителната искова молба е оспорил изрично размера на платеното от ищеца обезщетение с възражение, че то е прекомерно завишено и не отговаря на установената в подобни случаи съдебна практика. При така заявеното оспорване уважаването на иска по чл.229 КЗ (отм.) в предявения по делото размер изисква ищецът да докаже, че пострадалото лице е претърпяло неимуществени вреди, чието съдържание и интензитет дават основание за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД в размера, приет за дължим в одобрената без участие на застрахователя съдебна спогодба. За целта делото следва да бъде върнато на въззивния съд за попълване на делото с необходимите за установяване на исковата претенция доказателства, които касаторът е пропуснал да събере вследствие констатираното в касационното производство процесуално нарушение по чл.146, ал.2 вр. чл.269 ГПК. Касационната инстанция не споделя и довода на касатора, че неимуществените вреди, за които е определено и изплатено обезщетение в размер на 170 000 лв., са установени по безспорен начин с постановеното при същата фактическа обстановка и влязло в сила решение по частичния иск, което изключва необходимостта от доказването им в последващия процес за останалата част от регресното вземане по чл.229 КЗ (отм.). В мотивите към решението по в. т. д. № 5147/2018 г. на Апелативен съд - София, с което е уважен частичният иск на „Нола 7“ ООД, е прието, че липсата на ангажирани доказателства за размера на исковата претенция, конкретно - за претърпените от пострадалото лице неимуществени вреди, не е пречка за признаване на претендираното с иска регресно вземане, тъй като размерът, за който е предявено вземането - 50 000 лв., не надхвърля обичайния размер на обезщетенията за неимуществени вреди в подобни случаи. Съдът е посочил изрично, че съществуването на регресно вземане на ищеца за разликата над 50 000 лв. до изплатените 170 000 лв. не е предмет на частичния иск, поради което не е обсъждал дали има основание за ангажиране на застрахователната отговорност на ответника за още 120 000 лв. с оглед действително претърпените от пострадалата Я. Х. неимуществени вреди. При новото разглеждане на делото, в зависимост от изхода на спора, въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за направените в настоящото производство разноски - чл.294, ал.2 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 713 от 22.11.2021 г., постановено по т. д. № 625/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 260525 от 26.03.2021 г. по т. д. № 1634/2020 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от „Нола 7“ ООД против ЗАД „Алианц България” иск с правно основание чл.229 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 120 000 лв. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на Апелативен съд - София. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :