ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 142 София, 21. февруари 2012 г. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков ч.гр.д. № 103 по описа за 2012 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е определението на Пловдивския апелативен съд от 20.12.2011 г. по ч.гр.д. № 1333/2011, с което е потвърдено определението на Пловдивския окръжен съд от 19.10.2011 г. по гр.д. № 2043/2011 за връщане на исковата молба. Недоволен от определението е касаторът М. Т. М., представляван от адв. И. Н. от ПАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на ищеца да посочи в основанието на исковата молба фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право, както то е индивидуализирано в петитума на исковата молба и по материалноправния въпрос какво е основанието на иска за връщане на полученото без основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, които (въпроси) се разрешават противоречиво от съдилищата. Ответницата по жалбата Д. К. Ч. я оспорва, като счита, че поставените въпроси нямат претендираното значение, а обжалваното определение е по същество правилно. От исковата молба не е ясно в какво качество ищецът претендира исковата сума – лично, като управител на юридическо лице или като негов принципал, дали сумата се претендира като дадена без основание, или като отчет по договор за мандат. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с оглед предмета на делото, постановено решение по него би подлежало на касационно обжалване, намира че и постановеното въззивно определение подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок и е редовна. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че в исковата молба се твърди, че ищецът като физическо лице е предоставил лични средства на ответницата за изпълнението на задача, която й е поставил в качеството му на управител и принципал на търговско дружество, но тя не е дала отчет, след което допълва, че отчет е даден, но не за разликата от 50.000 евро. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси обуславят решението по делото и се разрешават противоречиво от съдилищата, както се установява от представените решения и определения на Върховния касационен съд. По поставения процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено факти и обстоятелства (съществуващи преюдициални правоотношения), а в петитума – да индивидуализира претендираното право като посочи неговото съдържание. Правна квалификация на предмета на делото и на преюдициалните правоотношения ищецът не е длъжен да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, които е длъжен само да определи вярната правно квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения, реплики, дуплики и пр. Ако в основанието на исковата молба се съдържат противоречиви твърдения за отделни факти или се твърдят факти, които е невъзможно да се осъществят заедно, това не е основание за оставяне на исковата молба без движение, а основание съдът да даде указания на ищеца съгласно чл. 145, ал. 2 ГПК в първото заседание по делото. По поставения материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че искът по чл. 55 ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото [презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД определя тежестта на претендиращия нищожност на сключена сделка да докаже липсата на основание (причина, кауза)]. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Като взе предвид изложеното, съдът намира, че правилно въззивният съд е приел, че предявеният иск е за връщане на даденото без основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ищецът твърди, че в личното си качество е извършил преводи на ответницата общо за сумата 99.300 евро. Това е основанието на предявения иск. Дали ищецът е действал като гестор, скрит пълномощник или в друго качество, или след получаването на преводите от ответницата, той се е разпоредил с вземанията си за връщането им, е без значение за редовността на исковата молба. В отговора на исковата молба ответницата може да направи възражение, какво е основанието за получаване на всички или част от сумите и да представи или поиска събирането на съответни доказателства. В допълнителна искова молба или в първото заседание по делото ищецът може да признае възражението, че твърдяното основание съществува и така да освободи ответницата от тежестта да докаже сключените договори, но той може също да репликира, че липсва изпълнение или отчет по договорите, както и че изпълнението е ненадлежно или разподите не са необходими. Съдът не може да изисква от ищеца да направи в исковата молба репликите си срещу възражения, които ответницата ще направи или вече е направила в отговора на исковата молба. Ищецът претендира сумата 50.000 евро – част от общата сума 99.300 евро, която е превел на ответницата по банков път. Друго той не е длъжен да посочи в исковата молба. В тежест на ответницата е да посочи и докаже на какво основание е получила плащанията и какви нареждания от ищеца е получавала и изпълнявала във връзка с получените суми, съответно – какви разходи е направила в интерес на ищеца и без да е била овластена за това. В отговора на исковата молба ответницата възразява, че получените от ищеца преводи са аванс за разходите, необходими за изпълнение на възложена поръчка от търговското дружество, чийто принципал и управител е ищецът. Ищецът признава, че това е основанието за някои от преводите (не за всички преводи), и заявява че приема отчета за 49.300 евро. При това положение в тежест на ответницата остава да докаже основанието за получаване на останалите преводи или извършването на необходими разходи за изпълнението на възложената от дружеството поръчка над сумата 49.300 евро. Ако ищецът не е заявил точно кои разходи в полза на дружеството признава, ответницата следва да докаже всички извършени разходи (както и че са необходими), за да прихване с горницата над признатите разходи от ищеца. Като не е съобразил изложеното въззивният съд е постановил незаконсъобразно определение, което следва да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационното обжалване на определението на Пловдивския апелативен съд от 20.12.2011 г. по ч.гр.д. № 1333/2011. ОТМЕНЯ определението на Пловдивския апелативен съд от 20.12.2011 г. по ч.гр.д. № 1333/2011. ВРЪЩА делото на Пловдивския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.