Р Е Ш Е Н И Е № 215 гр. София, 29 ноември 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия П. наказателно дело № 828 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия А. И. и на защитника му срещу решение № 204 от 06.07.2018 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 269/2018 г. С жалбата си подсъдимият по същество е оспорил правилното приложение на материалния закон, като настоява, че не е извършил вменения му грабеж. Възразява, че пострадалата не е била разпитана пред съда, за да заяви липса претенции относно отнетите й вафли и кутия с бира. В жалбата си адв. Б. излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, свързано с незаконосъобразен извод на съдилищата за извършено от подсъдимия престъпление по чл. 199, ал. 1 НК, настоявайки, че деянието само формално осъществява признаците на това престъпление, като обществената му опасност е явно незначителна. Апелира към касационната инстанция да обсъди възможността за приложението на чл. 9, ал. 2 НК или да намали размера на наложената санкция. Наред с това оспорва справедливостта на наказанието, наложено на подсъдимия за престъплението по чл. 150, ал. 1 НК и предлага то да бъде намалено до абсолютния законоустановен минимум. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Подсъдимият настоява за намаляване на наказанието. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 12 от 03.04.2018 г., постановена по НОХД № 105/2018 г., състав на Окръжен съд – Стара Загора е признал подсъдимия А. П. И. за виновен в това, че на 09.09.2017 г., около 00:30 часа в [населено място], на кръстовището между улиците „Н. С.“ и „Д. Н.“ е отнел чужди движими вещи на обща стойност 02,00 лева от владението на С. И. Н. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплашване и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода. С тази присъда подс. И. е признат за виновен и в това, че на същата дата и на същото място е направил опит да извърши действие с цел удовлетворяване на полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – С. И. Н., употребявайки за това сила и заплашване, като деянието е останало недовършено поради независещи от него причини, поради което и на осн. чл. 150, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК е осъден на четири години лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо, в размер на най-тежкото от тях - четири години лишаване от свобода и е постановил то да бъде изпълнено при първоначален строг режим. На осн. чл. 59, ал. 1 НК е приспаднато и е зачетено времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража. С присъдата е извършено и разпореждане с веществените доказателства по делото, а заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло. По жалбата на подсъдимия: Жалбата е неоснователна. Първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК . Пред съда подсъдимият е признал изцяло фактите по възведеното обвинение, така, както те са очертани в обвинителния акт и се е съгласил за тях да не се събират допълнителни доказателства. Съдът от своя страна, констатирайки обоснованост на направеното признание от валидно събраните в досъдебното производство доказателства, е приложил съкратената процедура на съдебно следствие в избраната от подсъдимите форма. При тази процедура правното значение на изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не се свежда единствено до реда за определяне на наказанието при постановяване на осъдителна присъда. То е свързано и с лишаване на подсъдимия от възможността впоследствие да оспорва фактите, които е признал, тъй като това признание е еднозначно обвързано с доброволен негов отказ от гаранциите, които дава състезателния процес. Съдът, на свой ред (както първоинстанционния, така и въззивния) не може да събира и да проверява доказателства относно фактите по обвинението и не може да приема нови фактически положения относно инкриминираното деяние/деяния, различни от установените от прокурора и признати от подсъдимия. Касае се за фундаментални положения, многократно разяснявани в над 10-годишната съдебна практика по прилагането на особените правила по гл. ХХVІІ НПК, обстойно коментирани и в ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС. От тази гледна точка възражението на подсъдимия за това, че пострадалата не е била разпитана от съда е несъвместимо с изявлението му пред първостепенния съд, че се отказва от разглеждане на делото по общия ред. В случая признатите от подсъдимия факти относно собственото му, реализирано при инкриминираните събития поведение сочат на употребена от него спрямо пострадалата принуда, изразила се както в упражняване на сила чрез хващането на едната й ръка, а след това и на косата й, така и в заплашването й чрез опиране в тялото й на нож и неколкократно отправяне на предупреждение да не вика и на словесна закана, че ще я „наръга“, ако вика. Част от тези му действия непосредствено са предшествали, а други от тях съпътствали не само от опита му да блудства с Н., но и от акта му поиздърпване от едната й ръка на носените от нея вафли и кутия бира. По този начин упражнената принуда практически е благоприятствала отнемането на инкриминираните вещи, както и възможността на подсъдимия да запази владението си върху тях. Това е така независимо, че намерението му за посегателството срещу собствеността е възникнало спонтанно и след започването на акта на насилие, първоначално ориентиран към извършването на блудствени действия с пострадалата. Разяснявано е вече в практиката на В(К)С, че една и съща принуда може да бъде средство при едновременното извършване на съставни и/или двуактни престъпления, каквито са съотв. грабежът и блудството, стига непосредствено да предхожда или да съпровожда онези части от изпълнителните им деяния, с които те се довършват (в случая отнемане на вещи и извършване на блудствени действия) – от една страна и субективно да е свързана с тях – от друга страна. Тези условия в случая са налице. Поради това преценката на съдилищата за извършени от подсъдимия две престъпления – както опит за блудство, така и грабеж е правилна, съответно правилно е приложен материалния закон. По жалбата на адв. Б.: Неоснователно е съдържащото се в тази жалба възражение, че деянието, квалифицирано по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК само формално осъществява признаците на това престъпление, като обществената му опасност е явно незначителна с оглед на вида и паричната равностойност на вещите, инкриминирани като негов предмет. На тази база защитникът претендира, че с налагането на наказание, макар и под минимално установения за съответното престъпление размер, се е стигнало до несъразмерно засягане на правата на подсъдимия. Несъмнено е, че защитата на всички останали обществени ценности трябва да се преценява от гледище на защитата на човешката личност и на нейните права. В този смисъл при преценката относно степента на обществена опасност на едно деяние трябва да се държи сметка и за пропорционалността между засегнатия с него правно защитен интерес – от една страна и правата на самия деец – от друга страна. В случая с осъждането на подсъдимия по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК този баланс на ценности не е накърнен, като установеното от предходните съдилища съответствие между фактически извършеното от подсъдимия и базисните характеристики на грабежа, предвидени в основния състав по чл. 198, ал. 1 НК, не е механично и формално. Редакцията на чл. 9 ал. 2 НК дава принципна възможност въпросът за приложението на този текст да се поставя за обсъждане по отношение на всеки престъпен състав. Но в практическата процесуална дейност и за удовлетворяване на нуждите й това обсъждане не може да е абстрактно, а трябва да е подчинено на конкретно установените факти (като обхваща всички, а не избирателно подбрана част от тях) и спецификите на конкретния престъпен състав, свързани със естеството на защитения с него правен интерес. Настоявайки за непосредствено очевидна явна незначителност на обществената опасност на инкриминирания грабеж, защитникът се фокусира единствено върху единия от непосредствените обекти на това посегателство – отношенията, свързани с упражняването на правото на собственост. Пренебрегва се обаче факта, че с престъпленията по чл. 198 и сл. НК се засяга и един втори и не по-маловажен обект – човешката личност и свободата й за формиране на воля и за избор на поведение по свое усмотрение. Съответно, когато се преценява обществената опасност на деяние по чл. 198 и сл. НК, тази преценка не може да се ограничи само до нивото на засягане на имуществения интерес, което в случая несъмнено е пренебрежимо ниско с оглед на вида и паричната равностойност на отнетите вещи. Следва да се отчита и факта на засягане по престъпен начин на личността на пострадалия, степента на което засягане в случая не е така пренебрежимо малка с оглед на вида, характера и интензивността на използваната по отношение на постр. Н. принуда, благоприятствала отнемането на вещите. Упражнено е сравнително продължително и разнородно насилие – и психическо, и физическо над свид. Н., нещо повече, словесно отправената закана за физическа разправа е била съчетана с използване на оръжие, което подсъдимият е опрял в тялото й и така е придал реални измерения на риска, в който е заявил пред нея, че тя се намира. И всичко това е било извършено в късен нощен час и на безлюдно в момента място, като непосредствено е следвало друго, извършено по отношение на Н. престъпление - опитът на подсъдимия за блудствени действия с нея. При това положение обществената опасност на деянието, свързано с отнемане на инкриминираните вещи следва да се преценява от гледище не само на вида и на паричната равностойност на тези вещи, а от гледище и на останалите условия, при които е било осъществено. Съвкупната преценка на тези обстоятелства не обосновава явна незначителност на обществената опасност на извършеното, поради което с осъждането на подсъдимия по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК не е допуснато нарушение на материалния закон. Видът и паричната равностойност на вещите, предмет на грабежа справедливо са отчетени от първостепенния съд при отмерването на приложимата санкция по правилата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Несподелимо е и възражението за явна несправедливост на наказанието, наложено за престъплението по чл. 150, ал. 1 НК. Без нормативно основание се настоява, че когато престъплението е спряло във фазата на опита, наказанието следва да се определя в абсолютния законоустановен минимум. Напротив, според чл. 18, ал. 2 НК при опит деецът се санкционира с наказанието, предвидено за довършеното престъпление, като се взема предвид степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено. Същевременно, поради недовършеността на престъплението законът допуска възможност за определяне на наказанието и чрез техниката по чл. 55, ал. 1 НК, като в този случай отново изисква да се съобразят обстоятелствата по чл. 18, ал. 2 НК - степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено. В конкретния казус съобразяването на тези обстоятелства и на всички останали, релевантни за наказателната отговорност - място, време и механизъм на престъплението, както и личността на подсъдимия, оправдават в пълна степен размера на наложеното наказание. Макар престъпното намерение за осъществяване на блудствени действия да не е било реализирано, изпълнението на престъплението не е спряло в самото негово начало, когато правно-защитения интерес би бил засегнат в най-ниска степен. Напротив, от страна на подсъдимия е била реализирана сравнително продължителна и със сериозен интензитет разнородна принуда над пострадалата. Престъплението е останало недовършено не поради причини, свързани с подсъдимия, а поради активната съпротива на Н. и отзоваването на живеещи в района граждани на виковете й за помощ. Безлюдното място и късният нощен час, както и фактът, че нападението е извършено след като пострадалата е била предварително набелязана от подсъдимия и преследвана от него са все обстоятелства, които изискват съобразяване и които показват, че конкретната обществена опасност на деянието съвсем не е ниска. Този извод се затвърждава и от гледище на личността на подсъдимия, характеризирана както чрез факта на извършеното от него по същото време и на същото място и второ тежко престъпление, така и чрез многократните предходни негови осъждания за престъпления от общ характер, включително и за посегателство срещу половата неприкосновеност. Съобразно с тези обстоятелства наказание над средния законоустановен размер за извършеното престъпление, каквото е наложеното с първоинстанционната присъда и потвърдено от въззивния съд наказание не се явява несъразмерно тежко. Поради така констатираното отсъствие на претендираните от подсъдимия и от защитника му касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 204 от 06.07.2018 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 269/2018 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.