Р Е Ш Е Н И Е № 352 гр. София, 04.11.2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и първи юни две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Жанина Начева при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Н. Любенов изслуша докладваното от съдия Чочева касационно дело № 285 по описа за 2010 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Т. Г. П. против въззивна присъда № 22/20.04.2010 г. на П. окръжен съд, постановена по ВНОХД № 259/2010 г. С тази присъда П.т окръжен е отменил изцяло присъда № 16/08.03.2010 г. по НОХД № 94/2010 г., с която Районен съд - В. е признал подсъдимия Т. Г. П. за невинен в извършването на престъпление по 313 ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК. Вместо това е признал подсъдимия за виновен в това, че в гр. В., при продължавано престъпление в периода 26.02.2009 г. – 05.06.2009 г. четири пъти потвърдил неистина в писмени декларации по чл. 264 ал. 1 от ДОПК, които се дават пред нотариус за удостоверяване истинността на обстоятелството, че той лично и като едноличен търговец няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски, поради което и на основание чл. 313 ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК го е осъдил на 6 месеца лишаване от свобода, като е отложил изпълнението на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. В касационната жалба, поддържана в с. з. от защитника, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил съществен въпрос за правилното решаване на делото, а именно от кой момент публичните задължения подлежат на принудително изпълнение, като в тази връзка в противоречие с чл. 107 ал. 5 от НПК не е обсъдил всички относими към предмета на делото доказателства, което е довело и до основаване на присъдата върху предположения в нарушение на чл. 303 ал. 1 от НПК. Представя писмени бележки, в които излага позицията, че деянието е несъставомерно от обективна и субективна страна, тъй като към момента на декларирането срещу подсъдимия не е било образувано изпълнително дело от публичния изпълнител, не му е изпращано и той не е получавал съобщение за доброволно изпълнение, поради което и той не е могъл да знае, че срещу него ще бъде насочено принудително изпълнение за събиране на публични вземания. Освен това подсъдимият е разполагал с удостоверение от 17.03.2009 г. от Агенцията за държавни вземания, че няма данни за публични вземания срещу него и наложени обезпечителни мерки като ЕТ „Т. – 65 – Т. Проийчев”. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на П. окръжен съд. Прокурорът от ВКП отчита жалбата за неоснователна, поради което моли присъдата да бъде оставена в сила. Излага позицията, че използваната в чл. 264 ал. 1 от ДОПК терминологията „подлежащи на принудително изпълнение” визира бъдеще време, респ. не е нужно принудителното изпълнение да е започнало към момента на декларирането. Достатъчно е да е известно, че подсъдимият има публични задължения, подлежащи на такова изпълнение, сред които са и двата ревизионни актове по делото. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. За да признае подсъдимия за виновен по повдигнато му обвинение въззивният съд е приел, че след като той е знаел за съществуването на два ревизионни актове (№ 1301804/01.06.2007 г. и № 800233/22.08.2008 г.), с които са били установени негови публични задължения за данъци, а съгласно чл. 209 ал. 2, т. 1 от ДОПК те подлежат на принудително изпълнение независимо дали са обжалвани, то с факта на попълване на декларациите по чл. 246 ал. 1 от ДОПК, че няма такива, е бил реализиран състава на чл. 313 ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК. Изложил е подробни съображения, че използваната терминология „подлежащи на принудително изпълнение” визира бъдеще време, поради което и не е било нужно към момента на декларирането да е имало образувано изпълнително производство за принудително събиране на публичните вземания. Посочил е още, че декларирането като физическо лице не повлиява по-различна оценка за съставомерността на деянието, тъй като съгласно българското законодателство е налице припокриване между физическо лице и едноличен търговец. Така изложените съображения явно информират, че оплакванията за допуснати процесуални нарушения по повод обсъждането на доказателства и отделни моменти, съществени за изхода на делото, както и основаване на присъдата върху предположения, са неоснователни. Вярно е, че въззивният съд е могъл да бъде далеч по-изчерпателен при изследване на доказателствената основа, вкл. да анализира приложеното по делото удостоверение от АДВ от 17.03.2009 г. (че към тази дата няма данни за публични вземания и наложени обезпечителни мерки срещу подсъдимия в качеството му на ЕТ „Т. – 65 – Т. П.”), но ВКС не намира, че то има значението, което защитата му придава. В обхвата на обвинението е периода на деклариране от 26.02.2009 г. до 05.06.2009 г. и въпросното удостоверение само частично засяга твърдяната липса на публични вземания. От друга страна обаче, без каквото и да е съмнение е било установено, че подсъдимият е знаел за съществуването на двата ревизионни актове от 2007 и 2008 г., с които надлежно са били установени задължения за данъци като ЕТ, които няма данни, а и той не твърди, че са били погасени. Безспорно е също, че съгласно чл. 209 ал. 2 от ДОПК ревизионните актове, с които се установяват публични вземания, вкл. за данъци, са годно основание за принудително изпълнение, независимо дали са обжалвани, респ. те са „подлежащи на принудително изпълнение”. Използваният термин „подлежащи” в достатъчна степен информира за една потенциална възможност за предприемане на принудително изпълнение, а не за обективно наличие на предприети мерки за принудително изпълнение, в какъвто аспект са основните възражения на защитата. В крайна сметка, целта на декларирането по чл. 264 ал. 1, разгледана в съгласие с останалите алинеи 2-5, е да препятства разпореждане с имущество на прехвърлителя, което иначе би послужило за удовлетворяване на нуждите на фиска, когато публичните вземания са установени по надлежен начин – в случая с ревизионни актове. Макар и без особено значение, по делото е било установено още, че по тези актове са били предприети и мерки, свързани с реализиране на процедурата по принудително изпълнение, което е станало преди инкримирания период на невярното деклариране. При това положение, след като е ясно, че подсъдимият е знаел за въпросните два ревизионни актове от 2007 г. и 2008 г., установили по надлежен начин негови публични задължения за плащане на данъци като ЕТ, като те безусловно подлежат на принудително изпълнение, то с факта на декларирането, че „няма такива непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци”, той е реализирал деянието по чл. 313 ал. 1 от НК, което е сторил при условията на продължавано престъпление в периода от 26.02.2009 г. до 05.06.2009 г. при изповядване на прехвърлителните сделки по посочените нотариални актове. Никакво значение за съставомерността на деянието няма обстоятелството дали подсъдимият изрично е посочил или не в какво качество извършва декларирането – като физическо лице или ЕТ, за който се отнасят ревизионните актове. Текстът на чл. 264 ал. 1 от ДОПК използва термина „прехвърлител” и след като публичните задължения са като ЕТ, а имуществото на физическото лице на общо основание служи за удовлетворяване на такива, то е налице припокриване и задължение за деклариране. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 22/20.04.2010 г. на П. окръжен съд, постановена по ВНОХД № 259/2010 г. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.