19 Р Е Ш Е Н И Е № 188 гр. София, 20 януари 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти декември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 821/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия Н. А. М., чрез защитника му - адвокат П., срещу въззивно решение №10288/ 24.08.2020 год., постановено по в.н.о.х.д. № 1069/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд. С нея са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като са направени алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия, за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване размера на наложеното наказание и на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В срока по чл. 351, ал. 4 от НПК е постъпило и писмено допълнение към касационната жалба, с доводи подкрепящи първоначално заявените касационни основания. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подс. М. поддържа жалбата и претендира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата, като пледира за оставянето й без уважение. Гражданският ищец и частен обвинител Р. К. и нейният повереник – адвокат В., намират касационната жалба за неоснователна и правят искане за оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Подсъдимият Н. А. М. поддържа жалбата и моли да бъде уважена. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 136/21.05.2019 г., постановена по н. о. х. д. № 3155/2017 г., по описа на Софийски градски съд, подсъдимият Н. А. М. е признат за виновен в това, че на 01.04.2015 г., около 18. 30 часа, в [населено място],[жк], [жилищен адрес] умишлено умъртвил Т. И. П., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убитата и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 3 и 4, вр. с чл. 115, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от двадесет години, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. На основание чл. 40, ал. 4 от НК с присъдата е постановено по време на изтърпяване на наказанието по отношение на подсъдимият М. да бъдат полагани медицински грижи. С първоинстанционната присъда е уважен гражданският иск за неимуществени вреди, като подс. М. е осъден да заплати на гражданския ищец Р. К. обезщетение в размер на 200 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен до пълния размер от 300 000 лева, поради недоказаност. Подсъдимият е осъден да заплати и съответните такси и разноски, направени по делото. Присъдата на СГС е подписана с особено мнение от съдебните заседатели И. И. и Ю. С.. Подсъдимият и неговият защитник останали недоволни от първоинстанционната присъда и я обжалвали пред Софийски апелативен съд с искане за оправдаване на М., поради недоказаност на повдигнатото обвинение. Частният обвинител и граждански ищец също подал жалба срещу съдебния акт, постановен от СГС, с искане за определяне на наказание „доживотен затвор“ на подсъдимия и уважаване на гражданския иск в пълния предявен размер. С въззивно решение № 10288/ 24.08.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1069/2019 г., Софийският апелативен съд изменил присъдата на СГС като осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец сумата от 9250 лв., представляваща разноски, направени по делото за заплащане на адвокатско възнаграждение, а на основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. М. е бил задържан с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. В останалата й част потвърдил присъдата. Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В касационната жалба и писменото допълнение към нея се сочи, че присъдата е постановена при съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като почива на косвени доказателства, от които не могат да се направят изводи относно авторството на деянието. Според касатора, въззивният съд не направил собствен анализ на доказателствената съвкупност и не отстранил противоречията между отделните доказателства. Проверяваният съд не изложил съображения относно кредитирането на показанията на св. Л. и игнорирането на тези на св. Ф. Т., въпреки същественото разминаване между тях относно часа на деянието. От мотивите на съда не ставало ясно въз основа на какви доказателства той е преценил, че подсъдимият е дебнел във входа на блока на пострадалата, кога точно се е прибрала тя, къде е била през въпросния ден, с какъв вид оръжие са нанесени нараняванията по нея, как и къде подсъдимият се е „отървал“ от него, както и от дрехите, и обувките, с които е бил по време на извършване на престъплението. Въззивният съд придал различно съдържание на показанията на св. Л. относно съобщеното от него за дрехите, които подсъдимият носел при срещата им след престъплението, като не констатирал, че то противоречи на заснетото от камерите на пицария „Пици фрици“ с DVR. Незаконосъобразно предходните инстанции използвали за основа на своите изводи записа от DVR - устройството, въпреки че същият не бил приобщен по предвидения в НПК ред, не било ясно от кого е направен, как е бил свален от устройството и от кого е предаден на разследващите органи. Записът не бил възпроизведен в присъствието на подсъдимия и защитата, на които били показани само отделни снимки, свалени от него. Неправилно било прието и че записът е изготвен на 01.04.2015 г., след като на него била отразена дата 04.01.2015 г., като не било проверено и дали той изостава по отношение на точното астрономическо време и с колко минути. На следващо място се сочи, че въззивният съд възприел изцяло показанията на Р. К. и А. Н., въпреки противоречията между тях относно това, къде е пребивавала първата в нощта преди убийството и към колко часа св. М. Л. им е съобщила за деянието. С доверие била възприета информацията, изложена от св. Л., въпреки че тя била разпитана около една година след деянието, когато вече била възприела разлепената по блоковете снимка на подсъдимия и разбрала от св. Л., че М. е извършител на убийството. Това налагало показанията й да бъдат подложени на критичен анализ, което не било осъществено от апелативния съд. Според жалбоподателя, съдилищата по фактите били повлияни от разпространената чрез медиите информация от св. К. за това, че подс. М. е убил майка й, като възприели тази теза, без да са налице доказателства, които я подкрепят. На следващо място жалбоподателят отправя упрек към въззивната инстанция за това, че не е обсъдила задълбочено експертните заключения, според които на местопрестъплението са открити следи от кръв, съдържащи А и Б антигени и Б аглутинини, докато кръвната група на пострадалата била А бета, а на подсъдимия 0/ нула/, което поставяло под съмнение заключението, че последният е извършител на деянието. Нарушено било правото му на защита, като в обвинителния акт и в диспозитива на първоинстанционната присъда не било посочено с какъв вид оръжие е извършено убийството, а използваният термин „сечиво“ обхващал широк кръг от материални предмети, имащи такава характеристика. Неяснотата в тази насока се задълбочавала и от факта, че в обвинителния акт оръжието е посочено като „сечиво“, в мотивите на присъдата СГС като чук, а въззивният съд счел, че нараняванията са нанесени на пострадалата с дървена дръжка. Съдилищата неправилно приложили материалния закон, като признали подс. М. за виновен, въпреки липсата на доказателства за това, че е причакал пострадалата във входа; че е нападнал същата в гръб; че е имал мотив да я убие /неправилно съдилищата интерпретирали обясненията на подсъдимия, че и пострадалата правела „магии“ и е „вещица“/; че е търсил в апартамента и св. К., за да убие и нея; че е измил окървавените си ръце в същото жилище и е изхвърлил дрехите и обувките си, както и оръдието на убийството. Въззивният съд макар да е констатирал пропуски при провеждането на разследването за това, че не са изследвани дрехите на пострадалата и намерените до нея вещи / мъжки и дамски чадъри, найлонова торбичка и чанта/, игнорирал този факт и не му отдал необходимото внимание. Не били изяснени обстоятелствата, свързани с претърпяното от пострадалата преди деянието пътнотранспортно произшествие, кои са извършители на същото, получила ли е обезщетение за нанесените й вреди, носела ли е пари в себе си по време на убийството, за да се изключи версията за грабеж или възможността други лица да са извършители на престъплението. Не бил отчетен фактът, че на местопрестъплението не са открити каквито и да било следи от подсъдимия /биологични и дактилоскопни/, но са били иззети дактилоскопни отпечатъци, оставени от две други неизвестни лица. Неубедителни били аргументите на въззивния съд, с които приел, че деянието е извършено от подсъдимия при пряк умисъл, въпреки че той не е познавал пострадалата, не е имал контакт с нея, както и мотив да я убие. В заключение жалбоподателят претендира за оправдаване на подсъдимия, поради недоказаност на обвинението и отхвърляне на предявения граждански иск. Прави и алтернативни искания за връщане на делото за ново разглеждане, при което да бъдат отстранени допуснатите процесуални нарушения или за намаляване на размера на наказанието, което намира за явно несправедливо. На първо място е необходимо да се отбележи, че касационната жалба в по – голямата си част възпроизвежда същите възражения, които са били изложени във въззивната жалба. Касаторът не е съобразил, че естеството, обхвата и целта на въззивния контрол са различни от тези на касационната проверка. Оплакванията му, свързани с кредитирането на едни и игнорирането на други доказателствени източници и оспорването на тази основа на приетите от въззивния съд факти, са относими към обосноваността на обжалвания съдебен акт, която не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК. Касационният контрол изключва възможността за нова оценка на доказателствените материали, водеща до установяване на фактически положения, различни от приетите от контролирания съд. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка на осъществената доказателствена дейност, във връзка със спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Въззивната инстанция в своето решение ясно е посочила, че изцяло възприема доказателствения анализ на първоинстанционния съд, който е изключително подробен, задълбочен и детайлен. С оглед на това е било излишно и ненужно всеки доказателствен източник отново да бъде анализиран. Проверяваният съд е акцентирал конкретно върху определени обстоятелства, чиято доказаност е оспорвана от жалбоподателя, като чрез собствен доказателствен анализ е извел фактически и правни заключения, които не се различават съществено от тези на първоинстанционния съд. Едновременно с това контролираният съд е отговорил изчерпателно на възраженията на жалбоподателя, изпълнявайки с необходимата отговорност и задълбоченост задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Този подход на въззивната инстанция е процесуално издържан и не търпи критика. Неоснователно е твърдението на касатора за това, че предходните съдилища са се доверили безкритично на информацията, предоставена от свидетелите Р. К., А. Н., В. Л., М. Л. и Ф. Т.. Първоинстанционният съд е подходил изключително внимателно към показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели, както тези дадени в хода на съдебното следствие, така и на досъдебното производство. Посочил е съображенията си за това, кои от тях възприема като обективни и достоверни и какви изводи по фактите извежда на тяхна основа. Преценката му е подчинена на правилата на формалната и правната логика, без надценяване на едни доказателствени източници за сметка на други или игнорирането им. Доказателствената му дейност не търпи упрек, тъй като показанията на свидетелите са съпоставени както помежду им, така и с обективно установените находки при огледа на местопроизшествието и със заключенията на изготвените по делото експертизи. Отчетено е обстоятелството, че към момента на деянието и скоро след него, когато са проведени разпитите на свидетелите, изложената от тях информация е била значително по-обемна, подробна и по - конкретна. Логично е преценено, че с отдалечаване на инцидента във времето, възприятията на свидетелите загубват своята детайлност и точност, като част от спомените за някои от обстоятелствата напълно избледняват, а други търпят промени. Взето е предвид и че след убийството, случилото се е било обект на коментар между живущите в блока на пострадалата, при което са им станали известни някои от обстоятелствата, имащи отношение към главния предмет на доказване. Отчитайки това, първостепенният съд е подходил с необходимото внимание към показанията на свидетелите Л., Т. и Т., приемайки за достоверна и обективна тази част от показанията им, която е резултат от собствените им наблюдения и впечатления и се потвърждава или кореспондира с други доказателствени източници. Съдилищата логично са кредитирали показанията на Т. и Л. за това, че са виждали многократно подсъдимият да стои в близост до техния блок, държащ плик, в който се различавали контурите на някакво сечиво с дръжка. В тази им част гласните доказателства са в корелация с показанията на свидетелите К., Н., М. Л. и Вл. Л., поради което правилно са възприети както от първостепенния, така и от въззивния съд, като достоверни. Не се споделя и възражението на жалбоподателя, че не са обсъдени задълбочено показанията на свидетелите К., Н., М. Л. и Вл. Л. и не са отстранени противоречията между тях. Внимателният прочит на протоколите за разпит на посочените свидетели не дава основание за извод, че между тях са налице непреодолими противоречия, които да поставят под съмнение достоверността или обективността им. Показанията на свидетелите К., Н., М. Л. и Вл. Л. за поведението на подсъдимия спрямо първата, за обвиненията / че му е направила „магия“/ и заплахите, които й е отправял, за побоя, който й е нанесъл, за честото му пребиваване пред блока, входа и апартамента на пострадалата са еднопосочни. Те се потвърждават от преписка № 3383р – 709/204 г., образувана в 07 РУ СДВР по жалба на св. К., както и от показанията на свидетелите Л., Т. и П. А.. В изпълнение на задълженията си, произтичащи от нормите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, първостепенният съд е допуснал и приел съдебно– психиатрични експертизи по отношение свидетелската годност на К. и Н., заключенията на които категорично опровергават твърденията на защитата, че посочените лица са зависими от наркотични вещества и затова не следва да им се дава вяра. Единственото противоречие между показанията им е относно обстоятелството, къде е пребивавала първата в нощта преди убийството на пострадалата й майка. Това противоречие всъщност е привидно, тъй като св. К. е дала информация за това, че сутринта на 01.04.2015 г. се е намирала в дома си и е видяла майка си да излиза, за да отиде на работа. За разлика от нейната категоричност, пред съда св. Н. е заявил, че не си спомня, къде е преспала приятелката му през въпросната нощ, тъй като често оставала за по няколко дни в жилището му, намиращо се в близост до нейния блок. Изложеното не дава основание за игнорирането на показанията на посочените свидетели, тъй като не е от съществено значение къде е пренощувала св. К., след като е установено, че по времето, когато пострадалата е била нападната и е намерена все още жива от св. Л., тя се е намирала в жилището на св. Н., заедно с него. При липсата на други противоречия и с оглед последователността и достоверността на показанията на свидетелите К. и Н. правилно съдилищата по фактите са възприели дадената от тях информация за фактите, относими към главния предмет на доказване, като по кое време пострадалата Т. П. е напуснала жилището си, какво е работила, кога се е прибирала, какви са били последиците от претърпяното от нея няколко месеца по - рано пътнотранспортно произшествие. Не се споделя твърдението на жалбоподателят в тази връзка, че са останали неизяснени въпросите, свързани с това дали е водено дело от пострадалата за претърпени вреди от произшествието, има ли осъдено лице, изплатено ли е било обезщетение и др. Тези обстоятелства са изяснени, чрез показанията на св. К., като не е било необходимо да бъдат събирани други доказателства, предвид факта, че произшествието е станало значително време / близо година по -рано/ преди деянието и не е имало причини то да се свързва с убийството на пострадалата. Действително, по делото не са налице преки доказателства за това, точно в колко часа последната се е върнала в жилището си на 01. 04. 2015 г., но обстоятелството, че е намерена жива от св. Л. в коридора, близо до входната врата на апартамента, облечена с връхна дреха, обута с ботуши, стискаща дамската си чанта в ръце / по сведения на св. К./, като ключовете за апартамента са открити на пода близо до нея, правилно е дало основание на предходните съдилища да приемат, че пострадалата е нападната при прибирането си в жилището си, при което е без значение къде е била през деня, дали е била на работа или някъде другаде. Не са налице преки доказателства и за това, кога и как подсъдимият е влязъл в блока на пострадалата, което също не е от съществено значение, след като е съществувала обективна възможност за влизане на външни лица / вж. показанията на св. П. Д./ независимо, че вратата на входа се е заключвала. По – важното е, че св. Вл. Л. е видял около 18.30 часа подсъдимия да излиза от входа на блока, със забързан ход, отправяйки се в посока на съседния блок, където е заснет от охранителните камери на пицария „Пици фрици“, което е доказателство, че М. по време на нападението над пострадалата се е намирал във входа, където е жилището й. Достоверността и обективността на показанията на св. Л. са обсъдени в мотивите на първоинстанционната присъда, като критиките към тях правилно са отхвърлени като несъстоятелни. Верен е изводът на предходните инстанции, че липсват основания да не бъде дадена вяра на показанията на посочения свидетел, тъй като те изцяло кореспондират не само с изложеното от свидетелите К., Н., М. Л., Ф. Т., Т. и Л., но и с тези на св. И. Ц. – полицейски служител. Пред този свидетел Вл. Л. разказал подробно за причините, поради които е слязъл от асансьора на ет. 6 / а не на ет. 8, където живее/ - разминаването му с подс. М. във входа на блока, като му дал сведения и за посоката, в която се е отдалечил подсъдимият – към съседен блок, в който се намира пицария „Пици фрици“, обстоятелство потвърдено от изследвания запис, направен от камерите на последната. Не отговаря на действителното положение възражението на касатора за това, че описанието на дрехите на подсъдимия, дадено от св. Л., не съответства на отразеното на записа. Коректното сравнение на двата доказателствени източника категорично опровергава посоченото твърдение. Не се споделя възражението на защитата за това, че неправилно не било извършено разпознаване на подсъдимия от св. Л.. Последният е посочил подсъдимия с имената му веднага след пристигането на полицейските служители, тъй като от дъщеря си – св. М. Л. и от св. К., както и в резултат на личните си наблюдения, е бил добре запознат с поведението му /заплахите към К., нападението над нея през 2011 год., омазването на входната й врата с фекалии през 2015 г./, при което не е имало нужда от провеждане на разпознаване. При това, достоверно и логично е обяснението на св. Л., че именно информацията, която е имал за подсъдимия и срещата му на входа, го е мотивирала да се качи до апартамента на пострадалата, където я открил в безпомощно състояние. Последователността, непротиворечивостта и корелацията на показанията на св. Л. с останалите доказателствени източници е дало основание на предходните съдилища да формират правилно фактическите си и правни изводи въз основа на изложената от него информация. Не се констатират твърдените от касатора съществени разминавания между показанията на свидетелите относно времето на убийството. От разпитаните по делото лица единствено св. Л. е бил сравнително категоричен относно времето, по което е срещнал подс. М. на входа на блока на пострадалата – 18.30 часа, докато останалите свидетели посочват приблизителното време, в което са били уведомени за деянието – след 18.00 часа. Не отговаря на действителното положение и изложеното в касационната жалба, че показанията на св. Ф. Т. по отношение на времето на деянието опровергавали тези на св. Л.. Посочената свидетелка не е била категорична относно точния час, когато е чула вик и шум от боричкане от към стълбищната площадка, кога е видяла св. Л. и кога е разбрала за инцидента. Липсата на конкретика и известно разминаване на нейните показания с тези на св. Л. по отношение на часовия диапазон е нормално и обяснимо с факта, че на досъдебното производство свидетелката е разпитана няколко месеца след деянието - на 08.10.2015 г. / л. 77, т. І от ДП/, прие което е естествено възприятията й, свързани с времето на събитията, да не са точни. С оглед на това обосновано и правилно съдилищата по фактите са кредитирали изложената от св. Л. информация относно приблизителното време, в което той е срещнал подсъдимия – около 18.30 часа, още повече, че показанията му са в корелация със заключението на лицево – идентификационната експертиза /ЛИЕ/, изготвена от вещото лице П. В. / л.417 от н.о.х.д. № 3155/17 г./, от което се установява, че подс. М. е лицето, заснето в същия часови диапазон от камерите на пицария „Пици фрици“. Неоснователни са възраженията на касатора относно приемането на записа от камерите като доказателство. Този запис е предаден доброволно от служителя на пицария „Пици фрици“ /л.188, т. І от ДП/ - св. В. П. / л. 361 от н.о.х.д. № 3155/2017 г./, като в протокола е отбелязано, че на диск е свален запис от камерите на заведението за времето от 16.00 до 20.00 часа на 01.04.2015 г. и че записът избързва с 16 минути от реалното време. Св. В. С., изготвил протокола за доброволно предаване, е потвърдил в хода на съдебното следствие отразеното в него /л. 360 от н.о.х.д. 3155/2017 г./. Записът е изследван по експертен път и видно от заключението на видео – техническата експертиза / л. 264 от н.о.х.д. № 3155/2017 г./, същият не е манипулиран, тъй като „таймкодът“, вкопиран в изображението, не се прекъсва. Поради това не е имало причини и не се е налагало да бъде изследвано „DVR“- устройството. Действително, посоченият запис не е възпроизведен пред страните в съдебно заседание, но такова искане не е имало, а и не е било необходимо, след като съдът е приел писменото доказателствено средство, чрез което същият е инкорпориран към доказателствения материал по делото и е приел заключенията на изготвените техническа и лицево – идентификационни експертизи, установяващи неговата автентичност и годност. Изяснено е и разминаването по отношение на отразената на записа дата, като изцяло се споделят доводите на съдилищата по фактите, че записът е от 01.04.2015 г. Тази дата е отразена в протокола за доброволно предаване, като констатациите, изложени в същия са потвърдени от свидетелите В. С. и В. П.. Логично е и даденото от експертите обяснение за разликата в системите за изписване на датите на заснемане / месеца преди деня/ и за това, че естествената осветеност на записа изключва възможността той да е направен на 04.01.2015 г., когато по това време на годината се стъмва значително по-рано от 18.30 часа. Това обяснение намира потвърждение и в показанията на св. Р. Р. /л. 357 от н.о.х.д. №3155/2017 г./, според който когато като полицейски патрул се е озовал на местопрестъплението, навън е било още светло. Така анализираните от предходните инстанции доказателства са им дали основание да приемат, че записът е направен в деня на убийството – 01.04.2015 г., около 18.30 часа, след срещата на подсъдимия със св. Л.. Не се споделя и твърдението на жалбоподателя, че е налице противоречие между изложеното в обвинителния акт и приетото от съдилищата по фактите по отношение на оръдието на убийството и че не конкретизирането му е нарушение на процесуалните правила. В обвинителния акт прокурорът е приел, че нараняванията на пострадалата са нанесени с „неустановен вид сечиво с характеристиките на твърд, тъп или тъпоръбест предмет, или предмет с различни контактуващи повърхности, от които поне една със спецификите на твърд тъп предмет“. Първоинстанционният съд е преценил, че предметът, с който са нанесени ударите е „вещ с контури на чук с дръжка“, позовавайки се на показанията на свидетелите Л., Т., Л. и Т., които многократно засичали подсъдимия пред или в близост до блока на пострадалата, носещ в плик вещ с такива контури. Въззивният съд от своя страна е приел, че оръдието на убийството е „предмет с дървена дръжка“, тъй като свидетелите са имали възможност да видят само нея, подаваща се от носения от подсъдимия плик. Между така направените описания на предмета, с който е осъществено деянието, не са налице съществени разминавания, като всяко едно от тях поотделно е в корелация със заключението на СМЕ / т. ІІІ, л. 75 от ДП/, в което са посочени характеристиките на предмета, с който са причинени нараняванията на пострадалата. Съдилищата по фактите правилно са интерпретирали визираното заключение на СМЕ във взаимовръзка с показанията на св. Л. /за това, че при разминаването си с подсъдимия е забелязал същият да прибира някакъв предмет под дрехата си, от лявата си страна/, както и с отразеното на записа, направен от камерата на пицария „Пици фрици“ по същото време, /от който е видно, че М. е с плътно прилепена и свита до тялото лява ръка, сякаш придържа нещо, което се намира под якето му/, като са формирали верни изводи по отношение на вида и характеристиките на оръдието на убийството, без да го конкретизират като вид инструмент или друг предмет, като по този начин не са нарушили правото на защита на подсъдимия, тъй като НПК не съдържа изискване за посочването на конкретното оръдие или средство за извършване на умъртвяването. На следващо място настоящият съдебен състав не споделя твърдението на касатора, че неизследването на намерените на местопрестъплението чадъри и други вещи на пострадалата е довело до неизясняване на обстоятелствата, свързани с оръжието на престъплението. Съгласно чл. 155, ал.1 от НПК огледът на местности, помещения, предмети и лица се извършва с цел да се разкрият, изследват и запазят следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Разследващият орган, който извършва огледа преценява по кои вещи, намиращи се на мястото на извършване на престъплението има или би могло да има следи от него, както и кои от тях да се изземат, за да бъдат изследвани. Той не е длъжен да изземе всички намерени на мястото предмети, което в много от случаите е и обективно невъзможно. След като разследващият орган не е иззел намерените на мястото чадъри / отразени на снимките от албума, изготвени при огледа/ следва да се приеме, че не е констатирал по тях видими следи от престъплението или е установил още по време на огледа, че те нямат връзка с деянието. Такива следи /например от кръв/ несъмнено биха останали по въпросните чадъри, ако с тях са били причинени нараняванията на пострадалата, /каквото предположение визира касаторът/, с оглед техния вид и характер, както и наличието на обилно количество кръв, намерено на местопрестъплението. Предвид броя и тежестта /счупвания на черепа, на челюстта и на костите на лявата ръка/ на уврежданията, вероятността те да са причинени с намерените на мястото чадъри и то без да останат следи от кръв по тях е пренебрежимо малка. Поради това, пропускът да бъдат иззети и изследвани посочените чадъри, както и част от вещите на пострадалата/констатиран като такъв от въззивния съд/, не води до извод за съществено компрометиране на процеса на събиране на доказателства и не налага намесата на касационната инстанция. От друга страна, посоченият пропуск е и обективно неотстраним, с оглед изтеклия значителен период от време от извършване на деянието и свързаните с това промени на мястото на престъплението. Не се споделя възражението на касатора за липсата на доказателствена основа на констатациите на съдилищата за това, че след като подсъдимият е нанесъл нараняванията на пострадалата е влязъл в другите помещения на жилището и е търсил и св. К., за да убие и нея. За да достигнат до тези изводи, предходните инстанции са изходили от: показанията на свидетелите К. и Н., констатирали след деянието, че са отваряни вратите на гардеробите в коридора и стаята, както и вратата на сервизно помещение, през което минават канализационни тръби; от протоколите за оглед, в които са отразени намерени дрехи в гардероба със следи от кръв; заключенията на биологичната експертиза, установяващи, че тази кръв е човешка. Неоснователен е и упрекът изложен в касационната жалба за това, че съдилищата не са изпълнили задълженията си да съберат доказателства и да изяснят всички аспекти на обвинението, като не са взели предвид наличието на дактилоскопни следи, оставени от неустановени по делото лица, както и наличието на кръв, различна по кръвногрупова принадлежност от тези на пострадалата и на подсъдимия. Въззивният съд е положил необходимите усилия за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, като по искане на защитата и по свой почин е допуснал експертизи / биологични и дактилоскопни/, за да бъдат изследвани всички следи от кръв и дактилоскопни отпечатъци, иззети при огледа на местопрестъплението. Обсъдил е задълбочено експертните заключения, като е изложил подробни аргументи относно: намерените на местопрестъплението дактилоскопни следи от св. К. и Н. в апартамента, където е извършено убийството, като е отчел, че първата живее в апартамента, а вторият го е посещавал често; наличието на локва кръв в средата на коридора, близо до вратата на хола, както и следи от кръв пред апартамента, като е приел въз основа на показанията на свидетелите К., Н., Л., Л., че те са оставени в резултат от процеса на извозването на пострадалата от екипа на „Спешна помощ“; обстоятелството, че част от следите от кръв, съдържат А и Б антигени и Б аглутинини, което според експертите не е характерно за лица с кръвна група А бета каквато е на пострадалата и 0/ нулева/ - на подсъдимия, като е приел обяснението на вещите лица, че това може да се дължи на смесването на кръвни проби или на влиянието на външни фактори върху кръвта или върху обекта, с който е иззета. Изложените в тази връзка доводи от предходните инстанции изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав и поради това не е нужно да бъдат повтаряни. В заключение следва да се посочи, че предходните инстанции са изпълнили добросъвестно и отговорно задълженията си, визирани в чл. 13, чл. 14, чл. 107 и от НПК. Изяснили са всички значими за правилното решаване на делото факти, събрали са нужните доказателства, анализирали са ги внимателно и задълбочено, без да игнорират или фаворизират едни от тях за сметки на други, като от доказателствената съвкупност са извели фактически и правни заключения, изцяло в съответствие с правилата на процесуалния закон. Поради това настоящият съдебен състав намира претенцията на касатора за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК за неоснователна. Твърдението за нарушение на материалния закон в касационната жалба и допълнението към нея се обосновава с довода за отсъствие на преки доказателства относно авторството на деянието. Сочи се, че разследващите на досъдебното производство са работили единствено по версията, че извършител на деянието е подс. М., без да изследва възможността друго лице да е осъществило престъплението, като не са събрали важни доказателства и не са изследвали обстоятелства, от значение за разкриване на обективната истина. Тези доводи настоящият съд счете за неоснователни по съображенията, посочени по - горе в решението. Няма данни, а и касаторът не сочи такива, които да обосновават възможността друго лице да е извършител на престъплението. Действително, по делото не са налице преки доказателства, които да сочат подс. М. като автор на престъпната проява. Съдебната практика е последователна по отношение на обосноваване на обвинението с верига от косвени доказателства, които преценени поотделно и анализирани в тяхната съвкупност формират един единствен извод относно авторството на деянието. В съответствие с това принципно положение първоинстанционният съд е проследил, а въззивният съд на свой ред е утвърдил, наличието на верига от косвени доказателства, които по несъмнен и категоричен начин сочат подс. М. като извършител на убийството на пострадалата Т. П.. Обсъдени са и правилно оценени като косвени доказателства: показанията на свидетелката Ф. Т., която около времето на извършване на деянието е чула вик и шум като от боричкане от към стълбището на входа, а малко след това видяла прибиращия се в дома си св. Л.; показанията на св. Л., от които е видно, че около 18.30 часа се е разминал на входа на блока с подсъдимия М., който прибрал някакъв предмет под якето си, в областта под лявата ръка и се отправил забързано към съседния блок, където се намира пицария „Пици фрици“; същите показания, от които е видно, че именно срещата с подсъдимия и информацията която св. Л. е имал за поведението на М. към св. К. го е мотивирала да слезе на етажа, където се намира апартамента на пострадалата и където я заварил окървавена, но все още жива; заключението на техническата и лицево – идентификационните експертизи, изследвали записа от камерите на пицария „Пици фрици“, на който е заснет подсъдимия докато преминава покрай пицарията, непосредствено сред срещата му със св. Л., облечен с дрехите, описани от последния, с лява ръка придържаща някакъв предмет под якето му; показанията на свидетелите М. Л., Л. и Т. за това, че многократно са виждали подсъдимия да стои в близост до блока на пострадалата, носещ в себе си найлонов плик, с очертанията на някакъв предмет като вид сечиво с дръжка; заключението на СМЕ, в което са посочени вида, степента, тежестта и механизма на причиняване на нараняванията на пострадалата, както и характеристиките на предмета, с който са нанесени, кореспондиращо с показанията на посочените свидетели; показанията на св. Ц., началника на полицейската група, организирал търсенето на подсъдимия след деянието, от които се установява, че същият не се е прибрал в жилището си през въпросната вечер и е бил задържан едва на другия ден; показанията на св. Е., когото подсъдимият изненадващо посетил в малките часове през нощта на 02.04.2015 г. с дрехи и обувки, различни от тези от посочения по-горе запис; същите показания, от които е видно, че подсъдимият вече е знаел, че полицията го е търсела. Посочената верига от косвени доказателства е дала основание на съдилищата по фактите да приемат обосновано, че подсъдимият е автор на престъпното посегателство. Предходните инстанции са отчели обстоятелството, че на местопрестъплението не са намерени дактилоскопни, биологични и веществени следи, оставени от подсъдимия, както и че не е открито оръжието на убийството, като правилно са преценили, че това не опровергава обвинението. М. е задържан не веднага, а на другия ден след деянието, при което е имал обективната възможност да се освободи /отърве, скрие, унищожи/ както от обувките и дрехите, с които е бил облечен по време на деянието, така и от оръжието на убийството, като прикрие по този начин материалните следи, свързващи го с престъплението. Твърдението на защитника, че не откриването на следи по маратонките на дееца оневинява подсъдимия също не може да бъде споделено. Първоинстанционният съд в мотивите на присъдата правилно е констатирал, че маратонките / с черни подметки/, с които е задържан подсъдимия и които са били изследвани за биологични следи, са различни от тези / с бели подметки/, с които е бил обут при заснемането му от камерите на пицарията след убийството. Това обяснява отсъствието на следи от престъплението по изследваните маратонки и опровергава защитната теза. Настоящият съдебен състав се солидаризира с този извод, както и с аргумента на първостепенния съд, че липсата на дактилоскопни или биологични следи от подсъдимия в жилището на пострадалата може да се дължи на използването от него на ръкавици или на факта, че е заличил следите чрез избърсване, измиване, почистване и др. Вярно е, че не са налице доказателства за това, но посочената възможност е напълно реална, още повече, че св. К. е виждала подсъдимия в предишен момент да стои пред вратата на апартамента й с ръкавици на ръце. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че М. в продължение на месеци е седял в близост до блока на св. К., наблюдавал е входа й, влизал е в него, дебнел е пред жилището й. При това той е имал достатъчно време да изготви план за действие, да се снабди с ръкавици и оръжие, да обмисли как да прикрие следите си след деянието. В потвърждението на това е обстоятелството, че в дома на подсъдимия, както правилно е отбелязал първостепенния съд, не са били открити дрехите и обувките, с които е заснет на записа от камерите на пицарията, описани и в показанията на св. Л.. При малкото налични дрехи в гардероба на подсъдимия / видно от протокола за оглед и албума към него/ и отсъствието на логично обяснение за липсата на облеклото и обувките, с които той е видян от свидетеля и заснет от камерите, логично е заключението на първостепенния съд, че М. е имал основателна причина да се „отърве“ от тях - за да не бъде свързан с убийството. Изцяло се споделят аргументите на съдилищата по фактите, които са приели, че до извършване на деянието са довели дългогодишните влошени отношения между св. К. и подсъдимия, в резултат на формираното в него виждане, че тя е виновна за житейските му неблагополучия, тъй като му е направила „магии“ / видно от обясненията на подсъдимия пред съда и показанията на неговата майка св. Д. М./. Поведението на подсъдимия М. ескалирало във времето от дебненето на св. К., не само пред блока й, но и пред апартамента, в който живеела, за да я накаже / „като я набие с шамари и шут“/, през отправяне на заплахи за саморазправа чрез SMS – си, до физическа агресия / нанесен побой през 2011 г./. В началото на 2015 г. подсъдимият възобновил следенето на св. К., омазал вратата й с фекалии, продължил да й изпраща заплашителни съобщения, което предизвикало в нея страх и я принудило да подаде оплакване до полицейските органи. Обосновано е заключението на предходните инстанции, че неприязненото отношение към св. К. подсъдимият е прехвърлил и към нейните близки, видно от приложеното по делото писмо / написано на известие от куриерската фирма „С.“/, в което М. е посочил К. и Н. като отговорни за евентуалната му смърт, както и от обясненията му, че „Истинска вещица е Р., може и майка й.“. Действително, липсват доказателства, от които да се направи извод, че подсъдимият е имал личен мотив да убие последната, която няма данни да е познавал. Наличието на личен мотив, обаче, не е задължително условие, за да се приеме, че деецът е извършител на убийството. В конкретния случай, пострадалата е била само пречка пред подсъдимия, която той е отстранил, чрез нанасянето й на смъртоносни наранявания, за да не му попречи да проникне в жилището, да намери св. К. и да постигне истинската си цел – да се саморазправи с нея, тъй като я считал за виновна за житейските си страдания. Основание за този извод дава обстоятелството, че след като подс. М. нанесъл тежките удари върху пострадалата, той влязъл навътре в апартамента, отворил вратата на сервизното помещение с водопроводните тръби, ровил в гардероба, при което по дрехите в него са оставени следи от кръв, като не са установени каквито и да било липси на вещи или пари от чантата на пострадалата и от жилището й. При това, единственото логично обяснение е, че подсъдимият е търсел в апартамента не някакви ценности / т. е. деянието не е осъществено с цел грабеж/, а св. К., за да се саморазправи с нея. Пострадалата е била препятствие по пътя към постигането на тази цел и въпреки че не е имал друг личен мотив, той й е нанесъл телесни увреждания, съзнавайки, че те ще причинят смъртта й. Съобразявайки всичко изложено, предходните инстанции са приложили правилно материалния закон, като са признали подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал.1, пр. 3 и 4, вр. с чл. 115 от НК. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК касаторът мотивира единствено с довода, че обвинението е недоказано, който по изложените по - горе съображения настоящият съдебен състав намери за неоснователен. Определеното на подсъдимия наказание е съобразено с предвидените за съответното престъпление санкции по вид и размер, като са преценени и взети предвид всички налични по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. То отговаря изцяло на изискванията за законоопределеност и справедливост, поради което не се налага неговата корекция. Искането за отхвърляне на уважения от предходните инстанции граждански иск също е аргументирано единствено с довода за недоказаност на обвинението. Не се сочат други основания за неуважаване на гражданската претенция и доколкото настоящият съд също не открива такива, намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в гражданската му част. В заключение следва да се посочи, че не са налице релевираните с жалбата касационни основания, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10288/24.08.2020 год., постановено по н. д. № 1069/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.