Р Е Ш Е Н И Е № 62 София, 07 февруари 2011 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ПАВЛИНА ПАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 806/2010 година. Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимата М. К. Я. против решение № 287 от 08.11.2010 год. по внохд № 300/2010 год. на В. апелативен съд. В нея е посочено основанието за проверка чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК и в съответствие с него се иска изменяване на обжалвания съдебен акт, като наказанието на подсъдимата се намали и изтърпяването му се отложи на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Пред касационната инстанция подсъдимата не се явява, тъй като не е открита на посочения от нея съдебен адрес за призоваване. Не се явява и редовно призованият защитник на подсъдимата-адв. Р. И. от АК-В.Т., поради което касационната жалба се разглежда при условията на чл. 353, ал. 3 от НПК. Прокурорът даде заключение, че жалбата на подсъдимата по соченото от нея касационно основание е неоснователна. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 41 от 07.07.2010 год. по нохд № 176/2010 год. Р. окръжен съд е признал подсъдимата М. К. Я. за виновна в това, че: -На 08.02.1999 год. в[населено място], в съизвършителство с други установени по делото девет наказателноотговорни лица/поименно посочени в присъдата/ отвлекли и противозаконно лишили от свобода Н. И. С., поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на една година и шест месеца лишаване от свобода; -На същата дата и място и в съучастие като съизвършител със същите девет наказателноотговорни лица, чрез употреба на сила, влязла в чуждо жилище, собственост на И. И. С., като деянието било извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл. 170, ал. 2, пр. 1 и 3, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, съдът е определил едно общо най-тежко наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, като определил първоначален „Строг” режим за изтърпяване на наказанието в затворническо заведение от закрит тип. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки обжалваното решение в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимата за неоснователна. За да е налице явна несправедливост на наказанието - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, е необходимо то да е наложено в такъв размер, който очевидно не съответствува на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите, предвидени в чл. 36 НК. Такова очевидно несъответствие, в случая, не е налице. Правилно предшествуващите съдебни инстанции са преценили всички обстоятелства имащи значение за индивидуализацията на наказанието, като няма такива, които да не са взети предвид от съдилищата и да дават основание за налагане на наказание в други по-минимални размери. Наказанието за водещото от престъпленията-това по чл. 142, ал. 2, т. 2 НК и другото - за престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК са индивидуализирани при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като е прието за изключително обстоятелство продължителният срок от извършване на деянията до ангажиране наказателната отговорност на подсъдимата и санкционирането й, която продължителност не се вмества в изискването и на понятието „разумен срок” по смисъла на чл. 22, ал. 1 от НПК и чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ. В този аспект, изводите на съдилищата относими към определяне размера на наказанието се споделят изцяло и от настоящия състав. На следващо място, съдът е отчел като отегчаващо вината обстоятелство предишните осъждания на Я. за извършени от нея престъпления от общ характер, които очертават завишената й обществена опасност като деец. По една от присъдите- постановената на 10.03.1989 год. по нохд № 313/1988 год. на РС-Свищов, в сила от 24.03.1989 год., за извършено на 22.01.1987 год. престъпление по чл. 252, ал. 1/отм./, във вр. чл. 195, ал. 2, във вр. ал. 1, т.т. 3 и 5 и чл. 54 от НК, Я. е осъдена на две години лишаване от свобода, като е постановено наказанието да изтърпи при първоначален общ режим. По тази присъда, към момента на инкриминираните с обвинителния акт деяния подсъдимата не е била реабилитирана, тъй като те са извършени в срока по чл. 88а, ал. 2 от НК, което представлява законова пречка за приложение института на т.н. „условно осъждане”. Ето защо, искането от страна на защитата в тази насока не може да бъде уважено. С оглед изложеното, релевираното от касатора основание за изменяване на въззивното решение не е налице, поради което жалбата следва да бъде оставена без уважение. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, ІІІ н.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 287 от 08.11.2010 год. по внохд № 300/2010 год. на Великотърновски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: