1 6 Р Е Ш Е Н И Е №60128 гр. София, 30.11. 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 949 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. С. срещу решение № 2467 от 11. 11. 2019 г. по в. т. д. № 2588/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение № 5511 от 16. 08. 2018 г. по гр. д. № 6276/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, 7 състав, с което е признато за установено по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Л. В. С. дължи на С. А. Г. сумата от 50 000 евро по запис на заповед с падеж 15. 02. 2010 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 15. 04. 2010 г. по ч. гр. д. № 9311/2010 г. на СРС, 47 състав. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага оплаквания за необоснованост на извода на съда, че касаторът е подписал процесния запис на заповед, поради основаването му на заключението по съдебно-графическата експертиза за „вероятност“ подписът да е положен от касатора. Оспорва заключението за съществуване на задължението му по процесния запис на заповед, тъй като ищецът не е доказал получаването на сумата от 50 000 евро от ответника, касатор. Релевира доводи, че съдът в противоречие с нормите на чл. 116 ЗЗД и чл. 531 ТЗ е счел, че спорното вземане не е погасено по давност, като изразява становище, че заповедното производство не прекъсва давността и с оглед получаването от ищеца на заповедта за изпълнение през 2010 г. давностният срок е изтекъл на 15. 02. 2013 г. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като е отхвърлил исканията на касатора за допускане на повторна съдебно-графическа експертиза за проверка автентичността на процесния запис на заповед и свидетелски показания за неосъществената каузална сделка между страните по делото, във връзка с която С. се задължил по менителничния ефект. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Ответникът по касация С. А. Г. е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователността й. Поддържа, че по делото е категорично установено, че касаторът Л. С. е знаел за издадената въз основа на процесния запис на заповед заповед за изпълнение още от 2010 г., като от същата година по образуваното на основание издадения в заповедното производство изпълнителен лист са събирани парични суми. Прави искане за присъждане на разноски. С определение № 189 от 22. 03. 2021 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за извършване на проверка от касационния съд за допустимостта на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционният съдебен акт, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на СГС за допустимост и основателност на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск. Изложил е собствени мотиви, при позоваване на заключението на съдебно-графическата експертиза, че подписите на местата за „издател“ и за „предявяване“ в записа на заповед от 26. 11. 2009 г. са положени от ответника Л. С.. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на ответника във връзка с посоченото в ефекта място на плащане, като е изтъкнал липсата на изисквания в закона за конкретизация на същото и заместването по силата на чл. 536, ал. 2 ТЗ на липсващо място за плащане в записа на заповед от посоченото място на издаване. Във въззивния акт е направено заключение, че вземането на ищеца не е погасено по давност, тъй като тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“, предл. първо ЗЗД с оглед подаването на заявлението до заповедния съд за издаване на заповед за изпълнение с действието по чл. 422, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Съгласно задължителните указания по т. 10а на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство. В мотивите към т. 10а на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Посочено е, че правото на иск на кредитора е обвързано от депозираното от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок, поради което служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. По заявление на С. А. Г. по ч. гр. д. № 9311/2010 г. на Софийски районен съд, 47 състав са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за вземане на заявителя към Л. В. С. за сумата от 50 000 евро, дължима главница по запис на заповед, издаден на 26. 11. 2009 г. с падеж 15. 02. 2010 г., ведно със законната лихва, считано от 1. 03. 2010 г. до окончателното изплащане на главницата. По ч. гр. д. № 9311/2010 г. на СРС на 25. 06. 2015 г. е постъпило възражение на длъжника Л. В. С., в което е направено изявление, че С. не дължи изпълнение на вземането по издадената по делото заповед за изпълнение. Във връзка със спазване на срока за подаване на възражението длъжникът се е позовал на покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 5350/2015 г. на ЧСИ Н. М., връчена на представител на работодателя му Национален център по трансфузионна хематология на 1. 06. 2015 г., и на удостоверение от работодателя, че същата покана е връчена на С. на 12. 06. 2015 г. С оглед постъпилото възражение по чл. 414 ГПК от длъжника и указанията на заповедния съд по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК С. Г. е предявил иск за установяване по отношение на Л. С. съществуването на вземането си по записа на заповед, за което е издадена заповед за изпълнение, по който след прекратяване на производството по гр. д. № 71/2016 г. на СРС и изпращането на делото по подсъдност на СГС е образувано гр. д. № 6276/2016 г. на СГС. Ищецът чрез процесуалния си представител е поддържал, че производството по установителния иск следва да бъде прекратено от съда, тъй като възражението на длъжника, ответник по иска е подадено след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Видно от покана за доброволно изпълнение, изпратена от съдебния изпълнител по образуваното въз основа на издадения по ч. гр. д. № 9311/2010 г. на Софийски районен съд изпълнителен лист изпълнително дело № 1457/2010 г. на ЧСИ Н. М., рег. № 841 с район на действие – СГС, и разписка за връчването й поканата заедно с издадените по цитираното дело на СРС заповед за изпълнение и изпълнителен лист са връчени лично на длъжника Л. В. С. на 1. 08. 2010 г. Тези обстоятелства са удостоверени и в издадените от ЧСИ М. по изпълнително дело № 1457/2010 удостоверения от 13. 06. 2016 г. и 19. 04. 2017 г. Наред с това, съгласно удостоверителните изявления на съдебния изпълнител по изп. д. № 1457/2010 г. на взискателя са преведени суми в общ размер на 11 963, 60 лв., това дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и впоследствие въз основа на върнатия на взискателя изпълнителен лист е образувано ново изп. д. № 5350/2015 г. на същия ЧСИ, по което на взискателя са преведени 2 241, 84 лв. При така установените факти следва да се приеме, че заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 9311/2010 г. на СРС, е била връчена лично на длъжника Л. В. С. на 1. 08. 2010 г., поради което възражението му срещу заповедта, постъпило в съда по заповедното производство на 25. 06. 2015 г., е подадено извън двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК в приложимата редакция на разпоредбата преди изменението с ДВ, бр. 100/2019 г. Депозирането на възражението по чл. 414 ГПК извън срока по чл. 414, ал. 2 ГПК сочи, че не е налице специалната процесуална предпоставка за допустимост на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на вземането, предмет на заповедта за изпълнение. Първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, като не е съобразил, че не е спазен срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК /ред. преди изм., ДВ, бр. 100/2019 г./ за подаване на възражението срещу заповедта за изпълнение, съответно не е налице процесуална предпоставка за допустимост на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск. Въззивният съд не е осъществил преценката за допустимост на обжалваното решение, която съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС предхожда решаването на материалноправния спор от въззивната инстанция. Потвърждавайки решението на Софийски градски съд, вместо да го обезсили, въззивният съд също е постановил недопустимо решение. По изложените съображения решението на Софийски апелативен съд и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд са недопустими, поради което следва да бъдат обезсилени на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3 ГПК, а производството – прекратено. Предвид прекратяването на исковото производство и основанието за това - недопустимост на иска по чл. 422 ГПК с оглед подаването на възражението по чл. 414 ГПК извън законоустановения срок за това касаторът, ответник Л. В. С. следва да бъде осъден да заплати на ищеца С. А. Г. направените от него разноски в трите инстанции в общ размер на 7 627, 91 лв. /977, 91 лв. за първоинстанционното производство, 4000 лв. за въззивното производство и 2650 лв. за касационната инстанция/. Когато исковото производство по иска по чл. 422 ГПК бъде прекратено поради констатация на исковия съд за подадено след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение, прекратяването се явява последица на поведението на ответника, неоснователно предизвикал исковия процес, подавайки възражението си след срока. Следователно, при действащата уредба на заповедното производство, за разлика от останалите случаи на прекратяване, прекратяването на производството по иска по чл. 422 ГПК поради просрочие на възражението по чл. 414 ГПК не може да бъде прието за прекратяване на делото по смисъла на чл. 78, ал. 4 от ГПК /доколкото тази норма отразява общата категория случаи, при които недопустимият исков процес е неоснователно предизвикан от самия ищец/. В този случай отговорността за разноски следва да бъде възложена съобразно общия принцип, че разноските се понасят от предизвикалата ги страна. По тези съображения, при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, поради установено от исковия съд подаване на възражението по чл. 414 ГПК след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК отговорността за разноските по делото се носи от длъжника, подал просроченото възражение. В този смисъл е практиката на ВКС, намерила израз в определение № 203 от 30. 06. 2020 г. по ч. т. д. № 345/2020 г. на ВКС, І т. о. и определение № 339 от 21. 10. 2020 г. по ч. т. д. № 655/2020 г., на ВКС, І т о., която се споделя напълно от настоящия състав. С оглед направеното от ответника, касатор в настоящото производство възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция настоящият състав намира, че не е налице основанието по цитираната разпоредба за намаляване на разноските в тази им част поради прекомерност на адвокатското възнаграждение. Обжалваемият интерес е в размер на 50 000 евро с равностойност 97 791, 50 лв. и минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 3 463, 74 лв. При това положение размерът на заплатеното от ответника по касация, въззиваем адвокатско възнаграждение от 4000 лв. не се явява прекомерен, доколкото същият е близък до минималния. Следва да се подчертае, че съдът прилагайки разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК може да намали възнаграждението поради прекомерност, но не е задължен да го редуцира до минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г. като задължителна долна граница при уговаряне на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 2467 от 11. 11. 2019 г. по в. т. д. № 2588/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав и потвърденото с него решение № 5511 от 16. 08. 2018 г. по гр. д. № 6276/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, 7 състав. ПРЕКРАТЯВА производството по делото. ОСЪЖДА Л. В. С., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ж. к. Младост 1, [жилищен адрес] да заплати на С. А. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ж. к. Хаджи Димитър, [жилищен адрес] сумата от 7 627, 91 лв. /седем хиляди шестотин двадесет и седем лева и 91 ст./ разноски, направени в производството пред трите инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.