Ключови фрази
Иск на трети лица * правен интерес * отрицателен установителен иск * Обезсилване на решение * иск за установяване на нищожно вписване на несъществуващи обстоятелства по партида на дружество


7

Р Е Ш Е Н И Е


№ 21


гр. С., 07,07,2016 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и осми януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА


при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 3010 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 770 / 23.04.2014г. по т.д. № 4117/2011г. на Апелативен съд - С., Търговско отделение, 5-ти състав, с което е оставено в сила решение № 782 от 21.07.2011г. по т.д. № 80432/2006г. на Софийски градски съд, ТО за отхвърляне на предявените от касатора срещу [фирма] /в ликвидация/ искове по чл.431, ал.2 и чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за установяване несъществуване на вписани обстоятелства – две увеличения на капитала на ответното дружество чрез непарични вноски, за установяване, че [фирма] /в ликвидация/ не е собственик на първи етаж от пететажна сграда на пл. „С.” №6, С., поради неосъществяване на фактическия състав на апортите, и за отхвърляне на предявените от Столична община срещу [фирма] /в ликвидация/ инцидентни установителни искове по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за прогласяване нищожност на заповед № РД -02-14-1037/ 23.09.1998г. и заповед № РД -02-14-278/ 10.02.1999г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройство за увеличение на капитала на [фирма].
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решения е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по жалбата, [фирма] /в ликвидация/, оспорва касационната жалбата.
Ответникът по жалбата – трето лице помагач на ответника по исковете, Министерство на регионалното развитие, представя отговор, в който излага становище за неоснователност на жалбата.
С определение по чл.288 ГПК настоящият състав е допуснал касационно обжалване за произнасяне по допустимостта на обжалваното решение, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл.431, ал.2 ГПК и чл.97, ал.1 ГПК /отм./ от Столична община за признаване установено спрямо [фирма] /в ликвидация/, вписване на несъществуващо обстоятелство – увеличение на капитала на [фирма] /в ликвидация/ с непарична вноска, за установяване че дружеството не е собственик на апортирания имот - първи етаж от пететажна сграда на пл. „С.” №6, С., и инцидентни установителни искове по чл.118 ГПК /отм./ вр. чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за признаване за нищожни на заповед № РД -02-14-1037/ 23.09.1998г. на Министъра на териториалното развитие и строителството и заповед № РД-02-14-278/ 10.02.1999г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройството.
За да потвърди първоинстанционния акт, с който са отхвърлени исковете, въззивният съд е приел, че липсва твърдяното несъществуване на вписаните обстоятелства, състоящи се в двукратно увеличение на капитала на ответното дружество, за които са приети съответни решения /обективирани в процесните две заповеди №№ РД–02-14-1037 /1998г. и РД-02-14-278 /1999г. на министъра на регионалното развитие и благоустройство/ на едноличния собственик на капитала – държавата чрез лицето, упражняващо правата й в капитала – съответния отраслов министър по чл.10, ал.1 от Правилника за реда за упражняване на правата на собственост на държавата в предприятието. Ресорният министър е именно органът, компетентен да взема решения за разпореждане с недвижими имоти, собствени на едноличните дружества с държавно имущество, каквото е ответното, и каквито са и дружествата, от чийто капитал са извадени съответните процесни имоти, преди да бъдат апортирани в капитала на ответното дружество с процесните заповеди. Посочено е, че разпоредбите на чл.45 и чл.47 ЗДС не намират приложение, тъй като съобразно разпоредбата на чл.2, ал.4 ЗДС, от обхвата на държавната собственост са изключени имотите и вещите на търговските дружества и на фондациите, дори ако държавата е била единствен притежател на вложеното в тях имущество, като правото на собственост върху имоти и вещи, включени в капитала на търговските дружества с държавно имущество, се упражнява по установения за тези дружества ред, а именно в посочения правилник – чл.14, т.1 и т.9 от същия. Принадлежността на правото на собственост на процесния първи етаж от сградата в патрумониума на еднолични дружества с държавно имущество, в които правото на собственост се упражнява от постановилия процесните заповеди министър, правоприемници на Корпорация за строителни материали, се установява от констатациите в приложения и неоспорен акт за държавна собственост от 1952г. Съобразно действащата към датите на постановяване на процесните две заповеди нормативна уредба, чл.72-чл.73 ТЗ не се прилагат за непарични вноски на държавата и общините в дружествата с над 50 % държавно или общинско участие, а оценката на непаричните вноски на държавата се извършва по ред, установен от Министерския съвет, който е спазен, като ДФА се оценяват по счетоводната им стойност, а съответните изисквания на приложимите императивни разпоредби на ТЗ – чл.73 също са спазени. По изложените съображения е прието, че исковете по чл.431, ал.2 и чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за установяване несъществуване на вписани обстоятелства – две увеличения на капитала на ответното дружество чрез непарични вноски, отрицателният установителен иск за собственост и инцидентните искове по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за прогласяване на нищожността на двете заповеди на отрасловия министър за увеличение на капитала на ответника са неоснователни.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че производството по исковете е недопустимо, поради липсата на правен интерес.
Наличието на правен интерес от търсената с установителен иск защита е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. Интересът от защита по всеки установителен иск е конкретен и се извежда от твърденията на ищеца. Той следва да е налице по време на цялата висящност на производството, включително към момента на постановяване на окончателния акт по спора.
В исковата молба се сочи, че със заповед № РД 0214-192/ 11.05.1994г. МРРБ безвъзмезно е предоставил за стопанисване и управление на [фирма] /преобразувано в [фирма] и впоследствие прекратено чрез вливането му в [фирма]/ първи етаж, стаи №22-30 вкл. от административна сграда, находяща се в [населено място], пл. „С.” №6, като със заповедта е увеличен и капитала на дружеството със стойността на тези активи, вписано в регистъра с решение № 4/ 20.06.1994г. по ф.д. № 788/ 89г. на СГС. Впоследствие със заповед № РД І0214-544/ 11.10.1995г. Министърът на териториалното развитие и строителство е наредил намаление на капитала на [фирма] чрез „изваждане” на апортираното с предходната заповед недвижимо имущество, като намалението на капитала не е вписано по партидата на [фирма]. Със заповед № РД -02-14-1037/ 23.09.1998г. на Министъра на териториалното развитие и благоустройството, капиталът на [фирма] /в ликвидация” е увеличен чрез апортиране на недвижимо имущество, представляващо индивидуализираната по-горе част от недвижим имот – стаи №22 до №30 вкл. от първи етаж на пететажната сграда на пл. „С.” №6, въз основа на която е вписано увеличение на капитала по партидата на дружеството с решение № 5/ 13.10.1998г. по ф.д. № 10771/ 93г. на ФО на СГС. На 10.02.1999г. със заповед № РД -02-14-278 на Министъра на регионалното развитие и благоустройство е наредено увеличение на капитала на [фирма] / в ликвидация/ чрез внасяне на право на собственост върху част от първи етаж на сграда, находяща се на пл. „С.” №6, включваща стаи от №1 до №20, санитарни възли, зала, бюфет, склад, идеални части от общите части и съответстващо право на строеж. Увеличението е вписано с решение № 6/ 08.04.1999г. по ф.д. № 10771/ 93г. по описа на СГС, ФО. Поддържа се, че сложният фактически състав на увеличение на капитала чрез непарична вноска от страна на държавата чрез внасяне на правото на частна държавна собственост не е осъществен и не е породил правни последици, между които и транслативен ефект, тъй като не са спазени предпоставките за отчуждаване на имуществото държавна собственост, а актовете на отчуждаване са извършени от некомпетентен орган. Излага се твърдението, че тъй като описаните разпоредителни действия с правото на частна държавна собственост не са произвели правни последици, съответно правото на собственост върху процесния недвижим имот никога не е преминавало към [фирма] /в ликвидация/, това поражда правен интерес на Столична община, която владее процесния имот чрез Столичната агенция за приватизация, да установи вписване на несъществуващо обстоятелство - увеличенията на капитала на [фирма] /в ликвидация/ чрез непарична вноска, както и че ответникът не притежава право на собственост върху имота, предмет на апорта. Предявени са от ищеца и два инцидетни установителни искове за нищожност на двете заповеди на Министъра на регионалното развитие и благоустройство за увеличение на капитала на ответното дружество. Изложени са твърдения, че държавата извършва апорт на недвижимо имущество в капитала на еднолично търговско дружество с държавно имущество чрез сложен фактически състав, включващ заповед /или решение и заповед/ на компетентния държавен орган и решение за вписване на съответното обстоятелство в търговския регистър по партидата на дружеството, като транслативният ефект на апорта настъпва с вписването му в търговския регистър, което има конститутивно действие. Поддържа се, че и ”изваждането на активи от капитала на [фирма] и последващите разпореждания с тези активи по силата на заповеди на Министъра на регионалното развитие и благоустройството са нищожни правни актове. Твърди се, че правно действие „изваждане на активи от капитала” не съществува към момента на издаване на първата заповед, каквато възможност е създадена едва през 2006г. по силата на чл.4 от ППЗДС. Няма възможност „извадените от капитала активи” да останат на разпореждане на ресорния министър, защото той не упражнява правото на собственост на държавата върху подобни вещи. В качеството на вещи частна държавна собственост компетентен да упражнява правата върху тях е, или Министерския съвет, или областният управител съгласно редакциите към 1998г. и 1999г. на ЗДС. Аргументирано е, че право да се разпорежда с имотите и вещите частна държавна собственост може да има само лицето, комуто е признато такова по закон, а в процесния случай това не е министърът на Р., а областният управител, съгласно чл.45 и чл.47 ЗДС в редакцията към момента на издаване на заповедите. Поддържа се, че като правно основание на заповедите за увеличение на капитала е посочен Правилника за реда за упражняване правото на собственост на държавата в предприятията, който урежда компетентността на ресорните министри при упражнявани от тях на правата на държавата като едноличен собственик на капитала. В случая обаче министърът е действал в друго качество – на орган разпореждащ се с държавно имущество, а не на орган, упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала на търговското дружество. Столична община претендира самостоятелни права върху имота, съответно това право изключва възможността правото на собственост да принадлежи на [фирма].
С решение № 1003/ 11.09.2006г. по гр.д. № 928/ 2005г. на ВКС, IV ГО е оставено в сила решение от 31.01.2005г. по гр.д. № 2692/ 2003г. на Апелативен съд С., с което е отхвърлен иска на Столична община против МРРБ и [фирма] с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за признаване за установено, че недвижим имот, представляващ първи етаж от пететажна административна сграда в [населено място], пл. „С.” №6, е частна общинска собственост. Прието е, че не е доказано подържаното от Столична община придобивно основание за безвъзмездно преотстъпване на имота от страна на държавата на общината, уредено в чл.6, т.7 ЗС по измененията с ДВ бр.77/ 1991г., възпроизведено в чл.2, ал.2, т.1 ЗОбС от 1996г. и не е осъществен фактическият състав на пар.42 ПЗР на ЗОбС / ДВ бр.96/ 05.11.199г./, тъй като при влизане в сила на посочената разпоредба имотът вече е бил включен в капитала на търговски дружества. Като е прието е, че не е осъществен фактическия състав на чл.6, ал.7 ЗС, нито на пар.7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА /първоначална редакция/, съответно нса пар.42 от ПЗР на ЗОбС от 1999г., със сила на пресъдено нещо е установено по отношение на ответника, че преди процесните апорти общината не е станала собственик на имота – първи етаж от пететажна сграда на пл. „С.” №6, С..
В настоящия случай ищецът извежда правния си интерес от иска по чл.431, ал.2 ГПК /отм./ и свързаното с това заличаване на несъществуващо обстоятелство в търговския регистър, от отрицателния установителен иск за собственост и от инцидентните установителни искове за нищожност на двете заповеди на отрасловия министър за увеличение на капитала на ответника, от твърдението, че общината владее имота, поради което претендира самостоятелно право на собственост, което изключва възможността това право да принадлежи на ответното търговско дружество. По същество се твърди, че имуществото е апортирано от държавата в търговско дружество с държавен капитал / [фирма]/, „извадено” е от него със заповед на министъра и след това при две увеличения на капитала е апротирано в ответното дружество, като не се оспорва транслативния ефект на апорта на имота от държавата в капитала на първото търговско дружество / [фирма]/. Ищецът излага две различни твърдения в исковата молба. Първо, че няма правен способ за „изваждане на имота” от първото дружество / [фирма]/ посредством заповед на министъра /вкл. се сочи, че намалението на капитала не е вписано/, с което по същество се поддържа, че това дружество - [фирма], е останало собственик на имота /съответно неговият универсален правоприемник/. Същевременно ищецът навежда и доводи, че имуществото, след т. нар. „изваждане на имота”, е станало частна държавна собственост, а от там аргументира, че от името на държавата е могъл да изрази воля за разпореждане с имота не министърът на регионалното развитие и благоустройство, а областният управител.
Видно от изложеното, общината отрича правото на собственост на ответното дружество, поради неосъществяване на фактическия състав на апорта, поради нищожност на заповедта на ресорния министър, без да отрича правото на собственост на апортиращия - държавата, съответно на първото търговско дружество, в което първоначално е бил апотриран имота. Съгласно Тълкувателно решение № 8/ 27.11.2013г. по тълк.д. № 8/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост при твърдения за придобиване на имота от ищеца по давност е налице само, когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече претендираните от ответника права. Според така даденото разрешение в тълкувателното решение, общината, позовавайки се на придобивна давност, в конкретния случай няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу лице, спрямо което поддържа, че никога не е придобило собствеността върху имота, като не отрича правата на праводателя му - държавата, съответно твърди, че собствеността върху имота е останала в трето лице /дружеството, в което държавата е апортирала имота за първи път/. С оглед очертаните твърдения на ищеца в исковите му молби /първоначална и по инцидентно установителните искове/ и даденото разрешение в цитираното тълкувателно решение, общината има интерес да отрече правото на собственост на [фирма], в чийто капитал държавата е апортирала имота за първи път и за което поддържа, че имотът не е излязъл от патримониума му /на универсалния му правоприемник/, съответно на държавата, за която се твърди, че е придобила имота след т.нар. „изваждане” на имота от [фирма], които твърдения, изключват правния й интерес от отрицателния установителен иск спрямо ответника. Ако се възприеме твърдението, че след т.нар. „изваждане на имота” собствеността е преминала към държавата, общината не би могла да се позовава на придобиване по давност спрямо държавата с оглед въведения през 2006г. с пар.1, ал.1 от Заключителните разпоредби на Закона за допълнение на Закона за собствеността /обн. ДВ бр.46/2006г., в сила от 31.05.2006г./ и последващите му изменения мораториум за придобиване по давност на имоти - частна държавна собственост, в сила до края на 2017г.
Решението за установяване на вписване на несъществуващо обстоятелство, съобразно дадените в Тълкувателно решение № 1/2002г. по тълк.д. № 1 /2002г. на ОСГК на ВКС разяснения, има действие занапред. Ищецът, в качеството си на трето лице, ще има правен интерес от защитата по чл.431, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.29 ЗТР само, ако уважаването на установителния иск и последващото от това заличаване на вписаното обстоятелство, се отрази върху негова правна сфера. Целта на иска по чл.431, ал.2 ГПК е да се постигне заличаване в регистъра на вписаното несъществуващо обстоятелство, като задължителна предпоставка за допустимостта на иска на третото лице е наличието на правен интерес, който не е налице, ако заличаването на вписването не води до благоприятни за третото лице правни последици. В настоящият случай, заличаването на увеличението на капитала чрез апорта няма да доведе до положителен за общината правен ефект, тъй като ползва само трети лица - търговското дружество, от което се твърди, че имотът е „изваден”, съответно държавата. Доколкото правните последици от евентуалното уважаване на иска по чл.431, ал.2 ГПК /отм./ не рефлектират върху патримониума на ищеца, а в правната сфера на трети лица, за ищецът липсва очертания от него в исковата молба правен интерес от разглеждането на иска по чл.431, ал.2 ГПК /отм./ и свързаните с него инцидентни установителни искове.
С оглед недопустимостта на предявените искове, поради липсата на правен интерес, постановените решения следва да бъдат обезсилени, а производството по исковете - прекратено.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.4, вр. чл.270, ал.3, изр.1-во ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение,

Р Е Ш И

ОБЕЗСИЛВА решение № 770 / 23.04.2014г. по т.д. № 4117/2011г. на Апелативен съд - С., Търговско отделение, 5-ти състав и оставеното с него в сила решение № 782 от 21.07.2011г. по т.д. № 80432/2006г. на Софийски градски съд, ТО, с което са отхвърлени предявените от Столична община срещу [фирма] /в ликвидация/ искове по чл.431, ал.2 и чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за установяване несъществуване на вписани обстоятелства – две увеличения на капитала на [фирма] /в ликвидация/ чрез непарични вноски, за установяване, че [фирма] /в ликвидация/ не е собственик на първи етаж от пететажна сграда на пл. „С.” №6, С., и за прогласяване нищожност на заповед № РД -02-14-1037/ 23.09.1998г. и заповед № РД -02-14-278/ 10.02.1999г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройство за увеличение на капитала на [фирма] по предявените от Столична община срещу [фирма] /в ликвидация/ инцидентни установителни искове по чл.97, ал.1 ГПК /отм./, като ПРЕКРАТЯВА производството по исковете, поради недопустимост.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.