Р Е Ш Е Н И Е № 105 гр. София, 12.03. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести март през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 512 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290, ал. 1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Щ., И. Г. Г. и С. И. Щ. срещу решение № 360/09.12.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 610/2010 г. на Хасковския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 561/25.08.2010 г. по гр. дело № 196/2010 г. на Хасковския районен съд, като краен резултат тримата жалбоподатели са осъдени да заплатят на [фирма] следните суми: на основание чл. 200 от ЗЗД – сумата 15 000 лв. – неизплатена част от дължимата цена по сключен на 20.10.2005 г. договор за покупко-продажба на МПС – фабрично нов товарен автомобил марка “модел , шаси № Х., двигател № , тъмно зелен на цвят, и на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – сумата 6 283.07 лв. – мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 25.01.2007 г. – 25.01.2010 г., съобразно квотите им от наследството на Г. Д. Щ., починал на 13.11.2007 г., а именно – както следва: на основание чл. 200 от ЗЗД: С. И. Щ. – сумата 10 000 лв., Д. Г. Щ. и И. Г. Г. – сумите от по 2 500 лв., и на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД: С. И. Щ. – сумата 4 188.71 лв., Д. Г. Щ. и И. Г. Г. – сумите от по 1 047.18 лв. С определение № 1516/01.12.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, с оглед проверка неговата процесуална допустимост, а именно – по процесуалноправните въпроси за допустимостта на осъдителен иск и на постановеното по него съдебно решение в случаите, когато за същото парично вземане, което е предмет на иска, в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу наследодателя на ответниците, който е починал към датата на подаване на заявлението, но заповедта не е обезсилена, и когато е налице влязло в сила решение между същия ищец и същите ответници, с което е отхвърлен, “като недопустим”, предявен по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, положителен установителен иск за същото парично вземане и на същото основание. В касационната жалба се поддържат оплаквания единствено за неправилност на въззивното решение, като се излагат и съображения в тази насока. Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] с отговора си, на първо място прави възражение за недопустимост на касационната жалба в частта й, подадена от касаторите Д. Г. Щ. и И. Г. Г. – срещу тази част на въззивното решение, която е постановена по предявените срещу тях искове. В тази връзка се изтъква, че тези искове са с цена до 5 000 лв., поради което съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК касационното производство, респ. касационната жалба в тази им част са недопустими. В отговора се поддържа и становище за неоснователност на касационната жалба, като се излагат подробни съображения за това. В писмена защита на процесуалния пълномощник на ищеца се излагат и подробни доводи за допустимост на предявените по делото искове и на постановените по тях решения на първата и въззивната съдебни инстанции. Ищецът – ответник по касация претендира и присъждане на направените разноски в настоящото касационно производство. При извършената проверка относно процесуалната допустимост на касационната жалба (която е подадена на 10.01.2011 г.), съдът намира, че предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК (в последната й редакция – след изменението, обн. в ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 21.12.2010 г.), жалбата е процесуално недопустима в сочената от ищеца част, която е подадена от касаторите Д. Г. Щ. и И. Г. Г. – срещу тази част на въззивното решение, с която те са осъдени, по предявените срещу тях искове по делото, да заплатят сумите от по 2 500 лв. – на основание чл. 200 от ЗЗД и сумите от по 1 047.18 лв. – на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД. С оглед на това, в тази й процесуално недопустима част, касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като в същата част касационното производство следва да се прекрати. В останалата й част, която е подадена от жалбоподателката-ответница С. И. Щ. – срещу тази част на въззивното решение, с която тя е осъдена, по предявените срещу нея искове по делото, да заплати сумата 10 000 лв. – на основание чл. 200 от ЗЗД и сумата 4 188.71 лв. – на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД, касационната жалба е процесуално допустима. Следва да се отбележи, че макар последният иск – по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД, също да е с цена до 5 000 лв., то предвид неговата акцесорност и обусловеност изцяло от главния иск по чл. 200 от ЗЗД, касационното производство е допустимо и по отношение на него (в този смисъл е и константната практика на ВКС). При извършената проверка относно процесуалната допустимост на подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по предявените по делото искове срещу жалбоподателката С. И. Щ., и по поставените в тази връзка процесуалноправни въпроси, настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира следното: По частно гр. дело № 1672/2008 г. на Хасковския районен съд (приложено в цялост по настоящото дело) е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с № 1137/26.09.2008 г., с която е разпоредено длъжникът Г. Д. Щ. да заплати на ищеца по настоящото дело [фирма] сумата 15 000 лв. – неплатена цена по договор за покупко-продажба на МПС – товарен автомобил марка “” , тъмно зелен на цвят, шаси № Х., двигател № т.е. за паричното вземане, което е предмет и на предявените по настоящото дело главни искове по чл. 200 от ЗЗД. От удостоверение за наследници № 005166/22.11.2007 г. е видно, че длъжникът Г. Д. Щ. е починал на 13.11.2007 г. – преди подаването на 01.09.2008 г. на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение, като е оставил за свои наследници ответниците-касатори по настоящото дело. Последните са подали възражение срещу заповедта в срока по чл. 414 от ГПК. С решение № 3/04.01.2010 г. по гр. дело № 58/2009 г. на Хасковския районен съд (също приложено в цялост по настоящото дело), са отхвърлени предявените от ищеца и по настоящото дело [фирма] срещу ответниците и по настоящото дело С. И. Щ., И. Г. Г. и Д. Г. Щ., искове с правно основание чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, като наследници на Г. Д. Щ., че дължат на ищеца сумата общо 15 000 лв., от които: С. И. Щ. – сумата 10 000 лв., Д. Г. Щ. и И. Г. Г. – сумите от по 2 500 лв., представляващи част от дължима цена по договор за покупко-продажба на МПС от 20.10.2005 г., т.е. несъмнено – също за паричните задължения, които са предмет и на предявените по настоящото дело главни искове по чл. 200 от ЗЗД. В мотивите към решението е прието, че искът следва да се отхвърли като недопустим, което е посочено и в самото решение (диспозитива му). Така постановеното решение не е било обжалвано и е влязло в сила на 28.01.2010 г. – с изтичането на срока за неговото обжалване. В случаите като настоящия, когато длъжникът е починал преди подаването на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, именно поради тази начална липса на правен субект, с него изобщо не възниква процесуално правоотношение в заповедното производство. По същата причина, – тъй като не е налице хипотезата на процесуално правоприемство, процесуално правоотношение не възниква и с неговите наследници. Когато констатира обстоятелство, че длъжникът е починал преди подаването на заявлението, съдът, който е издал заповедта за изпълнение, следва да я обезсили и да прекрати заповедното производство, тъй като те са процесуално недопустими. В този смисъл е и константната практика на ВКС (намерила израз и в постановените по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 54/11.02.2009 г. по ч.т.д. № 401/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 356/30.12.2008 г. по ч.т.д. № 330/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 456/19.12.2008 г. по т.д. № 487/2008 г. на търг. кол.на ВКС). Именно поради това, че в тези случаи в заповедното производство не възниква процесуално правоотношение и с наследниците на длъжника, то те не са процесуално легитимирани да подадат възражение по чл. 414 от ГПК, като ако подадат такова, то е недопустимо. Тъй като съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК, подаването на възражението по чл. 414 от ГПК представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на положителния установителен иск за установяване съществуването на паричното вземане, което е предмет на заповедта за изпълнение, то в тези случаи, когато длъжникът е починал преди подаването на заявлението, този установителен иск и съдебното производство по него са също процесуално недопустими, както срещу самия длъжник, така и срещу неговите наследници. От това следва, че издадената в тези случаи, процесуално недопустима заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК поначало не може да влезе в сила и да представлява годно изпълнително основание, респ. въз основа на нея не би следвало да се издаде изпълнителен лист срещу длъжника или срещу наследниците му - в никоя от трите хипотези по чл. 416 от ГПК (когато не е подадено възражение, когато то е оттеглено или когато установителният иск, макар и недопустим, е уважен с влязло в сила решение). В тези случаи (най-честата хипотеза на практика би била на неподадено възражение в срока по чл. 414 от ГПК, но не е невъзможна и последната хипотеза по чл. 416 от ГПК), при извършването на преценката по чл. 406, ал. 1, във вр. с чл. 404, т. 1, предл. 3 и с чл. 416 от ГПК – дали заповедта за изпълнение е влязла в сила и дали представлява годно изпълнително основание, съдът следва да откаже издаването на изпълнителен лист и да обезсили недопустимата заповед за изпълнение (както беше посочено и по-горе) – стига пред него да е било релевирано обстоятелството, че длъжникът е починал преди подаването на заявлението. Когато обаче това обстоятелство остане неизвестно на съда, то би се стигнало до издаване на изпълнителен лист, въз основа недопустимата заповед за изпълнение. Поради това до обезсилването й, в тези случаи заповедта за изпълнение обективно продължава да съществува като съдебен акт и формално – „от външна страна” (чл. 406, ал. 1 от ГПК) – продължава да представлява годно изпълнително основание по чл. 404, т. 1, предл. 3, във вр. с чл. 416 и с чл. 429, ал. 2 от ГПК. Като такава, тя представлява и абсолютна процесуална пречка за предявяване по общия исков ред от заявителя срещу наследниците на починалия длъжник на осъдителен иск с предмет паричното вземане, което е предмет и на заповедта за изпълнение. Това е така, защото при уважаване на осъдителния иск, заявителят-ищец би се снабдил едновременно с две изпълнителни основания за едно и също парично вземане – необезсилената съдебна заповед за изпълнение срещу починалия длъжник и осъдителното съдебно решение срещу неговите наследници. Осъдителният иск срещу последните ще е процесуално допустим, едва след обезсилването на недопустимата заповед за изпълнение – с влязъл в сила съдебен акт, постановен по искане на наследниците или на самия заявител. В настоящия случай, макар и да не са били процесуално легитимирани за това, наследниците на длъжника (ответниците по настоящото дело) са подали възражение по чл. 414 от ГПК, което (както беше посочено) е процесуално недопустимо. От своя страна ищцовото дружество е подало по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК срещу ответниците положителни установителни искове, които също са процесуално недопустими. Тези искове са отхвърлени с цитираното по-горе решение № 3/04.01.2010 г. по гр. дело № 58/2009 г. на Хасковския районен съд (ХРС), което макар обективно също да е процесуално недопустимо, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила, съгласно чл. 296, т. 2, предл. 1, алт. 1 от ГПК. Видно от това решение (както вече беше посочено), отхвърлените с него установителни искове са напълно идентични – по страни и предмет, с главните осъдителни искове по настоящото дело. Фактически невярно е твърдението в писмената защита на ищеца, че в приключилото производство по чл. 415, ал. 1 от ГПК процесното вземане било претендирано срещу купувача – наследодател на ответниците, докато с осъдителните искове по настоящото дело вземането се претендира срещу последните. И по двете дела исковете са насочени срещу наследниците на купувача, – именно в качеството им на универсални правоприемници на първоначалния длъжник по вземането на ищеца за процесната продажна цена на товарния автомобил. Обстоятелството, че по настоящото дело съдът е дал правна квалификация на осъдителните искове по чл. 200 от ЗЗД, а установителните искове са с посочена в отхвърлителното решение правна квалификация по чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, не променя изводът за идентичност в предмета на двете дела. Това е така, защото основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК) представлява фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното субективно право, чиято защита търси в исковото производство. Без значение за основанието на иска, и стоящи вън от него, са обстоятелствата дали за спорното вземане има издадена заповед за изпълнение, влязла ли е тя в сила или е обезсилена и т.н. Тези обстоятелства са свързани само с правния интерес от търсената съдебна защита и с допустимостта на иска, но нямат отношение към основанието му (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 454/03.06.2010 г. по гр. дело № 195/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В случая фактите, представляващи основанието, както на установителните искове по гр. дело № 58/2009 г. на ХРС, така и на осъдителните искове по настоящото дело, а също и произтичащите от тях субективни материални граждански права на парични вземания за заплащане на договорната цена на товарния автомобил, претендирани и по двете дела от ищеца срещу ответниците, в качеството им на наследници на купувача по процесния договор, са напълно идентични – така, както са посочени в отхвърлителното решение № 3/04.01.2010 г. и в осъдителното решение по настоящото дело. Обстоятелството, че отхвърлените искове са установителни, а по настоящото дело са предявени осъдителни искове, несъмнено също не обуславя извод за липса на идентичност в предмета на двете дела (в този смисъл практиката на съдилищата е еднозначна и константна, както при действието на отменения ГПК от 1952 г., така и при действието на ГПК от 2007 г.). От изложеното следва, че с влязлото в сила отхвърлително решение № 3/04.01.2010 г. по гр. дело № 58/2009 г. на ХРС, със силата на пресъдено нещо, обвързваща страните и съда по настоящото дело, е отречено съществуването на субективните материални граждански права на парични вземания за заплащане на договорната цена на товарния автомобил, претендирани и по настоящото дело от ищеца срещу ответниците, и конкретно – срещу ответницата С. И. Щ. – за сумата 10 000 лв., по отношение на която настоящото касационно производство е процесуално допустимо. Този извод не се променя от обстоятелството, че в мотивите към това предходно влязло в сила решение съдът е приел, че установителните искове следва да се отхвърлят, тъй като са недопустими. Съгласно изричната разпоредба на чл. 236, ал. 2 от ГПК, мотивите се излагат „към” съдебното решение, без да са част от него. Единствено и само съдебното решение, но не и мотивите към него, представлява източникът на силата на пресъдено нещо по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото (в този смисъл е и т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС). Макар в случая решаващият мотив на съда (че искът се отхвърля „като недопустим”) да е изразен и в диспозитива на решението, той си остава мотив за постановяването на отхвърлителното решение, без да става част от самото решение. По горните съображения, тъй като правният спор между ищеца [фирма] и жалбоподателката-ответница С. И. Щ. относно съществуването на процесното право на вземане, респ. относно корелативното му задължение за сумата 10 000 лв., е вече разрешен с влязлото в сила отхвърлително решение № 3/04.01.2010 г. по гр. дело № 58/2009 г. на ХРС, то предявеният между тези срани по настоящото дело главен осъдителен иск по чл. 200 от ЗЗД за същата сума 10 000 лв., съгласно разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е процесуално недопустим. Това влече недопустимост и на изцяло обусловения от него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД за сумата 4 188.71 лв. Като постановени по тези недопустими искове, също процесуално недопустими – в тези им части, са и първоинстанционното, и обжалваното в настоящото касационно производство, въззивно решение. От гореизложеното следва, че на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2, във вр. с чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК, въззивното решение, като процесуално недопустимо, следва да бъде обезсилено в подлежащата на касационно обжалване негова част, с която са уважени недопустимите осъдителни исковете срещу жалбоподателката-ответница С. И. Щ. за сумите 10 000 лв. и 4 188.71 лв., като производството по делото – в частта му по тези искове, следва да бъде прекратено. Касаторите не са направили пред касационната съдебна инстанция претенции относно разноските по делото, поради което такива не им се следват – независимо от изхода на делото. Предвид частичното оставяне без разглеждане на касационната жалба и прекратяването на касационното производство в тази му част – по отношение на касаторите Д. Г. Щ. и И. Г. Г., същите на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба [фирма], претендираните и направени от последния разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, съразмерно с прекратената част от него, а именно – сумата 550 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 360/09.12.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 610/2010 г. на Хасковския окръжен съд – в частта му, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 561/25.08.2010 г. по гр. дело № 196/2010 г. на Хасковския районен съд, като краен резултат С. И. Щ. е осъдена да заплати на [фирма] сумата 10 000 лв. – на основание чл. 200 от ЗЗД и сумата 4 188.71 лв. – на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД; като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта му по тези искове, предявени срещу С. И. Щ.; ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба в останалата й част, подадена от Д. Г. Щ. и И. Г. Г. – срещу останалата част на решение № 360/09.12.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 610/2010 г. на Хасковския окръжен съд, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 561/25.08.2010 г. по гр. дело № 196/2010 г. на Хасковския районен съд, като краен резултат Д. Г. Щ. и И. Г. Г. са осъдени да заплатят на [фирма] сумите от по 2 500 лв. – на основание чл. 200 от ЗЗД и сумите от по 1 047.18 лв. – на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД; като ПРЕКРАТЯВА в тази му част само касационното производство по гр. дело № 512/2011 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение; ОСЪЖДА Д. Г. Щ. и И. Г. Г. да заплатят на [фирма] сумата 550 лв. (петстотин и петдесет лева) – разноски за касационното производство по делото. Решението, в частта му, имаща характера на определение, с което касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в 1-седмичен срок от съобщаването с връчване и на препис от решението; а в останалата му част то не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.