Ключови фрази
Частна касационна жалба * редовност на исковата молба * Иск за обещетение на вреди * неимуществени вреди

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №639/14.11.2014 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на дванадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 6003 по описа за 2014 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалва се определение № 2077/ 04.08.2014 г. по ч. гр. д. № 1426/ 2014 г, с което Бургаски окръжен съд е оставил без уважение частната жалба на К. С. М. срещу разпореждане № 18040/ 08.07.2014 г. на Бургаски районен съд за връщане на исковата молба, по която е образувано гр. д. № 1792/ 2014 г. на основание чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3, изр. 1 ГПК.
Определението се обжалва от ищеца К. С. М. с искане за неговата отмяна като постановено в нарушение на чл. 129, ал. 3 ГПК. Допускането на частната жалба до касационен контрол е обосновано с въпроса: Когато ищецът извежда качеството си на кредитор по вземане за обезщетение на вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление от твърденията, че с влязло в сила постановление наказателното производство е било прекратено от прокурора поради това, че деянието не е извършено от ищеца, допуска ли обективното ни право различна квалификация на предявения иск от тази на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗОДОВ (предишна т. 3 – ДВ бр. 98 от 2012 г)? К. счита, че въпросът има значение за точното прилагане на ЗОДОВ и за развитието на правото.
Чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК изрично изключва участието на ответника в производството по обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба като нередовна пред въззивния съд. Чрез това решение законодателят отчита, че в типичния случай на постановяване на такова разпореждане процесуално правоотношение с ответника все още не е възникнало и съдебният акт засяга единствено правната сфера на ищеца, защото санкцията (процесуалната тежест) на чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК отрича надлежното упражняване на неговото право на иск. Ако разпореждането за връщане на исковата молба следва възникването на процесуалното правоотношение с ответника, защото е постановено при условията на чл. 129, ал. 4 ГПК, той има право на разноски поради прекратяването на делото (чл. 78, ал. 4 ГПК), но отново не разполага с възражение по надлежното упражняване на чуждото право. След като чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК изрично изключва участието на Прокуратурата на Република България във въззивното производство по обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба като нередовна, изключено е тя да има право на участие в касационното производство по обжалване на определението на въззивния съд, с което разпореждането се потвърждава. Следователно въззивният съд необосновано е забавил изпращането на частната жалба до касационната инстанция, като е постановил връчване на препис от нея на ответника и е изчакал срок за писмен отговор.
Частната жалба до касационната инстанция е срещу определение на въззивния съд, с което се потвърждава разпореждане, преграждащо развитието на исковото производство. Чл. 274, ал. 3, изр. 1 ГПК обосновава функционалната компетентност на ВКС да разгледа частната жалба. Тя изхожда от легитимирана страна – ищецът, на когото единствено принадлежи обжалваемият интерес. Спазено е и изискването на чл. 274, ал. 4 ГПК - цената на иска по гражданското дело е над 5 000 лв. Спазен е и срокът по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК. В изложението към частната жалба касаторът е посочил кои правни разрешения на въззивния съд оспорва. Поясняването и доуточняването на въпроса в духа на въведените оплаквания за нарушение на процесуалния закон е в компетентност на касационната инстанция(ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС). Налице са общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на определението на въззивния съд до касационен контрол. Съображенията за това са следните:
В обща искова молба, по която е образувано гр. д. № 1792/ 2014 г. на Бургаски районен съд, ищецът (сега касатор) и Г. Я. А. са обосновали своето качество на кредитори по вземания за обезщетение на неимуществени вреди от 10 000 лв. с твърденията, че са били обвинени в престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. т. 1, 2 и 5, вр. чл. 26, ал. 1 НК, извършено в съучастие. Незаконността на обвинението и легитимацията на Прокуратурата като ответник по осъдителните искове са извели от влязло в сила постановление на прокурора за прекратяване на наказателното производство поради това, че никой от двамата ищци не е извършил престъплението (чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НПК). В исковата молба са посочили и правното основание (квалификацията) на иска - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. В приложимата редакция (тази към влизане в сила на постановлението на прокурора и след последното изменение на ЗОДОВ с ДВ бр. 98 от 2012 г) чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ предвижда отговорност на държавата за нарушаване на права, защитени по чл. 5, § 2 – 4 от конвенцията за защита на правата на човека. Предишната т. 3 на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ е тази, която предвижда отговорност на държавата за вреди от незаконно обвинение в престъпление, когато наказателното производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето.

С определение от 19.03.2014 г. Бургаският районен съд отделя исковете на Г. А. срещу Прокуратурата на Република България и ги изпраща по компетентност на Районен съд – [населено място] (чл. 118, ал. 2 ГПК). По исковете на касатора срещу Прокуратурата на Република България Бургаски районен съд процедира при условията на чл. 129, ал. 2, изр. 2 ГПК. Първостепенният съд дава различни указания на касатора за отстраняване на нередовности на исковата молба, включително му указва да посочи кое свое право по чл. 5, § 2 – 4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи счита за нарушено и кой е незаконният акт на държавен орган по чл. 2 ЗОДОВ, който го засяга. След това с разпореждане № 18040/ 08.07.2014 г. първостепенният съд връща исковата молба, прилагайки санкционната последица на чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК. Това е и разпореждането, което въззивният съд потвърждава с определението, предмет на обжалване с частната касационна жалба.
Следователно поставеният от касатора въпрос обосновава решението на въззивния съд. С обжалваното определение въззивният съд е възприел извода на първостепенния, че исковата молба срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление е нередовна (негодна да индивидуализира вземането), въпреки че е описано постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство поради това, че касаторът извършилдеянието, в което е бил обвинен и е посочил претендираната сума.
По въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, настоящият състав намира следното: Когато ищецът извежда качеството си на кредитор по вземане за обезщетение на вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление с твърденията, че с влязло в сила постановление наказателното производство е било прекратено от прокурора поради това, че деянието не е извършено (чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НПК), предявеният иск има своята квалификация в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗОДОВ (предишна т. 3 – ДВ бр. 98 от 2012 г) и подлежи на разглеждане по ЗОДОВ. Съображенията за това са следните:
ЗОДОВ съдържа деликтни състави, осъществяването на които поражда гражданска (обективна) отговорност на държавата да обезщети вредите от незаконни актове или действия на държавните органи и длъжностни лица (чл. чл. 1 – 2б ЗОДОВ). От друга страна, чл. 7 от Конституцията на Република България предвижда, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица. Съпоставката на деликтните състави в ЗОДОВ и чл. 7 от върховния закон налага извод, че предметният обхват на закона е по-тесен от предвидената в основния закон защита за вредите от всеки незаконен акт или действие на държавните органи или длъжностните лица. Несъответствието е търпимо от правния ред, тъй като ЗОДОВ не изключва материалноправната възможност от възникването на друго вземане за обезщетение срещу Българската държава по причина на други (не включени в обхвата на чл. чл. 1 – 2б ЗОДОВ) незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица. ЗОДОВ изключва общия ред за съдебна защита на деликните вземания, които са възникнали на основание съставите, предвидени в него (чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ). Чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ поставя в компетентност на административните съдилища гражданските дела по вземанията за обезщетение на вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни (и общински) органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Гражданските дела за останалите деликтни вземания по ЗОДОВ се разглеждат по ГПК, но при особените процесуални правила на ЗОДОВ. О. е местната подсъдност - искът по ЗОДОВ се разглежда от съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалище на увредения (чл. 7 ЗОДОВ). Особена е процесуалната легитимация - искът по ЗОДОВ се предявява срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ), макар че длъжник по вземането е държавата/ общината. Искът по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ в хипотезата, в която съдебното производство е приключило в неразумен срок е допустим при специална абсолютна предпоставка –изчерпана процедура по глава трета „а” от Закона за съдебната власт и липса на постигнато споразумение (чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ). Искът по ЗОДОВ се разглежда със задължителното участие на прокурор (чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ). Когато прокурорът участва в качество, различно от ответник, той е длъжен да следи за спазване на законността (чл. 127, т. 6 К.). Искът по ЗОДОВ е при особени правила за държавните такси и за разноските (чл. 9а и чл. 10 ЗОДОВ).
Следователно когато в отправеното до съда искане за защита по вземане за обезщетение на вреди с длъжник държавата е конкретизиран конкретният акт, действие или бездействие на държавния орган или длъжностното лице, претендентът е обосновал неговата незаконност и твърденията покриват деликтен състав, предвиден в чл. 1 – чл. 2б ЗОДОВ, твърденията са достатъчни, за да определят квалификацията на иска по ЗОДОВ и реда, по който следва да се разгледа. Това е така и по причина, че конкуренция между съставите в ЗОДОВ няма. Всеки един от тях изисква акт на конкретен орган или на длъжностно лице при осъществяване на конкретна публичноправна дейност (административна или правозащитна) и е изключено припокриването на различните хипотези в ЗОДОВ.
С оглед дадения отговор на процесуалния въпрос настоящият състав приема, че обжалваното определение е постановено в нарушение на чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Исковата молба на касатора срещу Прокуратурата изначално съдържа всички необходими твърдения (обстоятелства), за да индивидуализира вземането за обезщетение на неимуществени вреди за сумата 10 000 лв, да го постави в квалификацията на чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2 – ДВ, бр. 98 от 2012 г) и да обоснове компетентността на Бургаския районен съд да разгледа предявения осъдителен иск. След писмения отговор на Прокуратурата на Република България първостененният съд е бил длъжен да проведе разпоредителното заседание по чл. 140 ГПК и да насрочи делото в открито съдебно заседание. Вместо това, и в нарушение на чл. 129, ал. 4 ГПК, той е третирал исковата молба като нередовна, включително по причина на предложеното от касатора основание на предявения иск (чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ) с вероятна причина старата редакция на текста на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Основанието на иска, което ищецът е предложил, не обвързва съда. Такова изискване за редовност към исковата молба няма. Ищецът има задължението да изложи релевантните факти и искането за защита, а задължение на съда е да даде квалификацията на иска. Двата незаконосъобразни акта – разпореждането на първостепенният съд за връщане на редовната искова молба на касатора срещу Прокуратурата на Република България и определението на въззивния съд, с което е потвърдено - подлежат на отмяна от касационната инстанция. Делото следва да се върне на първата инстанция за провеждане на разпоредителното заседание по чл. 140 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2077/ 04.08.2014 г. по ч. гр. д. № 1426/ 2014 г. на Бургаски окръжен съд.
ОТМЕНЯ определение № 2077/ 04.08.2014 г. по ч. гр. д. № 1426/ 2014 г. на Бургаски окръжен съд и разпореждане № 18040/ 08.07.2014 г. по гр. д № 1792/ 2014 г. на Бургаски районен съд.
ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за провеждане на разпоредително заседание по чл. 140 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.