Р Е Ш Е Н И Е № 249 гр.София, 22 януари 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА и в присъствието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ разгледа докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА наказателно дело № 1079/ 2019 г. Производството е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по касационен протест на прокурор при ВОЕННО- АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА и касационна жалба на подсъдимия И. Г. Я., от [населено място], подадена чрез защитник – адв. М. Г. от АК – Ямбол, срещу въззивно решение № 21 от 15. 08. 2019 г., постановено по ВНОХД № 69/ 2018 г., по описа на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 10 от 25. 09. 2018 г., по НОХД № 99/ 2018 г. на Военен съд – Сливен. В протеста на Военно- апелативната прокуратура се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Изтъква се, че без основание въззивната инстанция е възприела в пълнота съображенията на първоинстанционния съд относно размера на наказанието, наложено на подсъдимия, който прокурорът намира за занижен, и вместо да го увеличи, удовлетворявайки искането във възззивния протест, с който е била сезирана, е потвърдила присъдата. Заявява се искане отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста на заявеното в него основание и искане. По отношение подадената касационна жалба от подсъдимия, дава заключение, че същата е неоснователна, тъй като не са били допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които да налагат отмяна на въззивния съдебен акт. В касационната жалба на подсъдимия И. Г. Я., подадена чрез неговия упълномощен защитник, се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК- нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Възраженията са концентрирани върху подробно мотивираното в жалбата несъгласие на касатора с изводите на втората инстанция относно фактическата доказаност на обвинението, развитата от съдилищата доказателствена дейност като цяло, довели като резултат и до неправилното приложение на материалния закон при решаване на въпросите за вината и отговорността на дееца. Искането е за отмяна на обжалваното въззивно решение и при условията на алтернативност- за оправдаване на подсъдимия, или за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият лично и чрез своя защитник поддържа жалбата, по съображенията в нея, с изричното искане за оправдаването му от настоящата инстанция. Не поддържа заявеното си алтернативно искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По отношение на депозирания касационен протест поддържа, че същият е неоснователен и пледира същият да бъде оставен без уважение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста и жалбата на подсъдимия, становищата на страните в съдебно заседание, и извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда Военният съд – Сливен, е признал подсъдимия м-р о. р. И. Г. Я., от Военно формирование 52 590 – Ямбол, за виновен в това, че на неустановена дата през м. декември 2014 г., в [населено място], злоупотребил със служебното си положение, като извършил действия извън компетентността си според длъжностна характеристика по т. VI- Функционални задължения за мирно време, и чл. 160, т. 13, 14, 15 и 19 от Устава за войсковата служба на въоръжените сили на Република България, не организирал и не контролирал съобразно изискванията експлоатацията, ремонта, съхранението и снабдяването с отбранителни продукти, както и воденето на отчета и отчетността, не организирал разпределението и съхранението на запасите от материални средства, и се разпоредил с двигател за /марка/, с идентификационен номер /номер/, който се водел по каталожен номер /номер/ – II-ра категория в системата „Бизнес навигатор“ на същото военно формирование, на стойност 3250 лв., собственост на формированието, като го заменил с негоден за експлоатация двигател на стойност 100 лв., с цел да набави имотна облага на гр. л. Б. Н. Т., от [населено място], при което в резултат от разликата в цената им произлезли имуществени вредни последици за военното формирование в размер на 3150 лв., поради което и на основание чл. 387, ал. 3, алт. 2, вр. ал. 1, алт. 2 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е отложил, за срок от три години. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. По протест на прокурора и жалба на подсъдимия, с обжалваното въззивно решение, Военно-апелативният съд, е потвърдил изцяло цитираната първоинстанционна присъда. Касационният протест и касационната жалба са процесуално допустими. Подадени са от легитимирани субекти, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледани по същество протестът на прокурора и жалбата на подсъдимия са неоснователни. Предвид релевираните в протеста и жалбата касационни основания, приоритетно следва да бъдат разгледани тези, формулирани в жалбата на подсъдимия, доколкото в протеста се поддържа единствено довод за явна несправедливост на наложеното наказание, чиито вид и размер могат да бъдат обсъждани едва след съответното решаване на въпросите за вината и отговорността на дееца, поставени в жалбата. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ И. Г. Я.: Доводът за нарушение на материалния закон e развит в корелация с този за допуснати от предходните инстанции съществени нарушения на процесуалните правила, при осъществената от тях доказателствена дейност. Поддържа се, че постановената осъдителна присъда и потвърждаващото я въззивно решение почиват единствено на предположение, а не на доказани по делото факти, установяващи авторството на престъплението, както изисква законът. Твърди се, че присъдата и решението се основават изцяло на свидетелските показания на Б. Т., които според защитата сочат на „оговор“. В тази връзка се изтъква също, че е опорочен и процесът по формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав, а фактическите изводи не намират опора в доказателствените материали. Важно да се изтъкне, че част от формулираните с касационната жалба доводи, по същество се свеждат до такива за необоснованост на въззивния съдебен акт, доколкото изразяват несъгласието на касатора с приетите за установени фактически положения, което обаче не сочи на касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Поради това и касационната инстанция не дължи произнасяне по него. ВКС намира за необходимо изрично да подчертае, че като съд по правото е извън неговите процесуални правомощия в настоящото касационно производство да ревизира или подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите. Казано с други думи, той не може да приема нови фактически положения, различни от вече констатираните, но осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, е задължен да извърши проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Преценките относно относимостта, допустимостта и достоверността на конкретни доказателствени източници, респ. поставянето им в основата на един или друг фактически извод, са изразна форма на това убеждение и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само в процесуалния си аспект – спазването на предвидените в НПК правила относно тяхното събиране, проверка и оценка. Не е налице съществено процесуално нарушение от обсъжданата категория, предпоставящо касационната отмяна на проверявания съдебен акт, когато фактическите констатации почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, а инстанциите по фактите са изложили конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съгласие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. Следвайки този подход, като обсъди тази група възражения, на плоскостта на допуснати съществени процесуални нарушения относно начина на формиране на вътрешното убеждение на Военно-апелативния съд по приетите правнорелевантни факти, предопределящи правилното приложение на материалния закон, настоящият касационен състав ги намери за неоснователни. В този смисъл ВКС не констатира да са били допуснати нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до събирането, проверката и оценката на доказателствените източници. Производството пред първоинстанционния съд е протекло по диференцираната процедура на Глава двадесет и седма НПК, по реда на чл. 371, т. 1 НПК, при изрично заявено искане за това на подсъдимия и неговия защитник. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателствени материали, в рамките на формираната по делото доказателствена съвкупност, съобразно предмета на доказване, дефиниран в чл. 102, т. 1 – 3 НПК, без да игнорира които и да е било от тях. Липсват данни и за превратната им или изопачена интерпретация. Кредитирането на свидетелските показания, дадени на досъдебното производство от свидетелите Т., С., К., З., А. И., С., А., Г. В., Ц. И., Б., А. В., Т., и произтичащото от това позоваване на съдържащите се в тях данни при постановяване на присъдата, не показва нарушения в рамките на развитата процесуална доказателствена дейност. И двете инстанционни съдилища са изложили съображенията си относно основанията, обосновали заключенията им, че цитираните свидетелски показания са обективни, последователни, логични, взаимно допълващи се, и оценени съвкупно, наред с писмените доказателства, събрани в производството, и заключенията на съдебните експертизи, установяват основните факти на повдигнатото обвинение, съставомерността и авторството на инкриминираното деяние. С особено внимание е подходено към показанията на свидетеля Б. Т., дадени пред съдия на 13. 03. 2018 г. на досъдебното производство (л. 19 – 20, т. 1), които заедно с първоначално депозираните от същия свидетел на 19. 09. 2017 г. пред военно-разследващия орган (л. 21, т. 1), са съпоставени, прецизно и подробно анализирани, и в резултат са получили правилна и съответна на закона оценка. Въззивният съд е изложил съображенията, въз основа на които е кредитирал посочения свидетел, давайки вяра на показанията му пред съдия, предвид кореспонденцията им с останалите доказателствени източници, а не на тези пред разследващия орган, от които впрочем и самият свидетел се е отрекъл впоследствие. Обяснил е първоначално лансираната версия за произхода на двигателя с липсата на документи за него, установяващи собствеността. Установено е по делото, че между подсъдимия Я. и свидетеля Т., които се познавали помежду си, била постигната уговорка да бъде подменен дефектиралият двигател на автомобила /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Т. с друг, годен, който деецът следвало да осигури на свидетеля от наличните за същата марка и модел товарен автомобил във военното формирование, чиито заместник- командир по логистичното осигуряване бил към процесния период. Доказани по делото са всички релевантни обстоятелства относно предоставянето на свидетеля на двигател за /марка/ с идентификационен № /номер/, надлежно вписан със съответния каталожен номер и категория в системата „Бизнес навигатор“ на Военно формирование 52 590- Ямбол, последователността и детайлите на изпълненото документиране, включително участието на касатора и на ангажираните със случая негови колеги в цялата поредица от действия, проследени в тяхната хронология. В тази връзка не могат да бъдат споделени съображенията в касационната жалба, че осъдителната присъда, потвърдена с обжалваното решение на въззивния съд, изцяло почива на „оговор“, изводим от свидетелските показания на Т.. Да се приеме последното, означава да се отрече установената и утвърдена в наказателноправната теория и практика същност, съдържание и правно значение на т. нар. „оговор“, най- малкото защото „оговорът“ представлява онази част от обясненията на обвиняем/подсъдим, с която се уличава друго лице в извършване на престъплението, приписвано на обвиняемия/подсъдимия (Вж. „Наказателен процес на Република България“, акад. С. П.), поради което поначало не може да бъде отнесен към свидетелски показания. Само за пълнота следва да се посочи, че по принцип няма пречка „оговорът“ да бъде поставен в основата на осъдителна присъда, но само при условие, че не е изолиран, а в пълна степен кореспондира с всички други доказателствени материали, събрани и проверени след обективно разследване, анализирани и преценени поотделно и в тяхната съвкупност. Освен това, в конкретния случай става дума за проведена пред първата инстанция диференцирана процедура на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК, в рамките на която са приети коментираните свидетелски показания, такива, каквито са дадени пред съдия на досъдебното производство. Касаторът- лично и чрез своя защитник, е поискал това при първоинстанционното разглеждане на делото. Ако е считал, че свидетелят Т. е следвало да бъде разпитан в съдебно заседание отново- за изясняване на всички обстоятелства, включително тези, които понастоящем оспорва, е следвало да изрази друга позиция. Друг е въпросът, че коментираните свидетелски показания на Т. са подкрепени във всички свои части от съществуващата доказателствена съвкупност по делото. В този смисъл, ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила, допуснати при събирането, проверката и оценката на доказателствените източници. Въззивният съд е спазил вменените му с чл. 13, чл. 14, чл. 18 и тези на чл. 107 ал. 5 НПК изисквания, и с необходимата обективност, всестранно и в пълнота е обсъдил и анализирал същите, както по критерия за тяхната процесуална годност, така и с оглед достоверността на изведените от тях фактически данни, послужили за формиране изводите за вината и отговорността на касатора. Ето защо в конкретния случай няма основание да се заключи, че предходните инстанции са направили превратна или противоречаща на правилата на формалната логика оценка на доказателствените източници, че са изградили фактическите си констатации на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа. Съобразно приетите за установени фактически положения и предвид качеството на субекта, законосъобразно въззивният съд е заключил, че жалбоподателят е осъществил всички признаци от обективната и субективна състава на инкриминирания престъпен състав на общото военнодлъжностно престъпление, квалифицирано по чл. 387, ал. 3, алт. 2, вр. ал. 1, алт. 2 НК, за което същият е признат за виновен и осъден. Безспорно доказана по делото е осъществената от дееца форма на изпълнителното деяние- злоупотреба със служебно положение, обективирана чрез действия извън неговата компетентност, както и наличието на настъпили вредни последици за военното формирование, оценени на сумата 3150 лв. , при пряк умисъл на дееца и при наличието на съставомерната цел за набавяне за другиго (свид. Б. Т.) имотна облага в посочения размер. В този смисъл изцяло неоснователно е възражението в жалбата, че постановената осъдителна присъда почива на предположение, предвид безспорната доказаност на обвинението от фактическа страна, съгласно чл. 303, ал. 2 НПК и законосъобразното решаване от инстанционните съдилища на всички въпроси по чл. 301, ал. 1 НПК. Ето защо, като е потвърдил постановената срещу касатора осъдителната присъда, въззивният съд не е нарушил закона. ПО ПРОТЕСТА НА ВОЕННО- АПЕЛАТИВНАТА ПРОКУРАТУРА: Доводът на държавното обвинение за явна несправедливост на наложеното наказание, релевиран в касационния протест, е неоснователен. Наложеното на подсъдимия Я. наказание лишаване от свобода е определено в минималния размер, предвиден в закона, а именно- една година лишаване от свобода. Законосъобразен е приетият извод за съществен и значим превес на смекчаващите отговорността обстоятелства: чисто съдебно минало, добри характеристични данни, положителна служебна характеристика, с приложенията към нея, от които е видно, че подсъдимият е със завършено висше образование, а по време на дългогодишния си стаж в поделението (формированието) се е проявявал като отлично подготвен офицер, с богат професионален опит, многократно награждаван. Съвкупно оценени, наред с единственото констатирано отегчаващо обстоятелство по делото – относително високата длъжност на подсъдимия в структурата на военното формирование – заместник командир по логистичното осигуряване в поделението, са предпоставили извода на предходните инстанции за отмерване на наказанието на специалния санкционен минимум. Останалите доводи в касационния протест, свеждащи се до несъгласието на подалия го представител на Военно- апелативната прокуратура с размера на наказанието, който той намира за занижен, доколкото предходните инстанции не са отчели налични отегчаващи отговорността обстоятелства, също са неоснователни. Това е така, защото като отегчаващи обстоятелства в протеста се изтъкват такива, представляващи елементи на състава на престъплението, за което Я. е признат за виновен и осъден, а това е недопустимо, съгласно чл. 56 НК. Аналогично, липсата на самокритичност не може да бъде третирана като отегчаващо обстоятелство, тъй като е част от правото на защита на подсъдимия и следователно, позицията му, че е невинен, не може да бъде оценявана в негова вреда. Останалите доводи, изтъквани от прокуратурата, са подробно обсъдени от инстанциите по същество, получили са своя отговор, съобразен с данните по делото и съответен на закона, поради което и настоящата намира за безпредметно преповтарянето им. ВКС не намери смекчаващи или отегчаващи обстоятелства, които да не са били отчетени и да не са били взети предвид от военния и Военно-апелативния съд, или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена, респ. – надценена. Законосъобразно е приложен институтът на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, а изпитателният срок (три години) е определен в съответен на закона и справедлив размер. Така индивидуализирано, наказанието на подсъдимия Я. е съобразено с целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, прогласен с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. В този смисъл, то не съдържа характеристиките на явната несправедливост по смисъла на регламентираното в чл. 348, ал. 5, т. 1 – 2, вр. ал. 1, т. 3 НПК касационно основание. Въззивният съд е извършил вменената му от закона цялостна служебна проверка на правилността на проверяваната първоинстанционна присъда, при спазване изискванията на чл. 313 и чл. 314 НПК. Постановеното решение съдържа всички изискуеми реквизити по чл. 339, ал. 1 – 2 НПК, както и надлежен и аргументиран отговор на всички доводи и възражения, релевирани от страните във въззивното производство. По изложените съображения и като намери, че въззивният съдебен акт е постановен в съответствие с материалния и процесуалния закон, а наложеното наказание на подсъдимия –справедливо, ВКС, в настоящия си състав прие, че протестът и жалбата, с които е сезиран, са неоснователни. Това налага, съобразно правомощието на настоящата инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 21 от 15. 08. 2019 г., постановено по ВНОХД № 69/ 2018 г., по описа на Военно-апелативният съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: