Р Е Ш Е Н И Е № 53 гр.София, 20.02.2015 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5406/ 2014 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 1276/ 18.11.2014 г. по настоящето дело по жалба на А. Н. Д. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 301 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 392/ 2014 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] искове за заплащане на 6 105,27 лв – възнаграждение за положен извънреден труд, 307,32 лв за положен труд през официални празници и 282 лв за положен нощен труд. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос дължи ли работодателят възнаграждение за труда, положен от шофьор – международни превози в разрез с нормативно установените времеви ограничения за почивка, като за извънреден труд. Съдът намира, че извършените от работника административни нарушения в процеса на изпълнение на възложената работа нямат отношение към въпроса за заплащане на положения извънреден труд. Международните превози се извършват при спазване на определени изисквания относно организацията на времето за управление, залегнали в Европейска спогодба за работата на екипажите на превозните средства, извършващи международни автомобилни превози (A.) и Регламент (ЕО) № 561/ 2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт, за изменение на Регламенти (Е.) № 3821/85 и (ЕО) № 2135/98 на Съвета и за отмяна на Регламент (Е.) № 3820/85 на Съвета. Техните правила са транспонирани в българското законодателство чрез разпоредбата на чл.78 от Закона за автомобилните превози. Когато превозът попада в хипотезите, уредени от въпросните актове, дневната му продължителност не може да надхвърля 9 часа (с възможност да бъде удължена не повече от два пъти седмично до 10 часа), като след управление от 4 часа и половина водачът ползва непрекъсната почивка от минимум 45 минути. Водачът ползва също дневни и седмични почивки, като дневната почивка е 11 часа, а по изключение – 9 часа, което следва да се компенсира с равностоен период на почивка. Водачът регистрира времето за управление, както и всяка „друга работа” по смисъла на цитираните международноправни актове и при нарушение на разпоредбите относно организацията на работното време, подлежи на санкция. Предприятието превозвач, обаче, също има задължение да организира автомобилните превози и надлежно да инструктира членовете на екипажите по такъв начин, че да бъдат в състояние да спазват разпоредбите на спогодбата и регламента. Нему е възложен контролът върху периодите на кормуване от водачите, часовете за друга работа, както и часовете за почивка (чл.11 от Европейската спогодба, чл.10 от Регламент (ЕО) 561/ 2006 г). Ако установи нарушения от водачите, предприятието трябва да вземе мерки, за да ги прекрати и избегне повторението им, като то също подлежи на санкция. От изложеното следва, че организацията на времето за управление и почивките при извършване на международни автомобилни превози трябва да се осъществи от предприятието, възложило превоза, а водачът е длъжен да се съобрази с тази организация и да не допуска нарушения. Целта на нормативната уредба е хармонизиране на условията за извършване на транспорта, осигуряване на безопасността на движението и осигуряване на по-добри условия на труд на водача. Тази уредба очевидно не цели дерогиране на защитата на други трудови права на водача, включително заплащането на труда, който е положен в нарушение на правилата за организация на работното време. Поради това следва да се приеме, че дори водачът да е допуснал такива нарушения, ако времето за управление съставлява извънреден труд по смисъла на КТ, работодателят е длъжен да го възмезди. С оглед така приетото по въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивното решение е неправилно. В него е прието, че щом ищецът е полагал труд без да спазва времето на законоустановена почивка, то това е негово противоправно поведение, от което не може да черпи права, включително да претендира заплащането на положения труд. Изводът е направен в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281 т.1 пр.1 ГПК - и обжалваният акт подлежи на отмяна. Спорът следва да бъде разгледан по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на други съдопроизводствени действия. От фактическа страна е установено, че на 05.06.2012 г. между страните по делото (А. Д. – като работник, [фирма] – като работодател) е сключен трудов договор, по силата на който ищецът приел да изпълнява в предприятието на ответника длъжността „шофьор товарен автомобил, (международни превози)”. Мястото на работа на работника е в [населено място], работният ден е с продължителност 8 часа, договорът е сключен за срок от 6 месеца при уговорено трудово възнаграждение от 414 лв. С анекс от 05.12.2012 г. договорът е продължен за неопределено време, като останалите условия по него не са променени. На 17.06.2013 г. възникналото от договора правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на страните по него. На датата на сключване на договора (05.06.2012 г.) работодателят издал заповед за командироване на работника да изпълнява задълженията си в [фирма] в Б., Румъния. Дружеството е с едноличен собственик на капитала и управител А. К., който е едноличен собственик на капитала и управител и на [фирма]. Договаряйки за двете юридически лица, А. К. сключил договор № 1/ 03.01.2012 г., с който [фирма] се задължава да осигурява на [фирма], чрез командироване, шофьори и други специализирани работници, срещу заплащане на възнаграждение. Румънското дружество поело задължение да заплаща командировъчните обезщетения на работниците и възнаграждения според вида и времетраенето на съответния курс. В командировъчната заповед на А. Д. е посочено, че командироването се извършва въз основа на договора от 03.01.2012 г. между двете дружества. До компетентните румънски власти е подадено уведомление за командироването от [фирма], но командировъчната заповед не е връчена на ищеца А. Д.. Не се спори между страните обаче, че за времетраенето на трудовия договор Д. е управлявал товарни автомобили с румънска регистрация и е получавал служебни аванси и командировъчни обезщетения от [фирма]. Твърденията на ищеца са, че такива аванси е получавал и от регистрираните в България и Турция други дружества, на които А. К. е едноличен собственик на капитала и управител. Съдът приема тези твърдения за доказани, тъй като повечето транспортните документи, представени от самия ответник, не са издадени от името на [фирма], а обозначеният в тях издател е само „Р.”. Следователно както дружеството в Румъния, така и това в Турция (чиито едноличен собственик на капитала е едно и също лице, то е и едноличен собственик на капитала и управител и на работодателя), са предавали на ищеца служебни аванси и суми за командировъчни обезщетения. В отговора на касационната жалба ответникът не оспорва това обстоятелство, поради което следва да се приеме, че ищецът е изпълнявал работа, възложена от работодателя или свързани с него лица. За периода от 11.06.2012 г. до 17.06.2013 г. ищецът е осъществил 58 вътрешни и международни превози с общ пробег от 85 523 км, като времетраенето на превозите не може да бъде точно определено поради липса на тахошайбите, регистриращи времето за управление. В качеството на свидетели по делото са разпитани С. С. и З. Н., които съобщават, че ищецът е управлявал автомобила без да почива. Първият свидетел съобщава, че е придружил ищеца при осъществяване на курс Р. – И. – Б. – И., който е осъществен от 27.12.2012 г. до 29.12.2012 г. и при който на практика А. Д. не е спирал за почивка, освен във времето за товарене и разтоварване, когато също е имал ангажименти да наблюдава и подпомага товаро-разтоварния процес. На 29.12.2012 г., на връщане към Р., автомобилът се счупил и се наложило ищецът да остане при него, като се прибрал в Р. едва на 31.12.2012 г. към 18 – 19 часа. Вторият свидетел съобщава, че като международен шофьор често е срещал ищеца при осъществяване на курсове в Румъния и Турция и че той е извършвал тези курсове без да почива. З. Н. дава показания, че ищецът управлявал автомобила без почивка от Р. до И., тъй като такова била нареждането на работодателя му. При установените по делото факти исковете са частично основателни. Страните по делото са сключили трудов договор, като ищецът е трябвало да изпълнява задълженията си при 8-часов работен ден. Работодателят не сочи как е разпределил работното време (чл.139 КТ), нито твърди да е удължавал същото с писмена заповед (чл.136а КТ). Не се твърди също въвеждане на ненормиран работен ден (чл.139а КТ) или сумирано отчитане на работното време (чл.142 ал.2 КТ). Следователно работникът е бил длъжен да престира труд по 8 часа дневно, каквато е нормалната продължителност на работното време. Трудът, положен в повече от уговорената между страните 8-часова продължителност, е извънреден, ако работата е извършвана по разпореждане или при знанието и без противопоставянето на работодателя или прекия ръководител на работника. Неоснователно ответникът възразява, че работникът е бил командирован да изпълнява задълженията си в Б. при [фирма] и че това дружество е отговорно да заплаща дължимото възнаграждение. Командировъчната заповед не е връчена на работника, нито е дадено писменото му съгласие командироването да е безсрочно (чл.121 КТ). Но законосъобразността на тази заповед е без значение за предмета на настоящето производство, тъй като командироването променя едностранно мястото на работата, но не и работодателя. Където и да е командирован работника, задълженията по трудовото правоотношение не преминават към трето лице. Както задължението за плащане на трудово възнаграждение, така и това за обезщетение при командироване, остават в тежест на работодателя. Той може да нареди на трето лице да изпълни вместо него, но не може да отклони претенцията на работника с довод, че трябва да се обърне за плащане към третото лице. Договорът между командироващото и приемащото дружество за работника е „нещо между трети” - той не го лишава от правото да претендира изпълнение на задълженията по трудовия договор от работодателя, доколкото не е получил изпълнение от трето лице. В случая се установява, че [фирма] е заплащало на ищеца аванси и командировъчни обезщетения, но не и възнаграждение за извънреден труд, каквато е претенцията в настоящето производство. Легитимиран на отговаря по тази претенция е именно работодателят, а не приемащото дружество, с което работникът няма никакви правоотношения. Трудът е положен със знанието и без противопоставянето на работодателя, тъй като румънското дружество е приемало след всеки курс отчетите на шофьора за продължителността на изпълнение на трудовите задължения. Това дружество има един и същ управител с работодателя на ищеца и доводът на последния, че не е нареждал, нито е знаел за положения в повече от установената продължителност на работното време труд, е несъстоятелен. Като представляващ и командироващото дружество, и това, в което е наредено командированият да изпълнява трудовите си задължения, управителят на двете юридически лица не може да поддържа, че не знае колко време е престирал труд командированият работник. Частично основателен е единствено доводът на ответника, че не е установено по несъмнен начин каква е продължителността на извънредния труд. При осъществяване на международни автомобилни превози, водачът полага труд през времето, в което управлява автомобила, както и когато извършва „друга работа” по смисъла на дефинитивните разпоредби на Европейската спогодба и Регламент (ЕО) 561/ 2006 г., но той има и задължения за почивка. Видно от показанията на св.С., при осъществения от 27.12 до 31.12.2012 г. курс ищецът изобщо не е успял да почива, но тези свидетелски показания касаят само конкретно този курс. За останалите извършени от ищеца превози няма данни през каква част от денонощието е управлявал и през каква – почивал. С оглед показанията на свидетелите С. и Н., следва да се приеме, че изпълняваните курсове във всеки случай са били с по-голяма продължителност от 8 часа, но конкретно с колко време ищецът е работил в повече от нормалното работно време, не е установено. Налице са предпоставките по чл.162 ГПК – исковете са доказани по основание, но няма достатъчно данни за размерът им. Не се съдържат такива данни в заключението на назначената по делото счетоводна експертиза, която е направила изчисления единствено въз основа на твърденията на ищеца в исковата молба и в този смисъл не може да е годно доказателство за обема на положения извънреден труд. Поради това съдът приема, че следва да определи размерът на дължимото възнаграждение по своя преценка. Като се има предвид броят на извършените превози за 12 месеца (58), пробегът в километри (над 85 000 км) и обстоятелството, че повечето превози са с продължителност повече от три дни, съдът приема, че ищецът е положил извънреден труд (включително нощен труд и през времето на официални празници) около 1 500 часа, който ответникът трябва да възмезди със заплащане на сумата 4 500 лв. В този размер исковите претенции са основателни и следва да се уважат, а за разликата – да бъдат отхвърлени. Поради това, че исковете се уважават частично, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на уважената част – чл.78 ал.1 ГПК, след приспадане на дължимите на ответника разноски (според отхвърлената част на исковете - чл.78 ал.3 ГПК). Ищецът има право на 941,05 лв от общо 1 400 лв направени разноски, а ответникът – на 639,25 лв от общо 1950,02 лв разходи по делото, т.е. на ищеца се дължи разликата от 301,80 лв. Ответникът трябва да заплати и посрещнатите от бюджета на съдебната власт разноски за експертизи (чл.78 ал.6 ГПК), които са в размер 240 лв, както и дължимите за трите инстанции държавни такси. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение на Русенски окръжен съд № 301 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 392/ 2014 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], представлявано от А. К., да заплати на А. Н. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 4 500 лв (четири хиляди и петстотин лева) – възнаграждение за положен извънреден труд за период 05.06.2012 г. – 17.06.2013 г., законната лихва върху тази сума от 30.07.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 301,80 лв (триста и един лева, осемдесет стотинки) разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 6 694,59 лв. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], представлявано от А. К., да заплати на Върховен касационен съд 240 лв (двеста и четиридесет лева) разноски по делото и 360 лв (триста и шестдесет лева) дължими за производството в трите инстанции държавни такси. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: