15 Р Е Ш Е Н И Е № 50066 [населено място] 06.07.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в открито заседание на петнадесети юни, през две хиляди двадесет и трета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСИЦА БОЖИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ АННА НЕНОВА при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1135/2022 год. и за да се произнесе, съобрази следното : Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. П. А. против решение № 95/25.02.2022 г. по т.д.№ 862/ 2021 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която се потвърждава постановеното решение № 260285/29.06.2021г. по т.д. № 740/2019г. по описа на Пловдивския окръжен съд, за отхвърляне на предявения по реда на чл. 226 ал. 1 КЗ /отм./ иск на Л. А. срещу ЗД „ БУЛ ИНС“ АД, за осъждане на дружеството да му заплати разликата между присъдените 40 000 лева и до претендираните 200 000 лева или сумата 160 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, търпими вследствие на ексцес в здравословното му състояние, в причинна връзка с увреждането при ПТП от 26.05.2014г. , настъпило по вина на водача на застрахован, по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите при ответното дружество, лек автомобил, за причинени болки и страдания от което,вкл. бъдещи предвидими такива, ищецът е бил предходно обезщетен по споразумение със застрахователя, к а к т о и за отхвърляне на предявения на същото основание иск за разликата между присъдените 28 000 лева и до претендираните 56 000 лева или за сума от 28 000 лева – обезщетение за полагани за ищеца грижи от трети лица , за периода от 18.04.2017 г. до 20.08.2019 г.. Правилността на въззивното решение се оспорва , като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Въпреки формалното изброяване на значими за определяне на обезщетението факти и позоваването на ППВС № 4/1968 г., според касатора съдът е определил размера му в разрив с общественото разбиране за справедливост, като противно на житейската и правна логика е приел, че размерът на обезщетението за вреди от ексцес в претърпяното от ищеца, в причинност с ПТП увреждане, подлежи на съобразяване с размера на първоначалното обезщетение за неимуществени вреди, по сключеното със застрахователя споразумение , респ. с обстоятелството, че същите са били по-съществени, спрямо претендираните за обезщетяване с настоящия иск. Според страната съдът не е съобразил значимите за определяне на обезщетението обстоятелства в съвкупност и в съответствие с формираната практика на съдилищата по аналогични случаи, като изобщо не е обсъдил сигурните бъдещи оперативни интервенции, налагащи се на всеки няколко години, доколкото е доказано, че диагностицираният тежък осифициращ миозит ще води до постоянни свръхкалцификации на двете тазобедрени стави и това състояние ще е пожизнено и необратимо. Касаторът намира, че обезщетението не е съобразено и с конкретните икономически условия към момента на проявлението на ексцеса. Оспорва и правилността на извода за равен, с този на делинквента, принос за настъпване на вредоносния резултат, предвид приетото съпричиняване, на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД , тъй като нарушението на водача на лекия автомобил - отнемане на предимство - е с по-голяма тежест и съответно обуславя по-голям принос за настъпване на вредата от собственото му нарушение - движение с превишена скорост. Намира, че така определеният равен принос изобщо не е мотивиран от съда. Ответната страна – ЗД „БУЛ ИНС“ АД - оспорва касационната жалба. Намира, че въззивният съд не се е отклонил от казуалната практика на ВКС и от постановките на ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на обезщетението. Релевира възражение, че съществените болки и страдания на ищеца, претендирани с настоящия иск за възмездяване, са настъпили със самото увреждане - пълна параплегия на долните крайници и пареза на горните и за същите пострадалият е обезщетен със сключеното споразумение. Доколкото не е подала касационна жалба срещу въззивното решение, относно приетия за установен ексцес в здравословното състояние на ищеца, в хода на устните състезания страната изрично уточнява, че не оспорва наличието му, в причинност с увреждането от претърпяното ПТП, но оспорва да е довел до нови функционални смущения или затруднения за ищеца, различни от вече обезщетените. Доколкото провежданите оперативни интервенции за отстраняване на калцификатите са съпроводени с болки и страдания, страната намира, че определеното обезщетение от 80 000 лева, преди намаляването му, на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД , до размер от 40 000 лева, се явява съобразено с обществените представи за справедливост. Намира за правилно определен и размера на приноса на пострадалия за вредоносния резултат, споделяйки съображенията на въззивния съд и акцентирайки на обстоятелството, че преминаването през кръстовище само по себе си създава закономерно очакване за възможност да се пресекат траекториите на повече от един участник в движението, в аспект на довода на касатора, че за него отнемането на предимството му от делинквента е било обстоятелство, което не е могъл и не е бил длъжен да предвиди. С определение № 50221/29.03.2023г. касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на критерия за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, в хипотеза на претендиран ексцес, като допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с ППВС № 4/1968 г., аналогично приложимо към обосноваване обезщетение за търпими неимуществени вреди от ексцес. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, съобразно доводите и възраженията на страните и правомощията си, съгласно чл. 290 ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното : В исковата молба се сочи, че в резултат на ПТП от 26.05.2014 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите, лек автомобил, ищецът получил многофрагментно счупване на пети шиен прешлен, съпроводено с компресия и контузия на гръбначния мозък, довели до пълна парализа / параплегия / на долните крайници и частична парализа / пареза / на горните, с изгубен контрол върху тазовите резервоари. За първоначално претърпените вреди бил обезщетен със споразумение в размер на 154 198,82 лева, сключено със застрахователя на 01.03.2017 г.. От причинената травма, довела до обездвижването му, ищецът получил допълнителни усложнения, констатирани за пръв път на 30.03.2017 г. - „тежък осифициращ миозит на двата мускула Илиопсоас – по-изразено вляво„. Касае се за обусловено от невъзможността за активни движения на крайниците и от залежаването значително натрупване на калцификати в областта на ставите, с което са значително затруднени , до напълно препятствани единствено възможните пасивни техни движения – изправяне в седнало положение, сгъване на крака, макар с чужда помощ, обръщане на тялото. Налагало се заемане на принудителни, затормозяващи пози , поради което било затруднено и извеждането на ищеца навън - от 2017 г. не е напускал жилището. Сочат се и констатирани допълнителни усложнения – „ асиметричен тазов пръстен с по-високо разположен десен хемипелвис, разредена костна структура, наличие на перитрохантерит вдясно, уплътнени мекотъканни структури вдясно около бедрената шийка и малкия трохантерит вляво – на значително по-голяма площ “, без да се обосновава конкретен принос на същите спрямо твърдените с нов обем и съдържание болки, страдания и неудобства за ищеца. Осифициращият миозит наложил оперативна интервенция на 18.04.2017 г. на лява тазобедрена става, която, макар успешна, не отстранила окончателно проблема. Ищецът твърди, че процесът на срастване в областта на тазобедрените стави не е възможно да се овладее напълно и ще го съпътства доживотно, респ. доживотна ще е нуждата от периодично отстраняване на калцификатите, съпътствано с болки и неудобства. С оглед представени доказателства / експертно решение на ТЕЛК от 17.12.2017 г., за определена на ищеца 100% трайна неработоспособност с чужда помощ, със срок до 01.12.2020 г./ същият обоснова основателност на претенцията си за бъдещи разходи до тази дата, за болногледач и придружител, тъй като е изцяло зависим от чужда помощ. Въззивното решение не е обжалвано в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на тази претенция в частичен размер, за периода 21.08.2019 г. – 01.12.2020 г.. Ответното дружество е оспорило наличие на основание за ангажиране на отговорността му, с оглед сключеното споразумение, съгласно което размерът на обезщетението обхващал и бъдещи предвидими такива от влошаване на здравословното състояние на ищеца, съгласно т.10 от ППВС № 4/1975 г., каквито предвидими вреди, към датата на подписване на споразумението, ответникът твърди, че са и процесните. В касационното производство не се оспорва наличието на ексцес в здравословното състояние на ищеца след сключване на споразумението, което изключва обезщетяването му за същия със споразумението. На основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД ответникът е възразил за съпричиняване на вредоносния резултат, предвид това, че мотоциклетът на ищеца не бил преминал годишен технически преглед, ищецът се движел с превишена скорост и не е реагирал своевременно на пътната ситуация, в който случай ответникът твърди, че вредоносният резултат би бил избегнат, дори с реално поддържаната и неразрешена за пътния участък скорост. Според вещите лица от СМЕ, при образното изследване на 28 и 30 март 2017 г. е установено ектопично натрупване на калций в меките тъкани около тазобедрените стави, по-изразено вляво, резултат от парализата на крайниците, но предпоставено и от генетичната предразположеност на ищеца. Тези изменения се наблюдават и около големите израстъци на бедрените кости и се наименоват „ осифициращ миозит„ , а в самите кости се наблюдава остеопороза. Извършената на 18.04.2017 г. оперативна интервенция представлява открито отстраняване / излющване / на колкото може по-голяма част от натрупванията на калций. Самата оперативна намеса нанася ятрогенна рана и предполага допълнително натрупване на калций, като всяка последваща намеса довежда до нова поява на осифициращ миозит. Вещите лица потвърждават причинната връзка между усложненията от счупването на пети шиен прешлен с компресия на гръбначния стълб, при ПТП от 26.05.2014 г. и процесните усложнения. Операцията от 18.04.2017 г., предпоставена от крайното ограничаване на пасивните движения на левия крайник, само временно подобрява, при това само пасивните му движения.Вещите лица установяват, че понастоящем ищецът се придвижва само с инвалидна количка, налице е абсолютен блокаж на двете тазобедрени стави и невъзможност за пасивни движения на долните крайници, като мускулатурата им е хипотрофирала. При разпит в открито съдебно заседание вещите лица поясняват, че всяка нова операция за ищеца е свързана с риск и по начало би донесла само частично и временно облекчение, каквото е настъпило, но вече отминало от операцията през 2017 г.. Предвид установения блокаж, към момента на прегледа от вещите лица, ищецът е в постоянна поза на сгънати крайници / седнало положение целодневно /. Тъй като краката не могат да бъдат изправени, лицето се поставя да легне в сгънато положение / свит / , не може да бъде обърнато по корем, което е предпоставка и за развитие на декубитуси. Разпитаният свидетел – майката на ищеца – твърди, че междувременно – през 2018 г. - е извършена идентична операция на дясната тазобедрена става, около която калцификатът бил с големина 20/6 см. и дори прозирал през кожата. Образуванията пречели ищецът да бъде вдигнат или облегнат в седнало положение, да се сгънат краката му. Твърди, че насрочили и нова операция, но я отложили поради пандемията от коронавирус / разпит от 02.07.2020 г. /, тъй като ищецът е сред уязвимите групи. Споделя заявено й от лекуващ хирург, че калцификатите са на места, през които минават кръвоносни съдове и всяка интервенция е много опасна, но наложителна, тъй като няма друг начин да се преодолее обездвижването. Свидетелката посочва, че след всяка от оперативните интервенции следва много труден период – с много болки, с нужда от постоянно раздвижване, чрез специални упражнения и масажи. Поради обездвижването раните от самите операции / „ страшно големи шевове „ / трудно заздравявали, тъй като ищецът не можело да бъде обръщан на страната на същите, постоянно се отваряли и уголемявали. Към момента / о.з. на 02.07.2020 г./ ищецът не може да се сгъне на 90 градуса, в инвалидната количка седи в полулегнало положение. Нуждае се от постоянно обръщане за подобряване на кръвообращението и избягване на декубитуси, но блокажът на ставите изключително затруднява това, както и провеждането на самата рехабилитация. Свидетелката споделя, че синът й не се чувства пълноценен и изпитва болки след всяка операция. Твърди, че калцификати са започнали да се образуват и на коленни и глезенна стави. Останалите заявени от ищцата обстоятелства касаят търпими от ищеца изначално ограничения , неудобства и страдания , съответно обезщетени. От заключението на САТЕ се установява, че причина за ПТП е навлизането на водача на застрахования автомобил / идвайки отляво - по перпендикулярна, спрямо улицата по която се е движел пострадалия, улица, предприемайки едновременно с това ляв завой, при което засича пострадалия, управляващ мотоциклет / - по начин и в момент, когато не е било безопасно, както и движението на мотоциклетиста с по-висока от разрешената, както и от съобразимата , за достатъчна да се избегне удара, макар над разрешената, скорост от 55 км./ч. – със 73 км./ч. . В постановеното срещу делинквента – Ц. С. Н. – решение по нак. дело № 3594/2015 г. на Пловдивски районен съд , е прието, че същата е нарушила чл. 5 ал. 1 т. 1, чл. 5 ал. 2 т. 1, чл. 25 ал. 1, чл. 37 ал. 1 изр. 1 и чл. 50 ал. 1 от ЗДвП. Последната разпоредба предвижда, че „ на кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство, водачите на пътните превозни средства от другите пътища са длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които се движат с предимство „ . В заключението е прието, че от момента на навлизане на автомобила на делинквента в кръстовището, реакцията на мотоциклетиста се е забавила с 1,4 сек., но ако е била своевременна , ударът би бил избегнат и при така поддържаната неразрешена за участъка скорост. Първоинстанционният съд е приел, че е налице ексцес в здравословното състояние на ищеца, изразяващ се в осифициращ миозит, блокирал изцяло пасивните движения на тазобедрените стави /пълен блокаж /, което влошаване е новонастъпило, съществено се отклонява от първоначалната прогноза за възстановяване и не е могло да бъде предвидено при подписване на споразумението на 01.03.2017г., но е в пряка причинна връзка с вредоносното събитие, поради което ответното дружество носи отговорност за обезщетяване на понесените от ищеца вреди. Независимо, че калцификации са установени и преди сключване на споразумението със застрахователя, съдът е акцентирал на обстоятелството, че конкретното им развитие, с реалното му съдържание няма данни да е било анализирано и предвидено при сключване на споразумението, след като не е типично усложнение след обездвижване, а усложнение при хора, предразположени към осифициращ миозит. В касационното производство ответникът не оспорва наличието на ексцес и не поддържа възражението си за обезщетяване на вредите от същия със сключеното споразумение. Съдът е приел за установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, в обем от 50 % , тъй като е управлявал мотоциклета с 23 км./ч. над разрешената, съгласно чл. 21 ал. 1 ЗДвП скорост, но и над съобразената, съгласно чл. 20 ал. 2 ЗДвП, при която ударът също би бил избегнат. За съпричиняването е отчетена и забавената реакция на мотоциклетиста. Въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца против решението в отхвърлителните части, е споделил приетото от първоинстанционния съд, досежно съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, в размер от 50 %, съгласно установения от САТЕ механизъм на ПТП.Приел е, че нарушенията на всеки от водачите – на лек автомобил „Ситроен„ и на пострадалия - е с еднаква тежест, тъй като избягването на което и да е от тях / отнемането на предимство от делинквента и движение със скорост над разрешената за пътния участък от ищеца / би предотвратило удара. При определяне обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът е отчел, че са налице претърпени от ищеца нови болки и страдания, вследствие възпрепятстване възможността с тазобедрените стави на пострадалия да се извършват дори пасивни движения и той да бъде поставян в седнало положение, да се изпъват краката му, да се премества лесно тялото му в лежащо положение, както и болки и страдания, вследствие извършената операция и затрудненията в процеса на възстановяване от причинените от нея оперативни рани – невъзможност да лежи на една страна, разрастване на декубитални рани и пр.. Всички тези увреждания , обаче, апелативният съд е коментирал като по-несъществени от тези, обезщетени със споразумението – пълната парализа на долните крайници и частичната на горните, тъй като не са основната причина за обездвижването, за появата на декубитуси и други / неуточнени от съда / последици. Така въззивният съд е споделил приетия от първоинстанционния съд справедлив размер на обезщетението от 80 000 лева и присъдим, с приспадане на съпричиняването, размер от 40 000 лева. Претенциите за обезщетяване на имуществени вреди са потвърдени в приетите от първоинстанционния съд размери, по – ниски от предявените единствено в резултат на съобразеното 50 % съпричиняване. По правния въпрос : По материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, са приложими задължителните за съдилищата постановки в т.II от ППВС № 4/1968 г., според които понятието справедливост по чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на конкретни обстоятелства, при съобразяване на общи - за определяне на обезщетенията за търпими от деликт болки и страдания при телесни увреждания - критерии, като характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, причинени физически и морални страдания, последици от уврежданията, вкл. в аспект възрастта на увредения, както и специфични за конкретната хипотеза критерии. Посочените задължителни за всички съдилища указания са възприети и доразвити във формирана по реда на чл.290 ГПК / в редакция преди ЗИД на ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г./ практика на ВКС. Според дадените разрешения от касационната инстанция, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички установени по конкретното дело обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост, при отчитане на икономически условия в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Няма основание даденото разрешение да не намира приложение спрямо обезщетяването на търпими болки и страдания от ексцес. По основателността на касационната жалба : При постановяване на атакуваното решение е допуснато отклонение от практиката по приложението на чл. 52 ЗЗД, което е довело до значително занижаване на претендираното от пострадалия ищец обезщетение. Макар да е изброил съобразими, като проявление на ексцеса, нововъзникнали увреждания и съпътстващите ги страдания за ищеца, въззивният съд не е оценил достатъчно тежестта на всяко от тях, в относимост към битовите неудобства и емоционалните страдания на ищеца, търпими от тези усложнения, нито е съобразил адекватно съдържанието на търпимите бъдещи физически страдания и неудобства, в аспект на неизбежните, периодично дължими операции за временно преодоляване негативните последици на осифициращия миозит , в обосноваване на справедлив, вкл. с оглед съобразимите обществени условия, размер на обезщетението. Съдът е изхождал от обстоятелството, че съществената причина за болките и страданията на ищеца е самото лишаване от активни движения на долните и частично на горните крайници, вероятно съобразявайки и липсата на чувствителност на същите вследствие на травмата. Недооценил е, обаче, обстоятелството, че прогресиращия осифициращ миозит е създал допълнителни значителни неудобства за ищеца, лишавайки го от и без това единствената останала му възможност да получи минимален комфорт за тялото си, чрез възможни пасивни движения с чужда помощ. Не е отчел, че възможните пасивни движения на крайниците, освен известно удобство за положението на тялото на ищеца, са били задължителни за обслужване на жизнените му и битови функции – макар с чужда помощ, за провеждане на необходимите пожизнено рехабилитационни процедури и за прилагането на превантивни мерки срещу получаваните от залежаването и от липсата на сензорни функции декубитални рани. Видно от показанията на свидетелката и заключението на СМЕ, оперативните интервенции водят до временни облекчения, а до следващата оперативна намеса ищецът неизбежно претърпява периоди на значителни неудобства от невъзможността да заема нужната за съответната ситуация или просто удобна поза. Съдът не е отчел неудобството и болките от получаваните вследствие оперативните интервенции рани, продължителното им заздравяване, препятстващо свободното обръщане на тялото, което пък се явява предпоставка за развитието на декубитуси. Не е отчел, че ограничаването / а към момента на прегледа от вещите лица – пълния блокаж на ставите, в поза на свити крайници, в която ищецът преживява денонощно / съществено препятства ежедневния му, макар със съществени ограничения , бит и социалните му контакти / свидетелката сочи, че не може да бъде поставен в нормална поза в инвалидната количка, с която единствено се придвижва / и неминуемо е причина за споделеното от свидетелката чувство за непълноценност, особено в аспект на младата възраст на лицето. Нещо повече, именно в хипотеза, в която единствената възможност за облекчаване живота на пострадалия и поддържане на физиологичните му функции, е използване пасивните движения на крайниците му, за осигуряване възможност за придвижване, за заемане на удобна поза и за извършване на хигиенни и рехабилитационни процедури, ограничаване на тези пасивни движения до степен на пълното им компрометиране предполага търпими от ищеца значителни емоционални страдания и дискомфорт, които не могат да се квалифицират като „по-несъществени“, спрямо пряко търпимите от увреждането и лишили ищеца от активни движения на крайниците и сензорна сетивност увреди. Параплегията не предполага възстановяване, а единствено облекчаване на състоянието по всички възможни начини, каквито начини ексцесът в здравословното състояние на ищеца препятства. В този смисъл и като се съобрази, че облекчаването на страданието на ищеца в причинност с ексцеса е възможно само оперативно, временно и непълно, съпътствано е с болки, значителен риск и с утежняване на ситуацията по ежедневното му обгрижване и е неминуемо свързано за същия с притеснения, неудобства и морално страдание, в аспект и на безперспективността и пожизнеността на тази ситуация спрямо младата възраст на ищеца, настоящият състав намира , че определеният от въззивния съд размер на обезщетението от 80 000 лева е крайно неадекватен. Кореспондиращ с обществената представа за справедливост се явява пълния претендиран размер от 200 000 лева, вкл. съобразно социално - икономическите условия към момента на проявление на ексцеса в здравословното състояние на ищеца. Основателен е и касационният довод за неправилно определен размер на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия. Видно от решение по нахд № 3594/2015 г. на Районен съд – Пловдив , което гражданският съд е длъжен да съобрази, съгласно чл. 300 ГПК , делинквентът е признат за виновен в нарушение на пет разпоредби на ЗДвП и основно - за отнето предимство на ищеца, докато единственото нарушение на последния е управлението на мотоциклета с неразрешена за участъка скорост - 73 км./ч., спрямо разрешената - 50 км./ч.. Макар да е способствало настъпването на ПТП, управлението на мотоциклета с неразрешена за участъка скорост не би могло да се възприеме с равна на нарушението на делинквента тежест. Навлизането на делинквента на пътя с предимство по начин и към момент, несъобразени с движението на ищеца по същия, което делинквентът е имал обективната възможност да установи, е първопричина за настъпилото ПТП, доколкото без наличието му придвижването на ищеца с неразрешена за участъка скорост не би създало проблем. Във формираната от касационна инстанция практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД и в частност - за определяне съотношението на приноса на делинквент и пострадал - последователно се приема, че от значение е съотношението между броя и тежестта на извършените от всеки от двамата нарушения на правилата на движение, в причинност с ПТП, като подлежат на преценка конкретните условия, при които е реализирано ПТП и спрямо същите - кой от съпричинилите вредоносния резултат е имал по-голяма възможност да предотврати същия / така в решения по т.д. № 1846/2021 г. на ІІ т.о., т.д. № 3540/2013 г. на І т.о. на ВКС и др ./ . Следователно, от значение е и поведението на кой от тях е първопричина и обуславящо, респ. на кой от тях - обусловено, поради което и само по себе си не би било вредоносно. Видно е, че в настоящия случай, имайки пълната видимост към ищеца и ако би съобразил местоположението и скоростта му на придвижване, водача на увреждащото МПС е могъл, а и е бил длъжен да го пропусне, като движещ се по път с предимство. Не може да се приеме тезата на ответника, че с оглед приближаването на кръстовище ищецът е следвало да съобрази скоростта си с разположението на лекия автомобил на делинквента, спрял на пътя без предимство, към който е имал видимост, в качеството му на „предвидимо препятствие„, съгласно чл. 20 ал. 2 изр. първо ЗДвП. Негово задължение е да спазва предвидената за пътния участък скорост, която би имал задължение да коригира, но в хипотезата на чл. 20 ал. 2 изречение второ от ЗДвП, според който задължение на водачите е да намалят скоростта или да спрат при необходимост, ако възникне опасност, различна от предвидимото препятствие по предходния текст, т.е. да реагират при внезапна и непредвидима ситуация, каквато е възникналата в случая, но едва с навлизането на автомобила на делинквента в кръстовището. Забавата на моториста / от 1,4 сек. / да реагира на опасността, считано от този именно момент, не би могла да се съобрази като самостоятелно нарушение, тъй като по същество би дублирала нарушението на разрешената за участъка скорост, която, ако би била поддържана, би била достатъчна да се избегне удара. Законодателят не въвежда конкретни параметри за своевременност на реакцията на водачите на МПС, като именно възприетата за съответния участък разрешена скорост, наред със законоустановени и други, специфични задължения , в зависимост от конкретната пътна обстановка, са коректив на проявлението на този субективен, с оглед личността и уменията на отделния водач, фактор. Увреждащият автомобил не е предвидимо за пострадалия препятствие, като спрял на пътя без предимство, на позиция преди кръстовището, тъй като обективно не е в траекторията на движение на ищеца. С навлизането му в кръстовището е налице хипотезата на чл. 20 ал. 2 пр.второ ЗДвП, като с избора на завишена, спрямо разрешената скорост, пострадалият се е поставил в невъзможност да неутрализира опасността. В съответствие с преждеизложеното, не може да се сподели приетото от въззивния съд равно съпричиняване, като настоящият състав определя принос на пострадалия от 20 % / аналогично в решения по т.д. № 1199/21 г. на ІІ т.о. – 20 % и т.д. № 3540/2013 г. на І т.о. – 10 % , за принос, изразяващ се в съществувала за пострадалия техническа възможност да избегне удара, т.д.№ 1117/2009 г. на ІІ т.о. – 25 % за принос, изразяващ се в предприета неадекватна спасителна маневра / . Предвид така приетото и прилагайки 20 % съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, съгласно чл. 51 ал. 2 ЗЗД , дължимото на ищеца обезщетение за търпими , считано от 18.04.2017 г. и доживотно неимуществени вреди, в причинност с ексцес от увреждането при ПТП от 26.05.2014г. , настъпило по вина на водача на застрахован, по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите при ответното дружество, лек автомобил , възлиза на 160 000 лева , респ. следва да се присъди допълнително такова от 120 000 лева, ведно със законната лихва от 18.04.2017 г. до изплащането му. Въззивното решение следва да се отмени частично и досежно претенцията за обезщетяване на имуществени вреди от обезщетение за ползвана чужда помощ / болногледач и придружител/, за периода 18.04.2017 г. - 20.08.2019 г. / до исковата молба /, отхвърлена частично единствено с оглед отчетеното съпричиняване от 50 % . С оглед приетите 20 % следва да бъде присъдено допълнително обезщетение до размера на общата сума от 44 800 лева или допълнително сума от 16 800 лева. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. Л. Г. допълнително адвокатско възнаграждение за първа и адвокатско възнаграждение за въззивна и касационна инстанции, съобразно обжалваемия интерес по всеки от двата иска – обект на касационен контрол, предпоставящ приложението на чл. 7 ал. 4 т. 4 / по иска за обезщетение на имуществени вреди – обжалваем интерес от 28 000 лева / и т. 5 / обезщетение за неимуществени вреди – обжалваем интерес от 160 000 лева / от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и пропорционално на постигнатия правен резултат – присъдени допълнително 16 800 лева по първия и 120 000 лева по втория иск , както следва : допълнително лева 2 241, 36 лева за първа и по 4 369,50 лева за въззивна и касационна инстанции или общо сумата от 10 980,36 лева. Съобразно отхвърлена част от касационната жалба ищецът следва да заплати на ответното дружество сумата от 1 250 лева – понесени разноски от заплатено адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати държавна такса за касационното производство, в размер на 2 736 лева, 2736 лева държавна такса за въззивна и допълнителни 2 104,87 лева – държавна такса за производството в първа инстанция или общо сумата от 7576,87 лева, както и допълнително разноски , първоначално платени от бюджета , в размер на 201,77 лева. Съответно, следва да се отмени въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното, за осъждане ищеца да заплати на ответното дружество разноски над сумата от 1 272,80 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 95/25.02.2022 г. по т.д.№ 862/ 2021 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която потвърждава решение № 260285/29.06.2021г. по т.д. № 740/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за отхвърляне на предявения по реда на чл. 226 ал. 1 КЗ /отм./ иск на Л. П. А. срещу ЗД „ БУЛ ИНС “ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ексцес, в причинна връзка с увреждането на ищеца при ПТП от 26.05.2014 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил , за разликата над 40 000 лева и до размера от 160 000 лева, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, с правно основание чл. 226 ал. 1 КЗ / отм. / , за присъждане на обезщетение за имуществени вреди - за полагани за ищеца грижи от трети лица / болногледач и придружител /, за периода 18.04.2017 г. – 20.08.2019 г., за разликата над сумата от 28 000 лева и до размера от 44 800 лева, както и в частта по присъдени с първоинстанционното решение в тежест на Л. П. А., дължими на ЗД „ Бул Инс„ АД разноски над размера от 1 272,80 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс„ АД да заплати на Л. П. А., на основание чл. 226 ал. 1 КЗ / отм. / допълнително обезщетение за неимуществени вреди от ексцес в здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в тежък осифициращ миозит на двата мускула Илиопсоас ,в причинна връзка с увреждане от ПТП на 26.05.2014 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил, в размер на 120 000 лева / окончателен размер на присъденото обезщетение – 160 000 лева / , ведно със законната лихва върху същата сума от 18.04.2017 г. до окончателното й изплащане , както и допълнително обезщетение за имуществени вреди – за полагани за ищеца грижи от трети лица , за периода 18.04.2017 г. – 20.08.2019 г., в размер на 16 800 лева / окончателен размер на обезщетението за имуществени вреди – 44 800 лева /. ОСЪЖДА ЗД „ Бул Инс „ АД , на основание чл. 38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 от ЗАдв. вр. с чл.7 ал.2 т.4 и т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. Л. Г. Г. - АК Перник, личен номер [ЕГН], адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Л. А. във всички инстанции, в общ размер от 10 980,36 лева. ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс „АД да заплати допълнителна държавна такса за първа и държавни т акси за въззивна и касационна инстанции, в общ размер от 7576,87 лева, както и допълнително разноски , платени от бюджета в първоинстанционното производство , в размер на 201,77 лева. ПОТВЪРЖДАВА решение № 95/25.02.2022 г. по т.д.№ 862/2021 г. на Пловдивски апелативен съд в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА Л. П. А. , на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК , да заплати на ЗД „ Бул Инс „ АД разноски за касационна инстанция, в размер на 1 250 лева - платено адвокатско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: