Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№68

София, 13.02.2020 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2827 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Т. чрез пълномощника му адвокат Р. К. против решение № 2885 от 19.04.2019 г., постановено по гр.д. № 5441 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № I-31-183020 от 31.07.2017 г. по гр.д. № 52053/2012 г. на Софийски районен съд, 31-ви състав за уважаване на предявения от Р. И. В. починал на 5.09.2017 г., в чиито права са конституирани наследниците му по закон М. К. В. и Р. Р. В./ против Р. И. Т. иск с правно основание чл.109 ЗС вр. чл.52 ЗС за премахване на насаждения, намиращи се в имота на ответницата с идентификатор № *** в [населено място], [улица], до общата граница с имота на ищеца, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, с идентификатор № *** в [населено място], [улица], в нарушение на изискванията за спазване на нормативно установените разстояния между съседни имоти, както следва: смърч, засаден на 1.55 м. от оградата с височина над 9 м.; смърч, засаден на 1.50 м. от оградата с височина 8 м.; туя, засадена на 0.45 м. от оградата; туя, засадена на 0.70 м. от оградата с височина над 7 м.; туя, засадена на 0.65 м. от оградата с височина над 5 м.; бор, засаден на 3 м. от оградата с височина над 15 м.; синя слива, засадена на 1.75 м. от оградата с височина над 5.50 м.; смърч, засаден на 0.75 м. от оградата с височина над 3 м.; ела, засадена на 0.95 м. от оградата с височина над 7.50 м.; поредица от гъсто засадени туи от порядъка на 20-30 на брой, чиято височина варира от 2 до 3 м., засадени на разстояние от 0.50 – 0.70 см. от оградата, както и за премахване на увивно декоративно растение в частта, в която то навлиза в имота на ищеца над общата ограда с имота на ответницата, като оградата е отразена на скица на имотите, приложена на л.96-97 от делото, приподписана от съда и неразделна част от решението
М. К. В. и Р. Р. В. са подали чрез пълномощника си адвокат А. И. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който считат, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
Въззивният съд е констатирал, че в жалбата на ответницата са оспорени всички елементи от фактическия състав на чл.109 и чл.52 от ЗС, с изключение притежанието на правото на собственост на страните върху двата имоти, но е спорно дали материализираната на място подпорна стена с дървена ограда над нея съвпада с общата регулационната граница между тези два имота.
Разглеждайки доводите на жалбоподателката, е приел за неоснователно оплакването за нарушение по чл.22, ал.1, т.6 от ГПК- сочещ на основание за отвод на съдията поради предубеденост, тъй като са свързани с извършване от съдията на процесуални действия по отстраняване нередовност на исковата молба и разпределяне на доказателствената тежест, които са относими към другите оплаквания в жалбата - за недопустимост и неправилност на решението, поради което не могат да обосноват самостоятелно наличие на основание за отвод на съдията.
За неоснователно е прието и оплакването за недопустимост на решението, тъй като още от съдържанието на исковата молба е ясно, че ищецът търси защита на правото си на собственост, нарушено с наличието на засадени в съседния имот, собствен на ответницата, дървета и др. растения в нарушение на нормативноустановеното отстояние от оградата, разделяща двата имота, като е поискал те да бъдат преместени, ев. премахнати, като в изпълнение на указания на съда по чл.129, ал.2 ГПК, с молби в сроковете по чл.129, ал.2 ГПК от 20.11.2012 г., 13.02.2014 г. и 21.03.2016 г. ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба, касаещи обстоятелствата и петитума относно дърветата и др.растения, които иска да бъдат премахнати. В исковата молба ищецът излага твърдения и петитум, а в задължение на съда е да определи правното основание на иска и приложимия материален закон, поради което позоваването от ищеца с исковата молба на др. подзаконови нормативни актове не води до нейната нередовност, след като същият ясно е заявил, че ответницата е засадила дървета и др. растения на разстояние по-малко от нормативноустановеното за това от разделящата ги ограда, и иска тяхното премахване, което е достатъчно за квалифициране на иска като такъв по чл.109 вр. чл.52 от ЗЗС. Както с исковата молба, така и със следващите две уточнителни молби ищецът изрично е посочил, че е затруднен - поради липсата на ясна видимост към имота на ответницата и на знания относно дървесните видове, да посочи точно броя и вида и разположението на дърветата и др. растения в имота на ответницата, които са предмет на иска, въпреки това с молбата си от 13.02.2014 г. е представил и скица, на която е обозначил къде се намират те и от какъв общ вид са. Необходимостта от специални знания в случая е била налице, при което в съответствие със закона първоинстанционният съд е допуснал служебно агрономическа експертиза и е определил нейната задача, на разноски на ищеца /аналогично такова задължение би имал и въззивния съд с оглед разясненията по т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№ 1/2013 г./. След приемане на агрономическата експертиза на ищеца не са били дадени изрични указания по чл.129, ал.2 ГПК да конкретизира петитума на иска съобразно събраното доказателство /експертизата/, но това той е направил сам с молбата от 21.03.2016 г., препис от която е бил връчен на ответната страна в открито съдебно заседание пред СРС на 6.04.2016 г. и съдът е допуснал уточнението на исковата молба по смисъла в тази молба. Ето защо не е налице основание за преценка, че исковата молба е останала нередовна въпреки указанията на СРС, нито че първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум.
Разпределението на доказателствената тежест първоинстанционният съд е направил за първи път с определението от 23.02.2016 г. когато е отменил дадения ход по същество на делото и е допълнил доклада си по чл.146 от ГПК, при което оплакването за улесняване на ищеца се явява неоснователно. Едва от датата на обявяване на това допълнение към доклада в откритото съдебно заседание на 6.04.2016 г. за страните текат срокове за ангажиране на доказателства, при което всички представени преди това и на това заседание доказателства не са преклудирани. Още с исковата молба ищецът е изложил твърдение, че оградата разделя двата имота. Ответницата прави възражение, че оградата не е на регулационната линия. Ангажираните от ищеца писмени доказателства - констативен протокол № 1/94-Р-275 от 9.03.2012 г. от комисия на СО-р-н Панчарево сочи, че подпорната стена между двата съдени имота е на регулационната линия между тях - между УПИ *-* на ответницата и УПИ *-*на ищеца, както на нарисуваната скица по протокола, така и в текста му, тъй като е констатирано, че ответницата е изградила допълващо застрояване на регулационната линия между двата имота /навес 1 и второстепенна постройка 2/, което подлежи на премахване като с неподходящо местонахождение. Този констативен протокол е представен още с исковата молба и в последствие с молба от 13.01.2016 г. от ищеца, има официален характер, изхожда от държавен орган в кръга на службата му, удостоверителната му стойност не е оспорена в процеса от ответната страна, при което направеното от ответната страна възражение, че подпорната стена, над която е изградена дървена прогледна ограда, не е на регулационната линия, е нейно защитно възражение, изключващо правото на ищеца, и доказването на този факт е в нейна доказателствена тежест. Противно доказване на разминаване на регулационната граница с подпорната стена в процеса не е направено. Обратно, свидетелите, ангажирани от ответната страна установяват, че между двата имота има ограда, която е подпорна стена с дървена неплътна конструкция. Ответницата е направила извънсъдебно признание с възражение до кмета на СО-р-н Панчарево вх.№ 9.05 .2012 г., че като собственик на УПИ *-* от кв.*, в.з..Б., е закупила от собственици на УПИ *-*, част от имота им, който тангира с изградения в техния имот подпорна стена с височина около 170 см., и тя изградила върху подпорната стена прогледна ограда, като от закупуването на имота през 1997 г. полагала усилия да го облагороди, като засадила ценна дървесна растителност, декорирала съществуващата ограда, и направила открит навес и маломерна постройка до подпорната стена. Ответницата е признала в процеса, че е собственик на имот с идент. № *** /молба от 10.05.2016 г. на л.220 от делото на СРС/, който е идентичен с УПИ *-* от кв.*, [населено място], събрани са и писмени доказателства за собствеността на ответницата върху този имот. По тези съображения въззивният съд е приел, че наличната на място подпорна стена с дървена ограда над нея е изградена на регулационната граница между двата съседни имота на страните по делото. Счел е, че приетата от първоинстанционния съд СТЕ не следва да обсъжда, тъй като макар допускането й да е законосъобразно, събирането й е в нарушение на чл.76 ГПК и при липсата на основание разноските за нея да се възлагат на бюджета на съда.
Софийски градски съд е изложил съображения и че не е налице недопустимост поради наличие на друг ред за защита. Събраните по делото доказателства, вкл. и агрономическата експертиза, не установяват, че между дърветата и др.растения, предмет на спора, засадени в имота на ответницата, има такива растителни видове, които да са под особената закрила на закона - на ЗОСИ, чл.34, или за които да е приложим чл.19 от Наредба № 1 от 1993 г. за опазване на озеленените площи и декоративната растителност, вр. чл. 165, ал. ППЗТСУ (отм.) - дъб, топола, липа, бряст, орех, кестен, бреза, ясен, бор, смърч, ела и др. и пар.20, т.2 от ДР на ЗУТ. Нито едно от дърветата не е сред тези по чл.34 ЗОСИ, а за наличните в имота на ответницата смърчове и бор, предмет на иска, не е доказано да са били картотекирани съгласно реда по чл.15-18 от Наредба № 1/1993 г., при което за тях поради липсата на картотекиране, не се прилага чл.19, ал.1 от същата Наредба. Ето защо защита на ищеца е допустима с иска по чл.109, вр. чл.52 ЗС. В този смисъл впрочем е и разпоредбата на чл.26 от посочената Наредба 1/1993 г. По тези съображение са счетени за неоснователни оплакванията по въззивната жалба в тази насока за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон.
За неоснователно е прието и възражението на ответницата, че не тя била засадила процесните дървета и др.растения. Самата ответница е направила с възражението си от 9.05.2012 г. / на л.171 от делото на СРС/ до СО-рн.Панчарево. признание, че след придобиване на имота е започнала да засажда дървета и др.растителност. Но дори и да не ги е засадила тя самата, съгласно закона от значение е само факта на тяхното съществуване на място в имота на ответницата и то на разстояние по-малко от изискуемото по чл.52 ЗС, поради което противоправно от гледна точка на закона е поддържането/съществуването на това състояние. По делото е установено от приетата агрономическа експертиза, вкл. изслушване на вещото лице в откритото съдебно заседание пред СРС на 11.11.2015 г., че разположението на описаните в експертизата дървета съвпада с разположението им в имота на ответницата в скицата на ищеца /тази на л.96, представляваща неразделна част от решението/. Описаните в агрономическата експертиза дървета и др. растителни видове са и предмет на иска. Те са разположени на разстояние от разделящата двата съседни имота ограда, което е по-малко от изискуемото с чл.52 ЗС. Позовавайки се, на т.3 от ТР № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС и решението на релевантни правни въпроси, дадени с решение № 60 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 7375/2013 г., Г.К., ІІ г. о. на ВКС, въззивният съд е приел, че преценката, дали е налице непозволено препятстване пред упражняване собственическите правомощия на съседа е конкретна за всеки отделен случай с оглед вида на съответните действия и състоянието на съседните имоти, като общо правило. Наред с това обаче законодателят е уредил в чл.52 ЗС и точно определено по своето съдържание ограничение на собствеността, като е забранил да се посаждат дървета до имота на съседа на по-малко разстояние от 3 метра за високите дървета, 1,5 метра за средните и 1 метър за ниските. За разлика от общото ограничение на чл.50 ЗС, това ограничение е в нормативно определени граници, чието нарушаване обуславя неоправдани пречки за използване на съседния имот, и следователно, когато отстоянието не е спазено, собственикът разполага с правно признатата възможност посредством иска по чл.109 ЗС да постигне премахване на така създаденото противоправно състояние, без да е необходимо да доказва, дали и с какво посадените в съседния имот дървета пречат на спокойното упражняване на правата му. По тези съображения е прието за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че дърветата не пречели на ищеца да упражнява правото си на собственост. Изложени са съображения, че предвидените отстояния на засаждане на високите дървена е именно с цел да се осигурят санитарно-хигиенните условия и изискванията за огряване от слънцето на съседните имоти, според чл.94, ал.2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, и самия факт на нарушаването на минималните отстояния, поради естеството на нарушението на санитарно-хигиенни правила и норми, установени в закона за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение, сочи, че създава пречки на съседа да ползва пълноценно имота си / в този смисъл и т.3 от ТР № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Д. между двата съседни имота в случая не оправдава тезата на ответницата, тъй като височината на бора биологично е до 40 м., към момента на експертизата е над 15 м., и дори сега вече преодолява денивелацията от 1,5 м. на подпорната стена и дървена ограда над нея, и максимално допустимата височина и на строителството в съседния имот на ищеца /която е еднаква с тази в имота на ответницата/, отредени за нискоетажно вилно строителство /съгласно констативен протокол № 1/94-Р-275 от 9.03.2012 г. от комисия на СО-р-н Панчарево/, т.е. застрояване на не повече от 10 м. до кота било, съгласно приложение към чл.3, ал.2 от Общ устройствен план на Столична община правила и нормативи за устройство и застрояване.
Релевантната височина на дървото при определяне на дължимото съгласно чл.52 ЗС отстояние от имота на съседа, по смисъла на закона това е височината, до която достига съответният дървесен вид. Този извод следва от самата формулировка на посочената разпоредба, която забранява "посаждане" на дървета на разстояния, по-малки от нормативно установените, от съседния имот. Кои дървета за високи, средни и ниски е посочено в чл.94, ал.2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони - високи дървета са тези с височина над 5,0 м., средни - с височина до 5,0 м. и ниски - с височина до 2,5 м. Като се имат предвид така установените нормативни критерии за определяне на дърветата като високи, средни и ниски /включително по смисъла на чл.52 ЗС/, забраната за посаждането им на определено разстояние от имота на съседа има предвид височината на съответния дървесен вид. В случая всички процесни дървета и дървесни видове, с изключение на лиановидното растение от рода на лигиструм, са с височина са над 5 м., при което се определят като високи и би трябвало да са на не по-малко от 3 м. от границата със съседния имот на ищеца. По отношение на един от боровете, който според агрономическата експертиза е на разстояние 3 м. от центъра на подпорната стена до кората на бора, въззивният съд е приел, че също не е налице изискуемото отстояние от поне 3 м., защото е счел, че разстоянието от 3 метра се определя от средата на подпорната стена до центъра на бора. Този извод се налага от самия текст на чл.52 от ЗС, предвиждащ забрана за посаждане на дърветата на разстояние, не по-малко то посоченото в него, т.е има се предвид разстоянието към момента на посаждането им, т.е центъра на дървото определя посаждането, а не външния му диаметър, който се увеличава при растежа, и като променлива величина не може да е меродавен критерий за определяне на законоизискуемото разстояние. Аргумент за това разсъждение е и изложеното в решение № 60 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 7375/2013 г., Г.К., ІІ г. о. на ВКС, сочещо че меродавно за височината на дървото е възможната негова максимална такава според вида, а не според моментното му състояние в хода на делото или при посаждането му. Или единствен меродавен критерий е центъра на дървото, който определя и мястото при засаждането му, а в случая с този бор то е на 3,15 м. от разделителната линия между двата имота до центъра на бора.
Неоснователно е счетено оплакването за недопустимост и неяснота на решението относно поредицата от гъсто засадени туи 20-30 на брой, тъй като растителният вид е ясно индивидуализиран, разположението на тези туи е ясно посочено с местонахождение и разстояние от оградата, вкл. и на скицата на л.96, неразделна част то решението, също и признака им на групираност-поредност. Невъзможността да се определи точният им брой от експертизата не води до порок на решението.
Неоснователно е оплакването с въззивната жалба относно лиановидното растение, тъй като съдът е разпоредил ответницата да премахне само в тази част, която навлиза в имота на ищците над общата ограда, а не изцяло, което решение съответства на аналогично разрешение относно клоните и корените на дървета, навлизащи в съседен имот съгласно чл.52, изр.второ от ЗС. Агрономическата експертиза, която не е оспорена относно отразеното в нея за видовете дървесни и растителни видове и тяхното местоположение, сочи, че това растение се е разпростряло по цялата дължина на разделящата имоти ограда и на 1,5 навътре в имота на ищците като козирка. Следователно подлежи на премахване в частта, която навлиза в имота на ищците, както правилно е отсъдил първоинстанционния съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката счита, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по въпроса „доколко констатирано нарушение на нормите за отстояние на дървета от имота на собственика-ищец по чл.52 ЗС безусловно съставлява неоснователни действия по смисъла на чл.109 ЗС, водещи до ограничаване на правото на собственост или следва ищецът да докаже конкретно пречките за упражняване на това право“ въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по т.д. № 4/205 г. на ОСГК на ВКС, т.3, съгласно което тълкуване по за уважаване на иска с правна квалификация чл.109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право.
Соченото противоречие с практиката на ВКС не е налице. Смисълът на даденото от ВКС тълкуване е изяснен в мотивите към т.3, според които понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Като един от примерите за такава хипотеза са посочени случаите, когато действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Именно с точния смисъл на даденото тълкуване се е съобразил въззивния съд, приемайки че е ограничението по чл.52 ЗС е в нормативно определени граници, чието нарушаване обуславя неоправдани пречки за използване на съседния имот, и следователно, когато отстоянието не е спазено, собственикът разполага с правно признатата възможност посредством иска по чл.109 ЗС да постигне премахване на така създаденото противоправно състояние, без да е необходимо да доказва, дали и с какво посадените в съседния имот дървета пречат на спокойното упражняване на правата му.
При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторката поставя въпросите:
1) трябва ли, ако в хода на делото, образувано по иска, квалифициран по чл.109 във вр. с чл.52 ЗС, е безспорно установено, че засадените дървесни видове в имота на ответника представляват дълготрайна декоративна растителност по смисъла на закона, съдебното производство да бъде прекратено, поради необходимостта от прилагане на нормата на специалния закон, обективирана в разпоредбата на чл.63, ал.2 ЗУТ, респ. искът да бъде отхвърлен на това основание; 2) трябва ли дървесна растителност, представляваща безспорно декоративна такава по смисъла на чл.165, ал.1 ППЗТСУ-отм. и приетите по делото доказателства, да бъде задължително картотекирана по реда на чл.15 и сл. от Наредба № 1/1993 г., за да с9е приложи чл.63, ал.2 ЗУТ, респективно липсата на картотекиране, което е задължение на административния орган по Наредба № 1/93 г. дерогира ли приложението на чл.63, ал.2 ЗУТ, която норма е от по-горен акт съобразно нормативната йерархия;
3) трябва ли, ако в хода на делото, образувано по иска, квалифициран по чл.109 във вр. с чл.52 ЗС, е безспорно установено, че засадените дървесни видове в имота на ответника представляват дълготрайна декоративна растителност по смисъла на чл.63, ал.2 ЗУТ във вр. с чл.115, ал.1 ППЗТСУ, за да вземе решение съдът за премахване на дълготрайните декоративни дървета, да е събрана по делото санитарна експертиза за всеки отделен вид;
4) следва ли, ако в хода на делото, образувано по иска, квалифициран по чл.109 във вр. с чл.52 ЗС, е безспорно установено, че засадения дървесен вид в имота на ответника е на предвиденото от закона минимално допустимо отстояние, да бъде постановено, да бъде постановено премахването му с аргумент бъдещото му израстване;
5) длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви по тях /обоснован с липсата на мотиви по доводите за приложението на чл.63, ал.2 ЗУТ/
6) допустимо ли е произнасяне на осъдително решение с неясен и неиндивидуализиран диспозитив.
Въпроси 1, 2, 3 и 5 са свързани с тезата на касаторката /с която е обосновано и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение/, че се иска премахване на дървесни видове, представляващи дълготрайни декоративни растения, за което законодателят е предвидил специален ред, определен в чл.63, ал.2 ЗУТ. Изпълнението на тази процедура е следствие от волята на законодателя, който е приел, че характеристиките на тези дървесни видове обуславя осигуряването на нормативна закрила при иницииране на процедура за премахването им. Целта на закона налага извода, че този специален административен ред предхожда приложението на общата норма на чл.52 във вр. чл.109 ЗС. Разпоредбата на чл.62 ЗУТ е императивна и намира приложение и за имот частна собственост /решение № 1103/14.11.2006 г. по гр.д. № 1069/2005 г., ВКС, IV-Б г.о./. Съобразявайки посочената правна рамка и смисъла на приложимите за казуса правни норми, СГС е следвало два обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси. От една страна нормата на чл.63, ал.2 ЗУТ е приложима, когато се иска отсичане или изкореняване на дълготрайни декоративни дървета и дървета с историческо значение, а в случая съдът не е постановил отсичане или изкореняването на процесните дървета, а премахването им от мястото, на което се намират на недопустимо съгласно чл.52 ЗС отстояние от съседния имот, което ответницата може да изпълни и като премести дърветата. От друга страна приетата след влизане в сила на ЗУТ Наредба за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на Столична община въвежда задължение за собствениците да опазват и поддържат в добро състояние намиращата се в имотите им растителност /чл.41, ал.1/, като чл.48, ал.1 и 2 предвижда, че споровете, при липса на съгласие между собствениците за изкореняване или отсичане на дървета, намиращи се на отстояние от съседен чужд имот, по-малко от допустимото от закона, се решават по съдебен ред /аналогичен е и чл.26 от Наредба № 1 от 10.03.1993 г. за опазване на озеленените площи и декоративната растителност, на която се позовава касаторката/, а по административен ред се разрешават искания за отсичане на корени или клони на дървета, преминаващи в съседен имот. Посочената нормативна уредба ясно урежда случаите, в които е приложим административния ред, поради което не е необходимо тълкуването й при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по шестия въпрос, свързан с довода за недопустимост на решението в частта, с която е постановено премахване на поредица от гъсто засадени туи от порядъка на 20-30 на брой, чиято височина варира от 2 до 3 м., засадени на разстояние от 0.50 – 0.70 см. от оградата, доколкото решението съдържа ясна и точна индивидуализация на задължението на ответницата, а именно да премахне всички дървета от посочения вид, намиращи се на посоченото разстояние от оградата, засадени в редица и с посочената височина.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия поставен въпрос в частта, с която е постановено премахване на бор, засаден на 3 м. от оградата с височина над 15 м. по четвъртия поставен въпрос. По този въпрос да се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но доколкото същият е обоснован с довода, че съдът е уважил иска, макар да е приел, че дървото е на разстояние 3.15 м., то касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с цел преценка доколко извода на съда, че следва да се премахне дърво, посадено на допустимо съгласно чл.52 ЗС отстояние съответства на практиката на ВКС по т.3 на Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по т.д. № 4/205 г. на ОСГК на ВКС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2885 от 19.04.2019 г., постановено по гр.д. № 5441 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № I-31-183020 от 31.07.2017 г. по гр.д. № 52053/2012 г. на Софийски районен съд, 31-ви състав за уважаване на предявения от Р. И. В. починал на 5.09.2017 г., в чиито права са конституирани наследниците му по закон М. К. В. и Р. Р. В./ против Р. И. Т. иск с правно основание чл.109 ЗС вр. чл.52 ЗС за премахване на насаждения, намиращи се в имота на ответницата с идентификатор № *** в [населено място], [улица], до общата граница с имота на ищеца, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, с идентификатор № *** в [населено място], [улица], в нарушение на изискванията за спазване на нормативно установените разстояния между съседни имоти само в частта относно бор, засаден на 3 м. от оградата с височина над 15 м.
Указва на Р. И. Т. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията или на съдията-докладчик при изтичане на срока.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: