Р Е Ш Е Н И Е № 83 София, 14 февруари 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети февруари 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 116/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по жалба на защитника на подсъдимите А. Т. Ю. и Т. Р. Ю. срещу нова въззивна присъда, постановена по ВНОХД № 329/2011 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград. В жалбата се изтъкват доводи за наличие на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК предвид допуснати съществени нарушения на процесуалния закон /чл. 14,16 и 18 от НПК/ при анализа на доказателствата от въззивната инстанция, както и неправилен отказ на същата да приеме, че са налице предпоставките на чл. 9 ал.2 от НК. Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимите. С присъда № 4435/07.06.2011 г. по НОХД № 553/2011 г. Благоевградският районен съд е признал подсъдимите А. Т. Ю. и Т. Р. Ю. за невиновни в това, на 29.11.2010 г. в местността „П. глава” в землището на с.Церово , общ. Благоевград в съучастие като съизвършители да са отнели чужди движими вещи – 5,50 метра съобщителен кабел тип ТЗБ12х4х0,9 на обща стойност 44,60 лева чрез използването на технически средства и МПС от владението на Р. М. Г. – началник на ДНФ към МО – София – поделение 28870, без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвоят, като деянието е останало недовършено по независещи от тях причини, поради което и на основание чл. 9 ал.2 от НК ги е оправдал по обвинението по чл. 195 ал.1 т.4 пр.1 и 2 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 18 ал.1 от НК. С въззивна присъда № 381/04.11.2011 г., постановена по ВНОХД № 329/2011г., Благоевградският окръжен съд е отменил първоинстанционната такава и е признал двамата подсъдими за виновни по обвинението, като на осн. чл. 55 ал.1 т.1 от НК е осъдил всеки от тях на наказание по три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за срок от три години. В съдебно заседание пред ВКС защитата на подсъдимите поддържа жалбата като сочи, че обвинителният акт не отговаря на критериите да постави началото на съдебното производство, че въззивният съд не е направил пълен анализ на доказателствата, както се изисква от чл. 305 ал.3 от НПК, че обвинението не е доказано, тъй като не е установен точния размер на инкриминирания кабел, както и че не е идентифициран лекия автомобил, който е инкриминиран като послужил за извършване на престъплението. Алтернативно излага съображения за оправдаване на подсъдимите на основание чл. 9 ал.2 от НК. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди аргументите на страните и провери атакувания съдебен акт, намери следното: Жалбата на подсъдимите е неоснователна. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения както от първата, така и от втората инстанция, не почиват на материалите по делото. На първо място, аргументът за неповдигнато и непредявено по надлежния начин на подсъдимите обвинение, по което да се защитят, е бил правен и пред първата инстанция, която е постановила определение, с което го е оставила без уважение. По същество защитата счита, че на досъдебното производство на обвиняемите са повдигнати неконкретизирани обвинения, в които не е посочен точният начин, по който те са осъществили инкриминираното деяние. Този довод не почива на изискванията на закона и в частност на тълкуванието, дадено от ВКС в ТР №2/2002 г. /т.4 от същото/. В постановленията за привличане на двамата обвиняеми от 02.03.2011 г. са посочени всички белези, индивидуализиращи техните деяния в един работен вариант, съдържащ достатъчно информация за тях, за да научат в какво са обвинени и да организират защитата си. В пълнота всички обстоятелства по извършеното престъпление се описват в обстоятелствената част на обвинителния акт /както е по настоящето дело/, като към нея и изискванията на законодателя са далеч по-завишени в сравнение с тези за съдържанието на постановлението за привличане на обвиняем / срв. чл. 219 ал.3 и чл. 246 ал.2 от НПК/. В случая правилно е преценено, че обвинителният акт отговаря на законовите изисквания за съдържанието му в чл. 246 от НПК и правилно е отказано прекратяване на съдебното производство и връщане на делото за ново разглеждане. В никой момент двамата подсъдими не са твърдели, че не разбират обвинението и че то им е неясно, поради което ВКС намира, че обвинителният акт със съдържанието си е поставил началото на съдебното производство, в което не се констатира да са нарушени правата им да разберат обвинението и адекватно да се защитят. Изцяло неоснователно е твърдението, изложено в жалбата, че не е достигната обективната истина по делото по отношение на предмета на престъплението, тъй като кабелът не е бил измерен. Проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е извършил разпит на всички свидетели, които са имали отношение към предмета на доказване, като техните показания са съдържали данни за дължината на подготвения за отнемане откопан кабел. Полицейските служители – Т., Н. и Б., свидетелстват за кабел с дължина 5-6 метра, докато представителят на поделението, стопанисвало същия – св. А. Г., твърди, че кабелът е бил с дължина 5,50 метра. Действително, по делото не е изготвен протокол за оглед на местопроизшествие и липсва описание на вещта – предмет на деянието, но от гласните доказателствени средства неговият вид и размер се установяват по безспорен начин. Нещо повече, съдът е приел за доказан предмет на деянието – кабел с възможно най-късата дължина измежду посочените от свидетелите, което е изцяло в интерес на подсъдимите. Не съществува каквото и да е съмнение за това дали инкриминираният по делото автомобил като средство на престъплението е бил действително във фактическа власт на подсъдимите. По делото е било констатирано от съда по повод писмо, изхождащо от Областна дирекция на МВР- Благоевград, че контролният номер, който е бил поставен на л.а. ВАЗ, спрян непосредствено до изкопа, не е бил предназначен за това МПС, а е бил регистриран на друго превозно средство. Това обаче не влияе на обстоятелството, че самото МПС, послужило за извършване на престъплението, е индивидуализирано, както е и безспорно, че подсъдимите са имали фактическа власт върху него. Полицейските служители Н., Т. и Г. са свидетелствали, че подсъдимите са признали пред тях, че автомобилът е техен, посочили са кой е той, дори са го отключили за извършване на проверка на съдържанието му. По този начин доказателствената основа, върху която съдилищата са могли да изграждат вътрешното си убеждение относно предмета и средството на престъплението, е била достатъчна по обем, за да им позволи достигането до фактическия извод, че двамата подсъдими са осъществили опита за кражба на инкриминирания кабел. ВКС не констатира да е налице процесуално нарушение във връзка с изготвяне на мотивите към въззивната присъда, което да отговаря на критерия за съществено такова. По същество се твърди, че въззивният съд не е направил собствен доказателствен анализ по делото и мотивите към присъдата му не отговарят на изискването на чл. 339 ал.3 вр. чл. 305 ал.3 от НПК. По делото се установява, че наистина в мотивите на окръжния съд не е направен собствен анализ на доказателствената съвкупност. Въззивният съд обаче в тях е констатирал, че напълно споделя както фактическата обстановка, така и анализа на доказателствата, направен от първоинстанционния съд. Изразеното несъгласие е единствено по отношение на материалния закон – наличие или липса на предпоставките на чл. 9 ал.2 от НК. Противоположните присъди, постановени от двете предходни инстанции, не са резултат от противоречие в доказателствения анализ /първоинстанционният съд е приел, че престъплението е доказано/, а от различното виждане на съдилищата относно приложението на материалния закон. При това положение, щом като постановяването на новата въззивна присъда не е резултат от анализ на доказателствата, който противоречи на направения от първата инстанция, не е наложително този анализ, с който въззивния съд се съгласява, да бъде преповторен. В случая е налице нарушение на нормата на чл. 339 ар.3 от НПК, но то не е съществено, за да се приравни на липса на мотиви. Подсъдимите са в състояние да разберат волята на въззивния съд по отношение на това на какво се основава доказаността на обвинението срещу тях, поради което не е нарушено и правото им на защита. С оглед на изложеното ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Не се споделят доводите на защитата и по отношение на твърдението за нарушение на материалния закон. Същите се аргументират с неправилност на изводите на въззивния съд относно липсата на предпоставките за приложението на чл. 9 ал.2 от НК. По същество те пресъздават мотивите на първоинстанционния съд, с които подсъдимите са били оправдани. Те обаче правилно са оценени от въззивната инстанция, като обстоятелства, които влияят на степента на наказателна отговорност на подсъдимите, а не на липсата на основания за носене на наказателна отговорност въобще. Единственият аргумент, послужил на районния съд да приеме, че деянието е малозначително, е ниската стойност на предмета на престъплението. Тя сама по себе си не може да бъде достатъчен аргумент за приложението на чл. 9 ал.2 от НК. Във всеки конкретен случай съдът трябва да се съобразява с предмета на престъплението, а не само с неговата стойност, както и с всички други обстоятелства, характеризиращи деянието – място, начин, последици от неговото извършване. В случая предмет на опита за кражба е кабел, обслужващ военно поделение, имащ стратегическо значение, а за отнемането му са използвани технически средства от двамата подсъдими. Фактът, че кабелът в момента не се е използвал, не намалява степента на обществена опасност на деянието, доколкото необходимостта от неговата цялост би могла да възникне във всеки един момент. Прилагайки чл. 9 ал.2 от НК, първоинстанционният съд не е направил анализ на всички елементи от състава на престъплението, а е акцентирал само върху стойността на предмета на деянието, игнорирайки характера на предмета и мястото на извършването му. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства не води до извод за „явна незначителност” на обществената опасност на деянието, което да го прави непрестъпно. Напротив, както с оглед обстоятелството, че извършителите са били двама, така и с оглед мястото и предмета на деянието, то не сочи да е такова с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с други случаи на такива престъпни прояви. Поради това е било налице неправилно приложение на материалния закон от страна на първоинстанционния съд, което законосъобразно е било коригирано от въззивния. Ето защо касационната инстанция не констатира да е допуснато твърдяното нарушение, попадащо в обхвата на чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице касационни основания, даващи възможност за упражняване на правомощията му по отмяна на въззивната присъда и оправдаването на подсъдимите. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 381/04.11.2011г., постановена по ВНОХД № 329/2011г. по описа на Благоевградския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.